Феликс и невидимият извор (корица)

„Феликс и невидимият извор“ е част от цикъла „Кръговратът на незримото“ на Ерик-Еманюел Шмит, който ни предлага дълбоко поетичен духовен размисъл и завладяващата любовна песен – на един син за неговата майка.

Дванайсетгодишният Феликс живее безметежно с майка си – прекрасната Фату, която държи малкото уютно бистро „На бачкане“.

Забавните и колоритни постоянни посетители са неговото семейство – всезнаещият г-н Софронидес, мъжкараните Белот и Ребелот, дребната азиатка Тран с кучето си Господин, човекът-речник Робер Ларус…

Но попаднала в бюрократичен капан, Фату затъва в депресия, за която няма лек. Тя, която е била въплъщение на щастието, вече е само безжизнена сянка.

За да я спаси, Феликс я повежда с помощта на красивия си баща – морския капитан Сент Еспри, на пътуване, което ще ги отведе до невидимите извори на духовни сили. Къде се крият те и ще върнат ли силите за живот на майка му?

Феликс и невидимият извор

Ерик-Еманюел Шмит

В продължение на години Мама беше олицетворение на точно обратното на меланхолията, която я смазваше днес. Жизнена, искряща, любопитна, лъчезарна, експанзивна, тя бъбреше с копринен, плътен, свеж тембър, който омекотяваше тропическия ѝ акцент, учудваше се, бунтуваше се, интересуваше се от всичко, разсмиваше се от повечето неща, обсипваше ме с целувки от зори, когато ме будеше, като ми разтриваше гърба, до вечерта, когато споделяше с наслада забавните случки от деня, защото, напомняше тя, „историите трябва винаги да се разказват, преди да са изстинали“.

Мама държеше кафенето на улица „Рампоно“ в Белвил, тясна зала със стени с цвят на шафран, в която се събираха местните обитатели. Беше ѝ хрумнало да нарече заведението „На бачкане“, така, когато някой постоянен посетител, облакътен на бара с телефон в ръка, говореше със съпруга, съпруг, колега или шеф, който го питаше къде се намира, можеше да отговори напълно искрено: „На бачкане!“.

– Затова си стоят и консумират при мен. Никой не смее да им досажда или да ги вика, защото са „На бачкане“.

Мама умееше да назовава предметите, животните, хората. Благодарение на тази дарба обезвреждаше клопките на съществуването. Веднага щом отвори бистрото си, тя изтръгна табелката „WC“ от съответната врата и залепи надпис „Усамотяване на спокойствие“. Котаракът на съседа бакалин, рижав рунтав разбойник, обичаше да лежи до касата и стряскаше клиентите, като кихаше по четири пъти в минута, а тя го прекръсти на Апчих, прякор, приет моментално от купувачите. Вече му пожелаваха „наздраве“ през смях, вместо да се дразнят като преди, и се радваха, че Апчих киха, както повеляваше името му.

Бе продължила със спасяването на лесбийките от улица „Бисон“, две яки, трътлести трийсетинагодишни жени, чиято неприкривана връзка предизвикваше злобни коментари от злите езици, каквито не липсваха дори в нашия квартал. Заради тях Мама прекръсти двете каки на Белот и Ребелот, израз, разпространил се бързо и предизвикващ спонтанни усмивки у срещащите двете жени на улицата, усмивки, на които те накрая започнаха да отвръщат. Кой сега можеше да си представи улица „Рампоно“ без Белот и Ребелот? Биха се оплакали в кметството, ако те изчезнеха. Само чрез таланта си да назовава Мама беше направила двойката им колкото легитимна, толкова и забавна.

Подобно на добра фея, тя разкрасяваше живота. Нейната дарба за думи бе излекувала от изо­лацията една абонирана за нашия бар, крехката госпожица Тран, очарователна евроазиатка с ириси като акажу, но твърде свита, за да влезе в отношения с когото и да било, която се отбиваше всеки ден, за да пийне напръстник саке. Една събота, когато госпожица Тран се бе промъкнала до тезгяха с игривото си кученце, което бе купила току-що, Мама я бе посъветвала да го нарече „Господин“.

