Днес четем нов роман от авторката на „Резервен живот” Лидия Димковска, един от най-силните и оригинални гласове в съвременната македонска литература.

Построен като дневник, „Но-Уи“ (превод: Божидар Манов) свободно преминава през пластовете на времето и пространството – зараждането на фашизма и неговия крах в Италия, окупацията на Хърватия, следвоенна Сицилия…

А тези конфликтни, травматични сюжети, разположени между две морета – разделящи, всяко със свой собствен син цвят, са политическият фон, на който се разгръща историята на една голяма, устояла любов.

В младостта си хърватката баба Неделька, наричана Но-Уи, се влюбва в италиански войник и след края на Втората световна война го последва в Сицилия. След години смъртта й слага началото на напрегнато и вълнуващо пътуване на нейната внучка, носеща същото име. Пътуване в миналото, през собствените и разказаните й спомени, мотивирано от желанието й да проникне в същността на една драматична и изпълнена с превратности човешка история.

Но-Уи

Лидия Димковска

20 юни 2016, Кастелмаре дел Голфо

Бабо Недельке, днес тате ми каза, че когато се връщал с минибуса от Скопело, се качили цяла група туристи, които говорели на някакъв славянски език. Няколко жени, мъже и 5–6 деца. Тате ги питал на какъв език говорят, а те му отвърнали: „На словенски“. И още, че са дошли в Кастелмаре дел Голфо на еднодневна екскурзия и че са възхитени от Скопело. Спомняш ли си, и ние бяхме веднъж там, представяш ли си, само веднъж, с нашата кола, преди тате да започне да кара минибусите на „Русо“. Не е ли странно – онези, които идват в Сицилия като туристи, задължително посещават Скопело, а ние, които живеем тук, отиваме веднъж в живота си и толкова. Тате например кара минибус, а сам той никога не пътува.

Преди известно време прочетох в „Ла Република“ интересна статистика: че жителите на даден град, а дори и на дадена страна, рядко посещават местните музеи, освен ако не са заведени още като ученици по училищна програма, за да видят собствените си национални забележителности, защото, като завършат образованието си, вече не се сещат да влязат в някои от музеите, край които преминават, забързани във всекидневието си. Журналистът, направил анкетата, дори даваше няколко примера: петдесетгодишна жена, родена във Флоренция, работеща вече 25 години в адвокатска кантора в непосредствена близост до флорентинската катедрала „Санта Мария дел Фиоре“, въпреки че всеки ден минава край катедралата, отивайки и връщайки се от работа, и въпреки че през последните години излизала да пуши пред своята сграда с поглед точно към катедралата, всъщност никога не е влизала вътре, а когато си помисляла да го направи, винаги имало много туристи пред входа и тя си казвала: „Хайде, следващия път“, и все така до днес. Журналистът даваше и други примери от Париж, Лондон, Мадрид и от по-малки градове с известни забележителности, и навсякъде ситуацията била подобна. Сетих се за това, защото татко каза, че туристите от Словения не само отишли в Скопело веднага на следващия ден след пристигането им в Кастелмаре дел Голфо, но градчето толкова им харесало, че вчера, преди отпътуването си от Сицилия, отишли още веднъж, този път в Леководолазния център, и разгледали скалите, които се издигат над водата и заради които Скопело е известно дори в Словения. Два пъти в Скопело само за седмица! Но тате се случил на смяна с минибуса само вчера, когато втория път туристите от Словения се връщали от там, отново въодушевени от архитектурата и особено от гледките към морето и от скалите. Казал им, че разбира по някоя дума от техния език, и на английско-хърватски им обяснил, че ти, майка му, си от Сплит, тоест от Спалато, а те, изненадани, се смеели и повтаряли: „Сплит, да, Сплит, Хърватия, Югославия“, и докато ги возел до Кастелмаре дел Голфо, все така смесвайки английски и италиански с по някоя хърватска дума, им разказал за теб и за нас, дори и за мен. Че и аз се казвам Неделька, също като теб, и че знам хърватски, единствена от цялото семейство, а те се чудели как звучи името ми в Сицилия, а татко им казал: „Всички ѝ викаме Неда, и на баба ѝ така казваме, но по документи е Неделька“. Разбрали, че си дошла в Кастелмаре дел Голфо през 1947 година заради дядо и че тогава градът се владеел от мафията, и татко, за да им обясни това, няколко пъти повтарял „Бум, бум, бум“. „А как е сега?“, попитал един от тях. „Сега животът тук е спокоен, добър – казал татко, – няма вече мафия.“ И повторил пак твоя случай, че тук ти е било много мъчно като чужденка и че си ходила после в Сплит само два пъти, и че третия път самолетният ти билет останал в чекмеджето, защото дядо починал. Дори и това им разказал. Мога да си представя колко развълнуван е бил от срещата с тях, та говорел бързо, за да им разкаже всичко, което на други, освен на нас, не би му хрумнало да разказва, а и ние знаем тази история, но видял, че те разбират и че кимат с глава, а една от жените дори станала от мястото си и се приближила към него, държейки се за дръжките на седалките по завоите насам, защото искала всичко да научи, и продължавала да го пита, а татко ми каза:

