Кейт има успешна кариера, добра репутация и споделена любов. Какво обаче ще стане, ако идеалният й свят внезапно се срине и тя трябва да започне от нулата?

Или по-точно от Дания, родината на хюга – щастливия начин на живот, откъдето човек неминуемо си тръгва променен.

Може ли хюга да излекува наранените сърца? Отговорът се крие в “Малкото кафене в Копенхаген” от Джули Каплин.

Малкото кафене „оживява“ най-вече благодарение на Ева, собственичката, която не просто приготвя храна и напитки, но и влага щипка лично отношение в работата си. Цветните чаши, ароматният горещ шоколад, канелените рулца и украсата карат всекиго да се чувства специален.

Дори и Кейт, която прекрачва прага на магическото кафене с натежало от предателство и разочарование сърце и задача – да запознае шестима журналисти с тайните на хюга.

В търсене на отговора “какво е хюга” младата англичанка е изправена пред един важен въпрос – възможно ли е това, към което цял живот се е стремила, да не е истинското щастие?

Копенхаген предлага на Кейт нова гледна точка към живота – далеч от забързаното лондонско метро, заобиколена от уюта на запалени свещи и аромат на канела. А когато в картината се намеси и красив, висок викиниг “хюга” придобива съвсем друго значение.

“Малкото кафене в Копенхаген” е очарователна история за романтика, канелени рулца и хюга…

Малкото кафене в Копенхаген

Джули Каплин

В наскоро купеното си ватирано палто, с което още на летището се убедих, че напълно ще се слея с местните, се почувствах достатъчно смела, когато излязох от хотела. Според картата ми „Варме“ бе само на няколко пресечки оттук. Сякаш поемах на огромно приключение. Това бе първата ми екскурзия в чужбина сама и хотелът беше най-скъпарският, в който бях отсядала. Усмихнах се вътрешно. Майка ми определено щеше да одобри.

Сърцето ми затуптя, като си представих как ли щеше да реагира, ако можех да ѝ разкажа какво ми се случваше. Бяха ми нужни само пет минути, за да се ориентирам по калдъръмените улички до кафенето, и още само пет секунди, за да се влюбя до уши в него. Беше сладко, чудато, в него имаше нещо, което не можех да определя с думи, но го правеше абсолютно очарователно. Определено не беше изискано − поне не като хотела. Името му бе изписано с медни метални букви, високи около двайсетина сантиметра, с успокояващия шрифт „куриер“ – „Варме“, като пламъци, ближещи с езиците си боядисаното в сиво дърво. Което бе съвсем логично, понеже датското varme означава „топлина“. Френските прозорци, чиито рамки бяха боядисани в същото сиво, бяха притиснати като в сандвич между големи каменни стени в пясъчен цвят и наподобяваха крепостни стени.

Няколко стъпалца водеха надолу до стъклените врати на кафенето и когато ги бутнах, за да ги отворя, бях зашеметена на мига от мириса на канела и кафе и почти залитнах от удоволствие. Тялото ми бе на мнение, че една чаша доста гадно кафе в самолета изобщо не може да задоволи нуждите ми.

Висока стройна жена с руса коса, вързана на закачлива конска опашка, с пъргави движения разчистваше масите. Беше облечена с черни дънки и черен пуловер. Вдигна глава, поздрави ме с God morgen и ми се усмихна лъчезарно, като с последно решително движение забърса една от масите.

– Здравейте, търся Ева Вила.

Когато пристъпих към нея, опитвайки се да не оглеждам помещението с изумление, леките ми балеринки проскърцаха по плочките на пода в десен „рибена кост“. Имаше толкова много неща за гледане − ту едно, ту друго ти хващаше окото. Помещението бе дълго и тясно и белите стени в двата му края бяха изрисувани с цветя в размазан акварелен стил, който изглеждаше много съвременен и изтънчен, но не сладникав и провинциален.

– И я намери. – Очите на жената проблясваха с искрена сърдечност. – Ти сигурно си Кейт. Ларс ми е разказвал много за теб. Остави парцала си на масата и пристъпи към мен, като сложи ръце на раменете ми и ме огледа изпитателно, макар и с усмивка, което ме обезоръжи, сякаш някак си се бях озовала пред отдавна изгубен член на семейството ми.