– Господин?

– Господин! Послушай съвета ми.

Госпожица Тран се бе подчинила, без да разбира, но оттогава мъжете се тълпяха около нея. Когато разхождаше кученцето си по улиците, пуснато от каишката, тя го викаше да се връща с остър глас: „Господин! Господин!“. Следствие? Мъжете наоколо, помислили, че съблазнителната млада жена се обръща към тях, се притичваха, откриваха грешката си, прихваха, изчервяваха се, погалваха животното, като не можеха да погалят госпожица Тран, после подхващаха разговор. Оттогава тя разполагаше с впечатляваща свита от претенденти, сред които, то се знае, един ден щеше да избере съпруг.

– Но моят шедьовър си ти, Феликс! – все повтаряше Мама.

Беше ме кръстила Феликс, убедена, че felix, име, което означава щастлив на латински, ще ми отреди вълшебна съдба.

Безспорно беше права. Бяхме щастливи, и двамата, в нашия мансарден апартамент на шестия етаж в същата сграда, където се помещаваше бистрото.

Мама ме отглеждаше сама, защото ме бе заченала от Светия Дух. Отлично ме устройваше, че ме е заченала от Светия Дух. Нямаше защо между нея и мен да застава някакъв баща. Тя понякога се измъкваше за час-два с някой годеник, но не ми натрапваше никакъв мъж вкъщи. Откакто се помнех, винаги бях разбирал, че за нея аз представлявах всичко, още като кърмаче бях поел това предизвикателство, предлагах ѝ любов без никакви условия.

В Белвил всеки знаеше, че ме е заченала със Светия Дух, защото тя не преставаше да го разправя на съседите, на клиентите, на учителките, на родителите на учениците, на приятелите ми. Щом им минеше смайването, започваха да ми завиждат за произхода, някои на шега понякога ме наричаха Исус, което приемах спокойно, защото смятах за нормално в такъв изключителен случай да се напомнят редките прецеденти.

Нямаше никакво съмнение, че Мама ме бе заченала от Светия Дух, тъй като притежавах­ме официално доказателство: Светият Дух бе вписан в акта ми за раждане. Да! Беше посетил лично кметството. После не бяхме го виждали повече.

Фелисиен Сент Еспри[1], моят родител, антилец, капитан на търговски кораб, бе прекарал една седмица в Париж преди тринайсет години, колкото да ме направи с Мама, после бе наминал отново след девет месеца, колкото да ме признае пред службата за гражданско състояние. След което майка ми беше скрила от него новия ни адрес. „Край! Повече не ни трябва оплодител. Няма защо да се привързва.“ Тя оглеждаше мъжете, както футболен селекционер оглежда играчите, и ги подбираше с оглед на пригодността им за конкретната задача. Което не ѝ пречеше да проявява истински ентусиазъм в тези тесни рамки. „Никога не съм срещала по-красив от Сент Еспри, възкликваше често майка ми, красив отвсякъде. Но така или иначе, ти ще се убедиш сам скоро, когато станеш красив като него.“

Присъствието на моя родител не ми липсваше, защото един ден, когато пораснех, щях да го открия в огледалото, и най-вече, защото за мен Мама беше и Северният полюс, и Южният полюс, и Екваторът, и Тропиците.

Семейството? Клиентите на Мама, които не пропускаха ден без да наквасят гърло в бистрото, ме посрещаха, когато се връщах от училище, като баба, като брат, като леля у дома, бъбреха си с мен, някои кратко, други напоително, осведомяваха се за здравето ми, за учението. Благодарение на професията на Мама се радвах на голямо семейство…

[1]* Сент Еспри – Свети Дух, фр. – Б. пр.

За автора

Писател, сценарист, драматург и режисьор, Ерик-Еманюел Шмит е обявен за един от петнадесетте най-четени автори в световен мащаб. Произведенията му са преведени на повече от 40 езика, а книгите му са публикувани в над 50 страни. Носител е на редица награди, като една от най-престижните сред тях е призът „Гонкур“ (2010).

Повечето ни читатели намират статията за удивителна. А ти?
  • удивителна (100%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук