Дебютният роман на българина, живял в Одеса, проследява пътя на едно обикновено момче към върховете на престъпните структури.

В края на 80-те години на XX век Украйна поема своя път към демократичното развитие.

Но това е и времето на разпределяне на територии на влияние в областта на наркотрафика и хазарта между различните групировки на украинската мафия.

Настава времето на онези, които нямат никакви скрупули и задръжки…

Именно в тези размирни времена се развива действието на завладяващия трилър „Блъф” от Георги Стоянов – дебютния роман на младия автор, обещаващ да се превърне във водещото име на жанровата литература у нас.

Одеса, 1980 г. – бащата на малкия Юри изчезва безследно. Малко по-късно умира и майка му.

Останало съвсем само, невръстното момчето се опитва да изкарва прехраната си по честен начин, докато не разбира, че единственият начин да успееш в свят, пълен с мошеници, където измамата се е превърнала в начин на живот, е да търгуваш с надеждата на хората…

Брутален, изпълнен с неочаквани обрати и майсторски написан, „Блъф” от Георги Стоянов ще ви увери, че „пътят към ада е постлан с добри намерения.” Важното е да заложиш на правилната карта. И да си готов да загубиш всичко.

„За жива печалба не продавай злато, храни, стоки – продавай Надежда”

Блъф
(откъс)

Георги Стоянов

Руслан беше отпуснал удобно туловището си на големия стол, който страдалчески поскърцваше под натиска на сериоз­ната тежест. Охранителната кабинка – неговото работно място – бе оборудвана с 9 монитора, 8 от които следяха обстановката в комплекса. Вниманието му в момента обаче беше отдадено на средния, където вървеше игрален филм с напрегнато дей­ствие в болница. Разказваше за човек, прекарал месеци в кома, и за необходимостта от вземане на решение дали да се прибег­не до хуманно приспиване или не. Клетникът нямаше роднини и не беше посочил свой близък, който да направи важния из­бор в такъв момент, и това усложняваше ситуацията до крайна степен. Руслан не бе толкова затормозен от сюжета на филма, колкото от играта, която мислено играеше сам със себе си – да реши кого той самият евентуално би натоварил с тази отговор­ност, ако нещата касаеха него. В ума си търсеше точния човек, който, ако, не дай боже, се наложи, да реагира адекватно и да освободи душата от тялото.

Майка му? Абсурд. Не би запазила самообладание, щеше да бъде напълно съкрушена. Неефективна. Баща му? Дори не знаеше дали проклетият алкохолик е жив. Васил или Дима, ко­легите? Може би най-близките му хора в момента. Не. Вместо решение щяха да заплашват лекарите с побой и мъст или ще опитат да подкупят някого, от когото смятат, че зависи да жи­вее. Хора без нужния подход и интелект. Последното важеше и за момичето, с което бе имал подобие на връзка в последните месеци. Сети се и за един свой братовчед, умно и намахано копеленце, определено. Можеше и да свърши работа. Обаче много се надуваше, играеше го важен адвокат и прекаляваше. А и не бяха толкова близки. По-скоро не. Изненада се колко е трудно да се намери човек за такова съдбовно решение.

– Какво правиш, теле? – прекъсна мислите му Женя, който нахълта в кабинката.

Женя, с прякор Къдравия, беше дясната ръка на боса, за ко­гото работеше Руслан, и не пропускаше да провери лично поне веднъж на ден дали охранителят си е на поста.

Последният разпалено го въведе в сюжета на филма и му обясни казуса. И двамата замълчаха за минута.

– Доста шибан въпрос, вярно – заключи Женя и извади ци­гара.

– Аха. Ти? Кого би избрал?

– Де да знам. Сложна работа…

Двамата отново потънаха в размисъл, от който ги откъсна раздвижване в картината на първия екран. Три познати коли приближаваха портала. Руслан и Женя се спогледаха.

– Него! Него бих избрал – каза Женя с усмивка, кимайки към колите навън. Намигна на Руслан, отвори вратата и с бодра крачка се запъти към основната сграда.

Шефът се прибираше. Разбира се, определено шефът. Това е отговорът! – каза си Руслан. Космите по внушителните му ръце настръхнаха, макар всичко да бе на игра и във въобра­жението му. Почувства се поласкан и изпълнен с умиление от мисълта, че човек като шефа ще се ангажира с негови лични неща. А дали наистина би се ангажирал? Да, щеше. Защото би било важна ситуация и защото шефът беше и точен наред с всичко останало. Освен това Руслан беше сред най-старите в бригадата. Доверен и ценен служител, на „ти” с него. Успокои се. Късметлия съм, помисли си. Едва ли в целия свят съществу­ваше по-подходящ човек за такава задача. Шефът щеше да под­ходи хладнокръвно, да проучи и узнае всичко необходимо, да прецени наличните шансове и да действа. Да събере мнения и експертизи от компетентни хора. Ако трябва, ще ги позлати. Ако трябва, ще ги избие. Едно беше сигурно – при този залог нямаше карта с по-големи шансове за успех от шефа.

Развълнуван от тази мисловна игра и горд от крайния ре­зултат, охранителят ентусиазирано излезе от кабинката, го­ тов да посрещне кордона. Първата кола спокойно влезе през портала, чиито врати се отваряха дистанционно, и го подмина. Втората управляваше Виталий, отскоро началник на охраната и съответно ръководител на Руслан. Шефът очевидно беше в третата този път. Често сменяше колите. Руслан не можеше да бъде сигурен заради тъмните стъкла. Виталий спря и свали стъклото.

– Какво става, теле, всичко наред ли е? Качи се горе на терасата с бинокъла да поогледаш наоколо. След 30 минути шефът излиза пак. Сам.

– Как сам бе, глупости! – отвърна Руслан с типичния си писклив глас, придаващ комичност на огромната му фигура.

– Като ти казвам сам, значи сам. Не философствай! Така иска.

– И никой няма да го вози даже? – попита Руслан, докато колата потегляше. В отговор получи отрицателно размахване на пръст през затварящото се стъкло.

Отиде за бинокъла и бавно, пуфтейки, се заизкачва по стълбите към най-високата външна тераса, за да хвърли рути­нен поглед на пустите поля около къщата.

От дълго време не се беше случвало. Шефът наистина из­лезе сам. Шофираше една от колите, прибрали се преди малко. Намигна му приятелски и колата бавно подмина кабинката, да­вайки време на външните порти да се отворят докрай.

„Успех, Юри… Успех и късмет, където и да отиваш, как­вото и да правиш‘‘, пожела мислено Руслан и изпълнен с уми­ление, сърдечно махна с ръка на шефа. Излезе навън и непод­вижен проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Обзе го необяснимо чувство на тревожност.