– Да видиш само как ме слушаше, трябва да е била журналистка, може нещо и да напише след това, аз говоря, а тя попива думите, очите ѝ играят, не съм виждал такова нещо.

Спуснали се към града, оставил ги не на спирката, а при нанадолнището при пазара, искали да си купят плодове, и всички на сбогуване се ръкували с него, в минибуса нямало други пътници и той ги погледнал още веднъж, преди да завие към автогарата, и толкова. Как не ми каза вчера за това, щях да ги потърся, може би щях да разбера защо онази жена толкова се е интересувала, защо толкова се е развълнувала, като чула разказа за нас. Но сега вече те са си у дома, в Любляна, така казали, въпреки че ми се струва, че тези дни май видях една такава голяма група възрастни и деца. Като минавах край „Бар Рио“, забелязах хора, които пиеха кафе на терасата, а на пристанището няколко деца си играеха със сини балони. Видя ми се малко необичайно, че всички имат еднакви сини балони, а вятърът се опитва да им ги отнесе, а те тичаха наоколо и се смееха, но имаше силна музика от ресторанта и не чух на какъв език говорят. Съжалявам! Винаги толкова много съм искала да дойдат хора от твоя край в Кастелмаре дел Голфо, а ето сега, когато наистина бяха дошли някои, които разбират езика ти, дето, слава богу, и аз самата го научих от теб, не ми било писано да ги срещна.

Седя край нейния гроб, казвам всичко това и знам, че ме слуша внимателно и че чака първо аз да спра, за да ми заговори и тя. Така разговаряме всеки ден, аз ѝ говоря тихо, във всеки случай ако съм сигурна, че в къщата няма никой, който би могъл да излезе ненадейно в градината, а баба Неделька, кой знае как, но я чувам, като ми отговаря, гласът ѝ звучи също както когато бе жива и здрава. Ту ще говори за това-онова, ту ще мълчи с дни. Което си е истина – никой не искаше да слуша едни и същи истории по сто пъти, освен аз и понякога татко, но когато беше много изморен от карането на минибуса, определено искаше да си подремне, а не отново да слуша как баба разказва за войната, за Сплит, па и за Сицилия. Маргарита още от малка разви някакъв защитен механизъм пред приказките на баба – когато и да започнеше баба да разказва своите истории, тя решително закриваше ушите си с ръце, затваряше очи и шумно шъткаше през зъби: „Шшшт…“. Не знам какво нервираше мама повече: шъткането на Маргарита или разказите на баба, но не пропускаше да промърмори от стаята: „На инат“. И така баба можеше да разказва своите предвоенни, военни и следвоенни истории само на мен. Отначало на италиански, но когато дядо умря, започна да ме учи на хърватски и след половин година ми каза:

– Това е за последен път, когато разговарям с теб на италиански. Сега вече знаеш достатъчно добре моя език, за да бъде и твой.

