Янис Рицос (1909 – 1990) се приема за един от петимата най-големи поети на Гърция, редом до Константинос Кавафис, Костас Кариотакис, Георгиос Сеферис, и Одисеас Елитис. На едно място френският поет Луи Арагон казва, че Рицос е

„най-големият съвременен поет“.

Днес се радваме на ново издание на еротичната поезия на Янис Рицос, преведена на български език от Константинос Марицас („КМ Издателство“). Книгата следва гръцкото издание на „Кедрос“, с великолепните илюстрации на Дионисис Валасис.

Вместо Пролог

Янис Рицос

Отчаянието на Пенелопа

Не беше, че не го позна във светлината на камината; не бяха
дрипите на просяка, маскирането, — не; ясни знаци:
раненото коляно, силата, хитростта в окото. Ужасена,
облегнала гърба си на стената, едно оправдание тя търсеше,
едно отлагане за още малко време, да не отговори,
да не се издаде. За него, значи, беше пропиляла двадесет години,
двадесет години мечти и чакане – за този жалкия,
окървавен и белобрад? Хвърли се безмълвна на един стол,
погледна бавно ухажорите, убити върху пода, сякаш гледаше
желанията си същински мъртви. И «добре дошъл» му каза,
слушайки далечен, чужд, гласа си. В ъгъла станът й
изпълваше тавана с мрежовидни сенки; а птиците, които  беше изтъкала
с червени бляскави конци върху листа зелени, изведнъж,
тази нощ на връщането, се обърнаха към пепелявото и черното,
пърхайки от радост върху равното небе на сетното очакване.

Лерос, 21.ΙΧ.68

Езикът на плътта

Сън любовен след любовта. Потни чаршафи
висят от леглото на пода. В съня си чувам
силната река. Ритъмът се забавя. Стволове на големи дървета
се търкалят с него. В клоните им хиляди птици
стоят неподвижно, пътувайки с една дълга песен
от вода и листа, прекъсвана от звезди. Плъзвам
ръката си под шията ти леко, със страха
да не спра песента на птиците в съня ти. Утре,
в 10 часа,
когато ще отвориш кепенците и нахлуе в стаите слънцето,
ще се види в огледалото по-ясно захапаната ти долна устна
и къщата ще стане възчервена, цялата на петна
от златна перушина и дълги, незавършени стихове.

Атина, 15.ΙΙ.81

Върна се от пазара, носейки засмяна
хляб, ядки и много цветя. В косата ти, виждам го,
е минал пръсти вятърът. Не обичам вятъра;
пак ти го казвам. А за какво ти са толкова цветя? Кои от всички
ти подари цветарят? И може би в огледалото
на цветарницата да е останал ликът ти, странично осветен
с едно синьо петно по брадичката. Не обичам цветята. На
гърдите ти
едно цвете голямо, като цял ден. Седни, хайде, срещу мен;
искам да гледам сам-самичък наклона на коленете ти и да
пуша
докато падне тайнствена нощта и над леглото ни
се залости магнитизирана
една ребетикя¹ луна, събота вечер с една цигулка, кларинет и
сандур.

Атина, 15.ΙΙ.81

1 Ребетико: гръцки музикален стил. 

Целия ме взе. Смъртта вече няма какво да вземе.
Вътре в тялото ти дишам. Хиляда момчета съм посял на потна-
та ти нива;
хиляда коня галопират в планината, влачейки отзад изкоренени ел-
хи,
слизат чак до покрайнините на града, вдигат глави,
гледат с бадемовите си черни очи Акропола, висо-
ките стълбове,
отварят и затварят късите си мигли. Зелените, червените сигнали
ги носят
към едно неприятно смущение. А този пътен полицай
движи ръцете си сякаш да откъсне един невидим плод от нощта
или да хване от опашката една звезда. Обръщат гръб
като победени в една битка, която не е станала. И изведнъж
разтърсват пак гриви и галопират към морето. Най-белия
от всички
ти яздиш гола. Викам те. На гърдите ти
кръстосани два клона от бръшлян. Един охлюв
е застинал в косата ти. Викам те, любов. Трима целонощни кар-
тоиграчи
влизат в млекарницата на квартала. Съмва се.
Гаснат светлините на града. Голямата охра тече гладко
върху кожата ти. Вътре в теб съм. Викам отвътре. Викам те
тук, където се сближават реките бумтейки и небето се търкаля
вътре в човешкото тяло, вдигайки с него
смъртните същества и предмети — диви патици, прозорци, биволи,
летните ти сандали, едната ти гривна, един морски таралеж,
два гълъба,
в отворената градина на едно необяснимо и нежелано безсмъртие.

Атина, 17.ΙΙ.81