Може би сте гледали някой от спектаклите му в театрите във Варна, Пазарджик, Стара Загора, Ямбол, Русе или София (в Сатиричен театър „А. Константинов“, Народен театър „Иван Вазов“, Младежки театър „Н. Бинев“ и Фабрика 126).

Твърде вероятно е да сте попадали и на негова публикация във „Vagabond“, „Алтера“, „Капитал Light“ (София), ЛИК или в-к „Култура“.

Със сигурност сте били впечатлени, ако сте разгръщали някоя от книгите му („Малкият бог на земетръса“ (2019), „Тихото слънце“ (2012), „Истории в минало време“ (2011) и „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ (2007), роман – изд. Фонд. „Развитие XXI“, София.

Днес обаче се срещаме с Петър Денчев, за да ни разкаже за работата си по драматизацията и режисурата на „Козметика на врага“.

Защо Амели Нотомб и защо точно „Козметика на врага“?

В отлично написания роман на Нотомб много умело се разкрива темата за сянката, за човешката съвест, за желанието ни да избягаме от цивилизацията и да се отдадем на първичните импулси.

В тази конструкция съществува сериозен театрален потенциал, защото буквално “сянката” е материализирана чрез персонаж, който присъства във фикцията. Така е и на сцената.

Освен това, тук става дума и за един по-глобален проблем – за фикцията, която съществува в нашите глави, която често придобива мащаба на действителност. Така и в тази история едно неизвършено изнасилване се оказва в центъра на много по-голям комплекс в личността на един човек – нереализиран копнеж, липсваща връзка между първичното и интегралната личност.

Това си е своеобразна типология на вид убиец от съвременността.

И всичко това има парадоксалната притегателна сила, благодарение на която именно “вътрешният враг” заговаря на жертвата.

Как се роди идеята за тази пиеса и трудна ли беше реализацията й?

Идеята се роди в съавторство с актьора Веселин Мезеклиев, когато искахме да го направим заедно, но по стечение на обстоятелствата не успяхме. Всяка сериозна работа предполага не лека реализация, защото на първо време трябваше да преодоляваме съпротивата на материала; а и всеки режисьор в началото работи и със съпротивата на своя основен материал – актьорите. Но това са естествени процеси, защото

ние работим с живи хора, с фикции и често трябва да намираме (или буквално) изобретяваме езиците, на които работим.

Кой от моралните въпроси, които повдига произведението, смятате, че е най-силен и искахте да подчертаете в пиесата?

Въпросът за съвестта. За нейното двойствено измерение като земна категория, както и съвременната самота, която превръща хората в потенциални кълба от комплекси.

Коя част от „Козметика на врага“ беше най-предизвикателна за представяне на театрална сцена?

Представлението е разделено на две части, но първата, в която през образно говорене се натрупват обстоятелства, залагат се много от конфликтите, които ще се разгърнат във втората част е беше много по-сложна, защото съдържаше в себе си по-голям обем от текст, който трябва да се преодолее; но и поради това че в нея се залагат много от обстоятелствата, които захранват действието.

Доколко се стараехте да се придържате към оригиналния текст и в кои моменти предпочетохте да интерпретирате?

Максимално съм се стремял да следя текста на Амели Нотомб. Самият аз съм автор и за мен е важно да запазя духа на писателя, но заедно с това имаше и моменти, които налагаха съкращения; за да не се прекъсне логиката на действието се налагаше някои от думите на Амели да бъдат интерпретирани.

В анотацията на постановката казвате, че това е „една история за скритите пътища в съзнанието ни“. Смятате ли, че има пътища, които трябва да останат скрити или трябва да по-често да търсим този друг Аз?

Смятам, че трябва да останат скрити, ако не можем да се справим с този друг свой Аз. Ако не можем да канализираме страховете, копнежите, желанията си. Опасно е, когато човек е управляван от своите комплекси, мании или импулси. Всекидневно ставаме свидетели на това, но тези хора изработват алиби пред себе си – при това много добро. И ни убеждават в него. Не твърдя, че е наша работа да разобличаваме другите в тяхната несъстоятелност и злонамереност – това по-скоро е роля на изкуството, но е добре да си даваме сметка за тези хора и в действителността.

Какви реакции искате да предизвикате у публиката? За какво искате хората да се замислят, когато си тръгнат от театъра?

Каквито и да са реакциите, щом представлението предизвиква реакция, това означава, че то работи.

Иначе би било много трудно да си представя съвсем конкретни неща, които бих могъл да произведа в хората. Гледането на театър, макар и колективно занимание и е субективна дейност, понеже всеки възприема спектакъла през своите сетива, нагласи, очаквания и т.н.

Има ли и друго произведение от Амели Нотомб, което искате да представите на българската публика?

Да, “Хигиена на убиеца” намирам също, че е много подходящо произведение за театрализиране.

Кога и къде ще можем да гледаме „Козметика на врага“ този сезон?

Спектакълът има съвсем скоро представление на 10.10 в Драматичен театър “Стефан Киров” Сливен, на 15.10 в Театър “Азарян”, където ще бъде представен в рамките на фестивала “Синелибри”. По-късно, надявам се, ще намерим начин да го представим и в Белград.

Пиесата „Козметика на врага” (по романа на Амели Нотомб) ни повежда из скритите пътища на съзнанието. На 15 октомври в Театър Азарян

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.