„55“ е трилър, зареден с адреналин и напрежение.

Пристрастяващо интересен и завладяващ, той дава на читателя тръпката от преследването и вълнението от разбулването на мистерията.

Вплитайки библейски мотиви и основни човешки ценности, Джеймс Деларги коментира въпроси за вярата, религията и хуманността, за предателството и приятелски подадената ръка, за светлината, която озарява този, който търси пътя към изкуплението.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Двама предполагаеми убийци. Две напълно еднакви истории. Кой лъже?

Уилбрук е затънтено градче в Западна Австралия, което се намира до безкрайната неизследвана пустош. Животът там тече монотонно и сякаш нищо забележително не се случва. Докато един ден в полицията не пристига изплашен мъж на име Гейбриъл, който твърди, че е бил отвлечен от сериен убиец. След като е бил упоен, е държан в плен в планината, но някак е успял да се измъкне от смъртоносния капан. Похитителят, който се представил като Хийт, казал на Гейбриъл, че ще бъде номер 55. Неговата петдесет и пета жертва. Малко по-късно друг ранен мъж влиза в същия полицейски участък. Представя се като Хийт и казва, че е бил похитен от човек на име Гейбриъл. Гейбриъл го известил, че ще бъде жертва номер 55. След неуспешния опит да отнеме живота на своята жертва серийният убиец очевидно се опитва да си присвои историята й. Кой обаче е убиецът и кой – жертвата? Задачата да разреши заплетения случай е поверена на сержант Чандлър Дженкинс. Ще успее ли Чандлър да изпревари времето и да залови престъпника преди да е посегнал към следващата си жертва, или ще се превърне в една от неговите мишени, излагайки на опасност всички, които обича?

„55“ е книгата, с която Джеймс Деларги прави своя дебют на литературната сцена и благодарение на слабостта му към добрите криминални романи, комбинирана с неговия талант и майсторски стил, е създал един от най-завладяващите и интересни трилъри за последната година. Започнал като отговор на една идея, задавайки си въпроса „Какво ще стане, ако…“, днес „55“ разказва история, която крие изненади и неочаквани обрати зад всяка страница, а отговорите на всички въпроси читателят открива едва във финалните абзаци.

55

Джеймс Деларги

1

Дробовете му горяха, сякаш не вдишваше кислород, а задушаващата червена пепел, която се вдигаше при всяка стъпка. Стъпки, които не водеха доникъде. Наистина се намираше насред нищото. Това поне му беше ясно. Но дори насред нищото светът го стискаше за гърлото, а ниските клони се протягаха да си откъснат парче от плътта му, да го приветстват с добре дошъл за вечни времена.

Измъкна се на косъм. Но се измъкна. Сега бягството му беше на живот и смърт. Повърхностна фраза, която за пръв път изпитваше на свой гръб. Не се чувстваше жив. Никак даже. Смазващият страх да не го заловят поглъщаше всич­ко, беше се съсредоточил единствено върху всяка следва­ща стъпка, върху изкачването по скалите и прокрадването между дърветата. Чувстваше се като животно, принизено до базови инстинкти за оцеляване, и всичко около него беше просто опасно или безопасно.

Безмилостното слънце протягаше дългите си пръсти между клоните, опичаше всичко, което докопаше, и хвър­ляше шарена сянка върху голата земя, но не предлагаше светла пътека към свободата. Наоколо имаше само скали, дървета и още шибани скали и той нямаше никаква представа дали се движи по посока на цивилизацията, или по­тъва още по-навътре в дивата пустош.

След поредната опечена от слънцето скала прасците му се напрегнаха, сякаш все още влачеше оковите. Студени­те ръждясали вериги, които мислеше, че ще носи, докато онази откачалка не реши да го убие. Не можеше да спре. Въпреки болката, умората и мъчителната липса на въздух в дробовете той просто не можеше да спре. Да спре значеше да се прости с живота.