– Много ми е приятно да се запознаем. Сигурна съм, че ще станем добри приятелки. Добре дошла във „Варме“. Без да спре дори за да си поеме дъх, тя ме избута до боядисана в бяло маса и ме настани на един стол.

– Нека изпием по едно кафе и ще ми разкажеш за себе си.

– Кафето ми се струва чудесна идея – отвърнах аз с типичната за британците скована вежливост. Надявах се скоро жената да забрави за нея.

– А weinerbrod?

Канех се да отклоня предложението, но стомахът ми издаде възмутено ръмжене, толкова шумно, че не се наложи Ева да чака отговора ми. От проучванията, направени преди пътуването, знаех, че това, което целият останал свят нарича датски сладкиш, тук всъщност се нарича виенски хляб. Иди ги разбери тия хора.

– Да, моля. Днес пих само едно кафе… и то в самолета.

Направих гримаса, за да илюстрирам колко ужасно е било.

– Значи трябва бързо да поправим нещата.

Също като сина си и тя имаше лек американски акцент. За разлика от неговите яркосини очи, нейните бяха светлокафяви и оживяваха малкото ѝ лице като лукаво духче. Беше ми трудно да си представя, че е майка на здравеняка Ларс, който сигурно бе поне два пъти по-висок от нея, а и тя определено не изглеждаше достатъчно възрастна. Настаних се и се възползвах от паузата, докато Ева се суетеше, за да огледам по-добре кафенето. В средата на дългата задна стена имаше голям щанд с редици и редици медни кутии за кафе заедно с боядисаните в сиво рафтове с чинии, купи и чаши. От мястото си можех да видя прочутия синьо- бял цветен датски порцелан. В предната част на щанда имаше подноси, покрити със стъклени куполи, под които се виждаше прекрасна колекция от торти, сладкиши и десерти. Между тях, в стъклени прегради, имаше сандвичи с ярки украси, които изглеждаха прекалено красиви и орнаментирани, за да се ядат. Зад щанда се намираше прозорчето за сервиране, през което се виждаше малката, много компактна кухня, очевидно източникът на всички тези сладостни миризми.

– Днес ми се струва, че ще ти се отрази добре колумбийското кафе – каза Ева и ми хвърли още един от нейните оценяващи погледи. Кимнах.

– Звучи чудесно. – Нещо в нейната дяволита усмивка ме накара да добавя: – Макар че, честно казано, не бих могла да различа колумбийското кафе, дори то да ме фрасне по челото, а в студентските си години работех като барманка.

– Полезно умение. Ако можеш да правиш кафе, никога няма да останеш без работа. Внимавай, че появят ли се много клиенти, току-виж съм те накарала да ми помагаш. Въпреки че ми намигна, бях напълно убедена, че ако се наложи, ще го направи.

– Сама ли работите тук, госпожо Вила? – Моля те, наричай ме Ева. През повечето време – да, но понякога приятели и студенти ми помагат почасово.

– Мястото е прекрасно.По стените на кафенето бяха разположени бледозелени стъклени лавици в ментов оттенък и на тях бе подредена съвършена галерия от малки снимки и картини в рамки. Пет фини винени бокала от тъмнолилаво стъкло. Седем сребърни яйца в различни размери. Една антична чаша с чинийка се разполагаше самичка на цял рафт. Еклектичната смесица създаваше изумителна атмосфера и ме очароваше. Никога не бях виждала нещо подобно, но не беше разпиляно, нито пък ми се струваше, че някой се е престарал прекалено много с декора.

– Харесват ми чашите – посочих аз. – Имаш прекрасни вещи, Ева.

– Такъв е датският начин на живот. Психолозите са доказали, че когато гледат нещо красиво, хората се чувстват по-щастливи. Затова нацията ни е толкова пристрастена към дизайна. Купувала съм чашите от битпазари преди години и сега имам много, но не мога да си представя да се разделя с тях. Красиви са, нали?

Отговорът ѝ потвърди впечатлението ми, че всяка вещ е поставена там просто защото собственичката на това място я харесва.

