Думата „иновация“ се използва все по-често от компании, които се опитват да звучат модерно, но често нямат никаква или почти никаква систематична идея как се появява тя. Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновациите, нито защо това се случва на точно определени места и в точно определено време. Това обаче не означава, че трябва да останат неразказани.
Небезизвестният учен, журналист и писател Мат Ридли, автор на бестселърите „Геномът”, „Еволюция на всичко” и „Червената царица”, успява по блестящ начин да събере в една книга истории за стотици иновации и иноватори, за най-висшите прояви на човешкия ум и изобретателност през хилядолетията – от опитомяването на кучето до ядрената енергия.
„Кратка история на иновациите” може да поръчате с промокод за читателите ни и 5% отстъпка от Ozone.bg тук.
„Кратка история на иновациите” е забележително изследване на иновацията като еволюцията – процес на постоянно откриване на начини за пренареждане на света във форми, които надали биха се появили случайно и усъвършенстван вариант на невероятното. Според Ридли иновациите, били те iPhone, идеи или наглед странни изобретения, са невероятни, странни комбинации на атоми и дигитални битове информация.
В изданието оживяват невероятните истории на изобретяването на парните машини и интернет търсачките, на ваксините и електронните цигари, на транспортните контейнери и силициевите чипове, на куфарите на колелца и генното редактиране, на числата и тоалетните. Нещо повече, Ридли разгръща своето изследване през успехите и провалите на Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.
Ридли се спира на същността на иновацията, на редица примери за признати и непризнати открития, на провала като необходимо условие, като се опира на опита на Amazon и Google. И не на последно място – ученият се опитва да обясни парадокса между негласната съпротива спрямо иновациите и междувременно на все по-нарастващия глад за тях – особено в Китай и Бразилия.
Забавни, поучителни, понякога дори трагични, това са стъпалата, върху които стъпваме по пътя си нагоре – и са по-важни от всяка война, от всеки политик, от всяко преходно събитие, което напразно отвлича общественото внимание. Защото именно благодарение на иновациите човечеството се развива нагоре и нагоре.
Кратка история на иновациите
Мат Ридли
Когато новостта е пагубна: случаят с кафето
Иновацията е източникът на просперитета и въпреки това често пъти е непопулярна. Да вземем случая с кафето, доста късно навлязло в цивилизацията и достигнало Европа и Азия малко преди 1500-те години. Кафето е етиопско растение, чиито зърна могат да бъдат печени и от тях да се получи стимулираща и пристрастяваща напитка. Печенето и смилането на зърната изисква машини, затова кафето по принцип се купува и се пие на обществени места. Разпространението на вериги магазини за кафе и кафенета по целия свят с причудливите им менюта и репутация на идеално място за срещи е всеобщ модерен феномен, свързван със „Старбъкс“. Но това е едва последната версия на модела. Кафенетата са популярно място за срещи от четири века. През 1655 г. аптекар на име Артър Тилярд основал „Оксфордския кафе клуб“, където студенти обсъждали идеи на по чаша топла напитка. Това може да бъде наречено „кафене“. Седем години по-късно клубът станал „Кралското общество“, Академията на науките на Британия.Но историята на кафето също показва ключова черта на иновациите: че те почти винаги срещат съпротива. Когато кафето започва да се разпространява из Арабия, Турция и Европа през 1500-те и 1600-те години, то се сблъсква с яростна опозиция и често, макар и в крайна сметка неефективно, било забранявано. През 1511 г. Хаир бей затворил магазините за кафе и кафенетата в Мека, изгорил всички запаси от зърна и наредил всеки, хванат с кафе, да бъде бит. Султанът на Кайро отменил решението му, но не за дълго. През 1525 г. кафето в Мека било забранено отново. През 1534 г. съпротивата срещу него стигнала и Кайро, където тълпата трошала магазини и кафенета. Забраната обаче се провалила, хората пак пиели кафе. Дори бил приет закон, че ако мъж не купи кафе за жена си, това било основание за развод.
Кафето стигнало до Константинопол през 1550-те години и било забранено от султан Селим II. През 1580 г. узурпаторът Мурад III също го забранил, както направил и Мурад IV през 1630-те години. Това е ясен белег, че забраните все се проваляли, но защо всички тези управници били толкова заклети врагове на напитката? Предимно защото кафенетата били места за сплетни и клюки, а оттам и за потенциални размирици. Мурад III имал параноя, че фактът, че е избил цялото си семейство, за да седне на трона, може да е тема на разговор в кафенетата. Осмелявам се да твърдя, че е имал право и темата понякога е била засягана.
