Авторката на „Силна е нощта” и „По действителен случай” се завръща на българския литературен пазар със затрогващия роман „Но и аз”, удостоен с наградата „Ротари“.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Но и аз (превод: Росица Ташева, ИК „Колибри“) е завладяваща история, разказана с лека усмивка и дълбока тъга от името на едно още непораснало, но рано съзряло момиче, на нейния език и с нейния начин на изразяване.

Лу Бертиняк е тринайсетгодишна, има коефициент на интелигентност 160, прескочила е два класа, учи се блестящо, колекционира думи и непрекъснато си задава въпроси, като например в каква посока се върти езикът, когато се целуваш. И все не може да си завърже маратонките.

Люка е седемнайсетгодишен красавец, изоставащ с два класа, бунтар, любимец на момичетата и приятел на Лу, която нарича „Златно зрънце“. Нолуен, за по-кратко Но, е бездомна девойка, за която Лу пише изложение по избрана тема. Двете се сприятеляват, Лу иска да „опитоми“, но така както Малкият принц е опитомил лисицата. Готова е на всичко, за да помогне на Но, и се впуска в едно необичайно приключение, което не е осеяно само с рози.

Но и аз

Делфин дьо Виган

Госпожице Бертиняк, не виждам името ви в списъка с изложенията.

Господин Марен ме наблюдава отдалеч, вдигнал вежди, отпуснал ръце върху бюрото си. Явно не съм взела под внимание далекобойния му радар. Надявах се на отсрочка, а ето ме хваната на местопрестъплението. Двайсет и пет чифта насочени към мен погледи чакат отговора ми. Мозъка, уличен в прегрешение. Аксел Верну и Леа Жермен тихичко се кискат, прикрили уста с ръце, десетина гривни подрънкват от удоволствие на китките им. Добре би било да можех да се забия на сто километра под земята, някъде из литосферата. Изпитвам ужас от устните изложения, ужас от мисълта, че трябва да стана и да говоря пред класа, под краката ми се е разтворил сеизмичен разлом, но нищо не помръдва, нищо не се срутва, бих предпочела гръм да ме порази тук, веднага, да падна от малката си височина, с щръкнали кецове, със скръстени ръце, господин Марен ще напише с тебешир на черната дъска „Тук почива Лу Бертиняк, най-добрата ученичка в класа, асоциална и безсловесна“.

– Щях да се запиша.

– Много добре. Каква тема сте избрали?

– Бездомните.

– Звучи малко общо. Бихте ли уточнили?

Люка ми се усмихва. Очите му са огромни, бих могла да се удавя вътре, да изчезна, или да оставя тишината да погълне господин Марен заедно с целия клас, бих могла да си взема раницата „Истпак“ и да си изляза безмълвно, както Люка умее да прави, бих могла да се извиня и да обявя, че нямам и най-малка представа на каква тема ще ми е изложението, да кажа, че съм говорила ей така, наизуст, и после да отида след часовете да обясня на господин Марен, че не мога, не ми е по силите да говоря пред целия клас, съжалявам, ако трябва, ще представя медицинска бележка, патологическа неспособност за всякакъв вид устни изложения, с печат и всичко останало, и моля да бъда освободена. Обаче Люка ме гледа и виждам, че очаква някак да се измъкна, той е на моя страна, той казва, че момиче като мен не може да става за смях пред трийсет ученици, стиснал е юмрук, още малко и ще го размаха над главата си, така както футболните фенове насърчават играчите, но внезапно тишината натежава, ще речеш, че си в църква.

– Ще проследя пътя на една млада бездомна жена, живота ѝ, изобщо… историята ѝ. Искам да кажа… как се е озовала на улицата.

Леко раздвижване по чиновете, разнася се шепот.

– Много добре. Прекрасна тема. От година на година все повече и все по-млади жени скитат по улиците. Какви документални източници смятате да използвате, госпожице Бертиняк?