– Божичко, английският ти е удивителен. Тя се разсмя.

– Много години живях в Лондон. Ето… – Жената дойде до масата и постави на нея поднос с висока порцеланова чаша и чинийка с малка каничка с мляко. – Хубаво и силно кафе. И spandauer.

Spandauer представляваше квадратен сладкиш със завити ъгълчета, с пълнеж от червен конфитюр. Когато отхапах първата хапка и тя се натроши в устата ми, лъскавите маслени краища се оказаха толкова вкусни, колкото и изглеждаха, а ягодовият пълнеж разпръсна изумителната си сладост.

– Ммм… – простенах от наслада аз. – Великолепно е. Тази сутрин всичко бе ужасно припряно и нямах миг спокойствие.

– Е, сега можеш да се отпуснеш, скъпа.

– Не съм сигурна. – Погледнах бързо часовника си.

– Трябва да се връщам в хотела след половин час, за да събера групата.

– Имаш достатъчно време.

– Не забравяй, че съм тук по работа. Другите са гостите, аз имам задължения.

– Това притеснява ли те? – попита тя, прекалено проницателно по мое мнение. Кимнах. – Ето, запиши си номера ми. Можеш да ми звъниш винаги когато имаш нужда от нещо, но знам, че ще се оправиш. И докато си тук, не си на работа. Синът ми искаше да усетиш истинската Дания, да се отпуснеш и да се насладиш на датското гостоприемство. И ти, и журналистите да видите защо непрекъснато ни обявяват за най-щастливата страна в света. Трябва да довърша няколко неща, но можем да си поговорим още малко.

Отиде до единствените клиенти в кафенето, за да провери как са – двойка на средна възраст, седнали в единия ъгъл на заведението, и тийнейджър, потънал в айфона си, на бара до прозореца. Отпивах от кафето си и я наблюдавах, докато тя поставяше на всяка маса калаени кошнички с цветя и ръчно написани менюта, сложени в малки рамки за снимки, формат A5.

– Много са симпатични – докоснах фината стъклена рамка на моята маса.

– Отново от битпазарите в Англия. – Домакинята ми подаде да видя друга красива сребърна рамка. – Хората там изхвърлят прекалено много неща. В Дания не купуваме често и много, но обичаме да пазим вещите дълго. И предпочитаме красивия дизайн и високото качество. – Посочи нагоре. – Светлината е много важна за нас. Над главите ни имаше три големи стъклени лампиона, истински водопади от светлина, а из цялата стая се виждаха поставени лампи с различни размери. – Тук можеш да срещнеш студент, който си купува много скъпа лампа на Пол Хенингсен за хиляди крони, защото е важно да имаме красиви неща в домовете си, но да не са прекалено много на брой.

Двойката повика Ева, за да си платят сметката, а аз се възползвах от отсъствието ѝ, за да проверя имейлите си, които, както обикновено, продължаваха да заливат пощата ми. Въпреки че щях да бъда извън офиса цяла седмица, нямаше никакъв шанс да пусна съобщение, че не съм на работа. Все още се очакваше да съм на разположение за другите си клиенти и за запитвания от пресата. Толкова за отпускането и почивката. Успях да отговоря на няколко имейла, преди Ева да се върне.

– Разкажи ми за себе си. – За миг се вцепених. Какво казваш на напълно непознат човек? Нямах представа откъде да започна.

– Ами… Живея в Лондон, работя в рекламна агенция и Ларс ни помоли да му помогнем с представянето на неговия универсален магазин.

Млъкнах и свих рамене, но тя продължаваше да се взира в мен с нежните си очи.

– Брак? Деца?

– Не.

– Може би приятел?

Пак свих рамене, сещайки се за Джош.

– Не, в момента не.

– А, значи все пак е имало.

– Да, но… всъщност нямам време за връзка. – А и последното ми гадже бе пълно лайно. Не мисля, че можех да кажа това на глас. – Сега съм концентрирана върху кариерата си.

Тя разсеяно погали цветята на масата.