В далечината между дърветата забеляза пролука. Надя­ваше се това да е краят на ада, границата, където ще на­мери шосе, ферма, черен път – каквато и да било следа от реалния свят. Напълни дробовете си с въздух и се втурна към светлината. Докато тичаше, кракът му пресрещна ка­мък, който може би стоеше забит тук столетия наред, нео­безпокояван от никого. Загуби равновесие и протегна ръце напред, но хвана единствено въздух. Рамото му се удари в ствола на дърво, което се разклати, но си остана непокътна­то. По някакъв странен начин той също.

Горският пояс се разкъса. Слънчевата светлина го засле­пи, а мечтите му да попадне в цивилизацията бяха разбити. Намираше се насред малко сечище, където имаше пет-шест ясно очертани парчета земя с рохка пръст. Правоъгълни участъци, които приличаха на… гробове. Знаеше, че ако не се изправи веднага, ще се озове в такъв.

Надигна се с мъка. Болеше го цялото тяло. Дрехите му бяха подгизнали от пот. Заобиколи малкото гробище и пак навлезе в пейзаж, където преобладаваха дървета и камъни. Сякаш се въртеше в кръг.

Теренът отново стана полегат и краката заедно с дро­бовете му възроптаха срещу тази неправда. Бледосиньото безоблачно небе проблясваше в далечината и очертаваше върха на хълм – удобна точка, която да му послужи за ори­ентир.

Потисна недоволството на краката и дробовете си, но това му попречи да забележи корена, който стърчеше от пръстта. Препъна се и се просна – нямаше рохка почва, която да омекоти удара – върху твърдата, опечена от слън­цето земя, покрита обилно с пепел. Преглътна воя от болка, уплашен до смърт да не разкрие местоположението си, но ехото от неговия стон му се присмя, а твърдата земя някак го усили и заглуши цвърченето на птиците, насекомите и звуците на потенциалния му убиец. Горският пояс пристигна и появата му донесе още трево­га. Нямаше удобна точка за ориентир, а почти отвесен три­метров наклон. Бърз паникьосан поглед наляво и надясно потвърди, че не съществува безопасен път надолу.

Не му остана време да търси алтернативен маршрут. Удариха го в гърба и той тежко се строполи на земята. Точ­но когато се завъртя, нечии кокалчета се стовариха върху лявата му буза. Косвен удар, но достатъчен, за да го накара да мигне за част от секундата. Сви юмрук и мощно замахна в ответна атака. Улучи нещо твърдо, може би рамо. Напада­телят му отвърна, като заби острото си коляно в бедрения му мускул. Болката го накара да отвори очи, но зрението му бе замъглено. Хаотично и без особена координация той на свой ред отвърна със серия отчаяни юмручни удари. Ня­кои намериха мишена, други – само въздух. Но в замяна на своите получаваше двойно повече, много по-точни, по гла­вата, по шията, монотонни и плътни удари, които завихри­ха пред очите му калейдоскоп от диаманти без стойност. Невидима ръка го дръпна за косата и главата му се стовари върху земя, лишена от мекота и състрадание. Мракът заби нокти в мозъка му и заплаши да го изключи завинаги. Ако сега изгубеше съзнание, беше обречен. Протегна ръце към смътното очертание над себе си. Вкопчи се в своя напада­тел, извъртя се на една страна и се опита да се надигне. Но очакванията му да открие твърда земя увиснаха във възду­ха. Търкаляше се и не спираше. Изпадна в безтегловност, сякаш ударите по главата бяха направили мозъка му неподвластен на гравитацията. Последва неописуемо усещане за блаженство. Това беше краят. Той преминаваше в незнай­ното отвъдно и връщане назад нямаше.

Ала приземяването обърна нещата.

Твърдата земя изкара въздуха от тялото му. Сякаш ду­шата му отлетя. Той отвори очи и се вгледа в грубия сиво-кафяв хребет високо горе и в леката бледосиня мъгла над него. После кафявото, сивото и синьото потънаха в мрак и той изгуби съзнание.

За автора

Джеймс Деларги е роден в Северна Ирландия, но е живял и работил в редица държави по света, включително и Южна Африка, Австралия и Шотландия. „55“ е първият му роман, който е преведен на двайсет езика.