Нямам какво да губя. Или толкова много, че не може да се преброи на пръстите на една ръка, нито дори на десет ръце, от порядъка на безкрайно голямото е.

– С… свидетелството. Ще интервюирам една млада бездомна жена. Вчера се запознах с нея и тя прие.

Вглъбена тишина.

На розовия си лист господин Марен отбелязва името ми, темата на изложението ми, записвам ви за десети декември, така ще имате време да направите допълнителни проучвания, припомня някои общи правила, да не трае повече от час, социално-икономическа оценка, примери, гласът му заглъхва, юмрукът на Люка се отпуска, пораснали са ми прозрачни криле, летя над чиновете, затварям очи, превърнала съм се в миниатюрна частица прах, в невидим отломък, лека съм като въздишка. Звънецът. Господин Марен ни разрешава да излезем, прибирам нещата си, обличам палтото си, той ме вика.

– Госпожице Бертиняк, бих искал да ви кажа две думи.

Край с междучасието. И друг път ми го е правил този номер, в личната му бройна система две думи възлизат на няколко хиляди. Другите се размотават из стаята, ще им се да чуят двете думи. Аз си гледам в краката, едната ми обувка се е развързала, както обикновено. Как става така, че с коефициент на интелигентност 160 не ме бива да си завържа обувките?

– Внимавайте с това интервю. Избягвайте лошите срещи, може би трябва баща ви или майка ви да ви придружава.

– Не се безпокойте, всичко е организирано.

Майка ми не излиза от къщи от години, баща ми плаче тайно в банята. Това трябваше да му кажа.

Тогава господин Марен щеше да ме зачеркне окончателно от списъка си.

Често ходя на гара „Аустерлиц“ във вторник и петък, когато свършваме училище по-рано. Гледам заминаващите влакове заради вълнението, това е нещо, което много обичам, да виждам вълнението на хората, затова никога не изпускам футболните мачове по телевизията, обожавам, когато се прегръщат след гол, търчат с вдигнати ръце и се хвърлят в прегръдките си, също и Стани богат, да ги видиш само момичетата, когато дадат правилния отговор, закриват уста с ръката си, отмятат назад глава, надават викове и изобщо, а очите им са пълни със сълзи. На гарата е друго, вълнението се чете в погледите, в жестовете, в движенията на влюбените, които се разделят, на бабите, които си заминават, на дамите с дълги манта, които се отдалечават от мъжете с вдигнати яки, или обратното, наблюдавам тези хора, които отиват незнайно къде, незнайно защо, незнайно за колко време, казват си „довиждане“ през прозореца с махване на ръка или като крещят, без да се чуват. Ако имаш късмет, присъстваш на истински раздели, искам да кажа, усеща се, че ще е задълго или че ще им се стори много дълго (което е едно и също), виж, тогава вълнението е наситено, все едно въздухът се сгъстява, все едно са сами, без жива душа наоколо. Същото е с пристигащите влакове, заставам в края на перона, наблюдавам хората, които чакат, напрегнатото им нетърпеливо лице, търсещите им очи, после изведнъж усмивката на устните, размаханата ръка и ето че се приближават един към друг, прегръщат се, това най-много го обичам, изблика на чувства.

С две думи, затова съм на гара „Аустерлиц“. Чаках експресния от 16:44, от Клермон-Феран, той ми е любимият, вози всякакви, млади, стари, елегантно или как да е облечени, дебели, слаби и изобщо. По едно време почувствах, че някой ме потупва по рамото, отне ми време да се усетя, защото бях много съсредоточена, в такива моменти мамут да ме настъпи, няма да забележа. Обърнах се.

– Да имаш една цигара?

Тя носеше мръсен панталон в цвят каки, вехто яке, прокъсано на лактите, шал „Бенетон“ като този, който майка ми държи в дъното на гардероба като спомен от когато е била млада.