– Да, но в живота има много повече неща от кариерата. Особено за красива млада жена като теб. Приятели, семейство… – Очите ѝ заискриха, докато откъсваше няколко сухи листенца, а главата ѝ се наклони като на закачлива червеношийка.

– Семейството ми живее извън Лондон. Имам двама братя.

Какво ли щяха да разберат те от Копенхаген? Представата за почивка на Джон бе купони с приятели, пълни с противни детайли за чудовищни количества изпита евтина бира, висене по клубовете до зори и безразборен секс с всяка мацка, която е на разположение. Брендън все спестяваше пари за сбирката на феновете на „Междузвездни войни“ в Калифорния, но според мен шансът да отиде някога там бе същият като да се озове на Луната, а татко… е, той не бе ходил на почивка, откакто мама почина.

– Майка ми почина, когато бях на четиринайсет – изстрелях внезапно аз. Рядко говоря на хората за това и сега се изненадах, че го споделям с Ева. В нея имаше нещо, което те караше да ѝ се довериш. Беше толкова сърдечна и приятелски настроена.

– Много тъжно.

– Да, беше ми тъжно дълго време – казах и неволно посегнах към телефона си, но когато го извадих, не посмях да погледна екрана му.

Ева ме наблюдаваше с проницателния си поглед.

– Това е трудна ситуация за едно младо момиче.

Зазяпах се в няколкото останали трохи от сладкиша си, обрах ги с пръст и ги изядох, избягвайки да гледам към нея.

– Кафенето ти е прекрасно. Откога се занимаваш с това? Ева се усмихна.

– От шест години. Направих го скоро след раздялата си с бащата на Ларс.

– О, съжалявам… Не знаех.

– Както ти каза, мина доста време оттогава и сега съм много по-щастлива. – Устните ѝ се извиха в тъжна усмивка. – Андерс не е датчанин, живял е прекалено дълго в Щатите и в Лондон. Той е работохолик.

Намръщих се, не разбирах съвсем думите ѝ.

– Това не е датският начин на живот. Ние не живеем, за да работим. Когато децата си тръгнаха, се надявах, че ще спре да работи толкова много. Живяхме дълго в Лондон и когато се върнахме в Копенхаген, си мислех, че ще забави темпото. Че ще правим повече неща заедно, но той не спря. Имахме всичко. Хубав дом. Децата ни пораснаха. Беше дошло време отново да бъдем двойка, но той продължаваше да живее в офиса си, да работи, да работи и пак да работи. Животът е кратък. Сега прекарвам повече време с приятелите си. – Отпусна брадичка на ръцете си, като излъчваше спокойствие и ненатрапчива самоувереност. Не звучеше нещастна, не изглеждаше да съжалява. – Създадох си нов живот тук. Много от клиентите ми станаха добри приятели. Имам нещо свое, което мога да споделя с другите. – Лицето ѝ засия. – Обичам да готвя. Да храня хората. Да се грижа за тях. И за мен е привилегия да го правя за хората на Копенхаген.

Кимнах. Всеки имаше право на мнение. За мен готвенето бе огромна досада, необходимо зло, свързано с миене и чистене и прекалено много загуба на време. Бог да благослови експресните супермаркети, благодарение на които по-лесно се пазарува и човек може да се сдобие с готова храна. – Какво обичаш да готвиш? – попита тя. Олеле… Ева бе приела кимването ми като знак на съгласие. Застинах и вдигнах чашата си с кафе, за да потърся вдъхновение в нея. – Ами… нали знаеш… Тя ме възнагради с усмивка от типа „хванах ли те“, така че нямаше къде да ходя. – Никога не ми остава време за готвене. Работя до късно, а съквартирантката ми е на друг режим. Няма много смисъл да се готви само за един. Трудно ми беше да се засегна, въпреки че тя тръсна неодобрително глава – в жеста ѝ имаше такава искрена непринуденост. – Мисля, че пътуването до Копенхаген е точно това, от което се нуждаеш, Кейти. И то от много време. – Аз съм Кейт… Започнах, но след това размислих и реших да не я поправям. Нежността в гласа ѝ, когато произнесе галеното ми име, ме  подсети за моята майка. Внезапно ми се стори, че цял един свят дели Кейт от Кейти.