През 1673 г. Чарлз II, крал на Шотландия и Англия, се опитал да забрани кафенетата и бил пределно откровен защо е толкова отявлен техен противник:
„Що се отнася до кафето, чая и шоколада, не ми е известно от тях да има някаква полза, но местата, където се продават, са удобни за срещи на хора, които седят там по половин ден и обсъждат с всякакви типове държавни дела, говорят за новини и разгласяват лъжи, подлагат на съмнение преценката и благоразумието на управниците, критикуват всич316
ките им действия и втълпяват шепнешком предразсъдъци в ушите на хората. Те възхваляват и преувеличават собствената си роля, знания и мъдрост и омаловажават управниците си. Ако това продължава твърде дълго време, може да се окаже гибелно и разрушително“.
Имало и други основания за съпротивата срещу кафето. Хората, които произвеждали и продавали вино във Франция или бира в Германия не били съгласни с появата на новия конкурент, който на всичкото отгоре стимулирал, а не опивал клиента. В Марсилия през 1670-те години винарите намерили подкрепа сред представители на медицинската професия, особено в университета на Екс, където двама професори предприели атака срещу кафето, подтикнати от студент по медицина, известен само като „Коломб“. В памфлета си „Дали употребата на кафе е вредна за жителите на Марсилия“ той твърди, че „буйстващата енергия“ на кафето навлизала в кръвта, привлечена от лимфата, обезводнявала бъбреците и хората ставали изтощени и безсилни. Това, разбира се, е псевдонаучна глупост, но хората я приели за чиста монета и си платили. Горе-долу по същото време в Лондон се развихрила битка с памфлети по темата. „Залп срещу кафето или женитбата на турчина“ излязъл през 1672 г., но две години по-късно получил отговор от основателя на едно от първите кафенета в Лондон, ливанския търговец Паскуа Росее: „Кратко описание на отличните достойнства на отрезвяващата и благотворна напитка, наречена кафе“.
В края на втората половина на XVIII в. Швеция се опитала да забрани кафето поне пет пъти. Режимът конфискувал чаши за кафе от гражданите в отчаян опит да приложи забраната, а през 1794 г. една кана за кафе била церемониално строшена. Крал Густав III се заел да докаже, че кафето е вредно за хората, с контролиран експеримент. Той наредил един осъден за убийство да пие само кафе, а друг да пие само чай. И двамата като по чудо надживели наблюдаващите експеримента лекари, че дори и самия крал. Естествено, най-дълго живял оставеният само на кафе убиец. Но кампаниите срещу кафето в Швеция продължили чак до XX в.
Тук виждаме всички характерни черти на противопоставянето срещу иновациите: призив към безопасност, засегнати преплетени интереси и параноя сред управниците. Скорошните дебати за генномодифицираните храни или за социалните медии са ехо от старите войни срещу кафето.
В книгата си „Иновацията и нейните врагове“ (Innovation and Its Enemies) Калестъс Джума разказва историята на войните срещу кафето, а след това и на войните срещу маргарина. Маргаринът, изобретен във Франция през 1869 г. като отговор на повишаващата се цена на маслото, цели десетилетия наред е подложен на размазващо очерняща кампания (играта на думи е на професор Джума, не е моя) от американската млекопреработвателна промишленост. Нещо такова се случва и с новите биотехнологични култури. „Никога не е имало, нито пък може да има по-умишлена и безочлива измама от този бизнес с фалшиво масло“, прогърмяла Комисията по млекопреработването на Ню Йорк. Марк Твен осъждал маргарина. Губернаторът на Минесота го наричал мерзост, а щатът Ню Йорк го забранил. През 1886 г. Конгресът приел Закона за олеомаргарина и ограничил продажбата му с тежки регулаторни изисквания. В началото на 1940-те години две трети от американските щати все още имали забрани срещу жълтия маргарин заради изопачени здравни причини. Националният съвет по млекопреработването водел кампания срещу маргарина и си измислял разни доказателства: привел например един университетски експеримент, при който два плъха били третирани като двамата убийци в Швеция – единият бил хранен с маргарин, другият с масло, като резултатите за животното на диета от маргарин били ужасни. Оказало се, че това е пълна измислица. Маргариновата индустрия обаче не била пасивна жертва. В интерес на истината корените на старата теория, че мазните храни причиняват сърдечно-съдови заболявания, която вече е до голяма степен оборена, се крият в проучвания от 1950-те години, стимулирани частично от индустрията с растителните мазнини в борбата є с индустрията с масло.
Джума проследява как файтонджиите в Лондон яростно отхвърлят навлизането на чадърите, как акушерите дълго време отричат използването на упойка при раждане, как профсъюзите на музикантите временно забранили пускането на музика на запис по радиото, как Асоциацията по конете в Америка години наред се бори с трактора и как ледодобивната индустрия плаши хората, че хладилниците не са безопасни. Да, твърде вероятно е всяка нова технология да срещне отпор заради преплетени интереси, маскирани като предпазни мерки. През 1897 г. един лондонски коментатор се притеснявал, че телефонът ще разруши личния живот на хората, ако не бъде ограничен: „скоро един за друг няма да а сме нищо по-добро от прозрачни купчини желе“.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.