– Не, съжалявам, не пуша. Имам ментова дъвка, ако искате.

Тя направи гримаса, после протегна ръка, подадох ѝ пакетчето, тя го напъха в раницата си.

– Здравей, казвам се Но. А ти?

– Но?

– Да.

– Аз съм Лу… Лу Бертиняк.

Обикновено това произвежда ефект, защото хората си мислят, че съм от семейството на певеца, може би дори дъщеря му, веднъж, като бях в прогимназията, не отрекох, обаче след това стана сложно, когато трябваше да разказвам подробности, да давам автографи и изобщо, наложи се да призная истината.) Името ми не я трогна. Казах си, че явно не си пада по тази музика.

Новата ми позната се приближи до един мъж, който четеше вестника си прав, на няколко метра от нас. Той вдигна очи към небето, въздъхна, извади една цигара от пакета си, тя я взе, без да го поглежда, после се върна при мен.

– Няколко пъти съм те виждала тук. За какво идваш?

– Да гледам хората.

– Аха. А край вас хора няма ли?

– Има. Но не е същото.

– На колко си години?

– На тринайсет. – Дали нямаш две-три евро, от снощи не съм яла?

Бръкнах в джоба на дънките си, бяха ми останали няколко монети, дадох ѝ ги всичките. Тя ги преброи, преди да ги стисне в шепа.

– В кой клас си?

– В десети.

– Това май не е нормално за твоята възраст.

– Ами… не. С две години съм по-напред.

– Как така?

– Прескочих две години.

– Това разбрах, но как стана така, Лу, че си прескочила две години?

Стори ми се, че ми говори някак странно, зачудих се дали не ми се подиграва, но тя имаше много сериозен вид и едновременно с това много озадачен. – Не знам. Научих се да чета, когато бях в детската градина, затова не ходих в първи клас, след това прескочих и трети. Всъщност толкова ми беше скучно, че увивах косата си около пръста и дърпах, по цял ден, и от много дърпане след няколко седмици си отскубнах един кичур. На третия кичур смених класа.

Аз също исках да ѝ задам някои въпроси, но бях твърде притеснена, тя пушеше цигарата си и ме гледаше от горе надолу и от долу нагоре, сякаш търсеше нещо, което да ѝ дам. Стана тихо (в пространството между нас, защото иначе синтетичният глас от високоговорителя ни проглушаваше ушите) и се почувствах длъжна да добавя, че сега вече е по-добре.

– Кое е по-добре, косата или скуката?

– Ами… и двете.

Тя се засмя. Тогава видях, че ѝ липсва един зъб, по-малко от една десета от секундата ми потрябва, за да намеря правилния отговор: предкътник.

През целия си живот съм се чувствала вън, където и да съм, вън от образа, вън от разговора, другаде, сякаш само аз чувам шумове или думи, които другите не долавят, и съм глуха за онова, което те като че ли чуват, сякаш съм зад кадър, от обратната страна на огромна невидима витрина.

И все пак вчера бях там, с нея, около нас сякаш бе начертан кръг, от който не бях изключена, имаше такъв кръг, той ни обгръщаше и за няколко минути ни пазеше от света. Не можех да остана, баща ми ме чакаше, не знаех как да ѝ кажа „довиждане“, с госпожа или госпожица да се обърна към нея, или дали не трябва да я нарека Но, след като знаех името ѝ. Реших проблема, като подхвърлих едно просто „довиждане“, казах си, че тя не е от ония, които се формализират за неща като добро възпитание и като спазване на разните светски правила. Обърнах се, за да ѝ махна с ръка, тя стоеше там и гледаше как си тръгвам, домъчня ми, защото само като видиш колко е празен погледът ѝ, и ти става ясно, че никой не я очаква, че няма дом, няма компютър и може би няма къде да отиде…

Още от/ за Делфин дьо Виган

Откъс от “По действителен случай” на Делфин дьо Виган