И ми говореше, а на мен ми беше интересно да слушам новите думи, които ми бяха повече смешни, отколкото трудни, и когато се връщах от училище, вече не правех нищо друго, освен да слушам баба Неделька как разказва и разказва. И колкото повече разбирах това, което баба ми разказваше, толкова по-близка я чувствах и все по-малко се срамувах от името Неделька. Затова съм щастлива, че я погребахме в двора зад къщата. Както искаше, още докато беше здрава и с всичкия си, и ни казваше:

– Да не ме погребете в гробищата. Не искам и като умра, пак да бъда сред чужди хора. Където искате ме заровете, само не при други мъртви.

Понякога ѝ се присмивахме за това желание, а татко веднъж дори я попита:

– И при баща ми ли не искаш?

Мама, задавяйки се от смях, излезе от стаята и сигурна съм, че си е казвала шепнешком, както винаги в подобни случаи: „На инат“.

– С Карло вече не се разбираме – отговаряше баба, – той мълчи, а аз говоря.

А веднъж ми прошепна:

– Той говори един език, а аз – друг.

Но когато умря, татко категорично каза, че няма да я погребем в гробищата.

– Или ще я пренесем в Сплит, или тук, вкъщи, ще я заровим.

Мама тогава ми рече:

– Хайде, поразпитай тук-там колко струва да се откара покойник в Сплит.

– Къде да питам? – отвърнах аз.

– Не знам, тук или в Сплит, или се обади в посолството на Хърватия в Рим, знаеш хърватски, баба ти не те е учила напразно.

Имаше малко ирония в гласа ѝ, но очите ѝ бяха зачервени, та ѝ простих. Когато разбрахме, че за едно такова погребение са нужни три таткови заплати като шофьор в „Русо“, мама каза:

– Ама тя не би искала да я погребем в Сплит. Там кой ще ѝ ходи на гроба? Брат ѝ ли? Онзи идиот със счупен пръст на стари години? Или дъщеря му, която не ѝ се обади нито веднъж?

И така, някак си всъщност мама ни насочи да я погребем тук, в двора, под портокаловото дърво. На същото място, където по-рано е била люлката, измайсторена от дядо, когато татко и чичовците са били малки, а години по-късно татко върза за мен и Маргарита истинска дървена люлка. Баба никога не ни люлееше, това беше неписано право само за дядо, но често когато се връщахме от училище, я намирахме седнала на люлката, без да се люлее нито на сантиметър, като портрет на вкаменена жена в люлка, въпреки че не зная някой някога да е рисувал такава картина или да е изваял такава скулптура.

И сега, когато си на онзи свят, отвъд всичко, което принадлежи на живота, и пак си под същото дърво, под нашето най-обичано портокалово дърво, което разкрасява двора ни през цялата година, може би паметта ти се връща? Може би в смъртта ти се връща споменът за всичко, което татко набързо е разказал на туристите? Може би сега отново знаеш къде си се родила и къде си живяла, преди да се преселиш тук? Спомняш ли си Сплит? Войната? Майка ти и баща ти? Брат ти? Нас? Мен, дето нося твоето име?

За авторката

Поет, романист и преводач, Лидия Димковска е родена в Скопие, Македония, през 1971 година. На родния си език има публикувани сборници с поезия и два романа, редактирала е антология с текстове на млади македонски поети.

Произведенията й са преведени на повече от 20 езика. Дебютният й роман излиза през 2004 г. със заглавие „Скрита камера” и също е издаден у нас. Димковска е носител на редица престижни литературни отличия, а през 2013 г. с „Резервен живот” печели Наградата за литература на Европейския съюз.