„Денят, в който зарязах всичко“ (Изд. „Ера„) е история за необходимостта да повярваш в себе си, да откриеш вътрешния си мир, да се научиш да казваш „не“ и да започнеш да се обичаш повече.

Едва на 26 години, Уенди вече е потънала в работа и отговорности. Докато съдбата не се намесва и преобръща живота й в рамките на два месеца.

Изгубила почва под краката си, тя се впуска в спонтанно приключение, което далеч не е характерно за нея.

Само с една раница и група познати Уенди поема към Аржентина в опит да избяга от проблемите и ежедневието.

Скоро отношенията с останалите в групата се обтягат и Уенди решава да продължи пътуването си сама. Странно е, ново е и дори малко страшно, но осъзнаването, че всичко зависи само от теб, че си свободна и силна, си струва риска.

Горещите тропически джунгли, смразяващите ледници, горите с кактуси, солената пустиня очароват Уенди. А страстното танго и срещите с местни хора разкриват пред нея необятните възможности, които животът предоставя. Ако имаш смелостта да ги приемеш…

Денят, в който зарязах всичко

Ан Тумио

Направи почивка

Челото ми е залепено на стъклото, усмивката е все така кацнала на лицето ми и гледам как се ниже пейзажът. Ясно е, че ще видя доста от страната през този прозорец, защото се пътува 24 часа с автобус, за да се стигне от Игуасу до Салта. И все пак не изпитвам никакъв страх. По-скоро ми се струва, че съм в нещо като мехур, извън времето. Ще мога да чета и да спя… в крайна сметка в нощния автобус часовете минават бързо. Имам време да видя как се променя растителността, когато тропическият климат постепенно отстъпва място на все по-голяма суша. За щастие аз почти напосоки си бях избрала хубаво място, защото човек трябва да разбере добре сред какво разнообразие от различни кушетки и седалки се намира, да вземе под внимание факта, че има просторни луксозни автобуси с по-удобни или с наклоняващи се седалки, с климатик и тоалетна, че съществува избор и между горе или долу… разполагам с някаква суперкомфортна кушетка и за пръв път пътувам по този начин. Все пак малко ме е страх от произшествие… но разговаряйки наслуки със съседите ми по преход в почивките, разбирам, че този начин на транспорт е много популярен тук и най-вече, че тези нощни автобуси са наистина предназначени за туристите, а за местните има по-евтини и не толкова удобни варианти… наистина, цената е като за една нощувка в хостел, приблизително 20 евро. Но виждам в това само предимства… Накратко, обхваната съм от силен пристъп на оптимизъм и нищо не би могло да ме накара да сляза отново на земята. Всичко е красиво, невероятно, удобно и възбуждащо.

Забелязвам нещо, което прилича на езеро, но всъщност е река и ще вървим покрай нея почти през целия път. Едно след друго се нижат полета, после пристигаме в град Кориентес, където много пътници ще слязат. Когато се събуждам, сме в град Сан Мигел де Тукуман, откъдето се навлиза сред веригата планини и долини Калчаки, а самите долини се разпростират на 500 километра. Разположеният близо до Боливия и най-вече до чилийската граница район е белязан от планинската верига на Андите. Един от най-посещаваните от туристите райони, но също и най-вече – един от най-поразителните. Когато автобусът започва постепенно да се изкачва, откривам планини, каквито не съм виждала никога. И все пак това е нищо в сравнение с онова, което ме очаква.

Усмихни се на света

За да се пребориш с прекосяването на пустинята в персонален план, няма нищо по-хубаво от прекосяване на пустинята IRL (да се разбира In Real Life), както казват младежите, накратко в истинския живот! Салта, ето ме! Уверена и щастлива, се появявам жадна за приключения в някакъв евтин хостел и избирам да се настаня в стая за четирима. Между двете поставени едно върху друго легла е седнало момиче с подвити под себе си крака сред онова, което, изглежда, е всичко, съдържащо се в раницата му. С черна коса, подстригана по момчешки, тя е германка и ме посреща с безкрайно широка усмивка, когато поглежда нагоре към мен.

– Загубих си пътеводителя, сигурна съм, че са ми го свили – казва така, сякаш се познаваме открай време.

– О, по дяволите, нямам, трябва да си купя, не мога да ти помогна.

– Значи ти си в тази стая? Приятно ми е, аз съм Кат.

– Да, току-що пристигам. Аз съм Уенди, хубаво ли е тук?

Тя повдига рамене.

– Зависи, не е луксозно, но е в центъра. Ще изляза да купя цигари, идваш ли?

– Хм, да, да си оставя ли раницата тук?

– Добре, да – отговаря Кат, избухвайки в смях, сякаш е нещо съвършено очевидно човек да зареже всичките си вещи в обща необезопасена стая…

– Можеш да сложиш ценните си неща в една клетка отвън, ако това те безпокои – добавя тя, сякаш е прочела мислите ми.

Когато излизаме навън, времето е меко, а слънцето започва да залязва, оцветявайки града в оранжево, заради което сградите му в колониален стил изглеждат много поетично. Спираме се на една тераса, която гледа към невероятната градска катедрала в жълто и розово. Тя е в бароков стил, с цветни стени и прилича на торта! Не мога да се начудя – каква архитектура и каква светлина! Аз, която очаквах да пристигна в пустиня, засега не виждам и една песъчинка!

– Утре заминавам на екскурзия, за да видя Седемцветната планина, чувала ли си за нея? – пита Кат, отпивайки с наслада от фрапето си.

– Не, знаеш ли, аз съм тук малко случайно, нищо не съм си подготвила, нищо не съм резервирала…

– Ама няма нужда да го правиш, можеш да минеш през рецепцията на хотелчето, те организират екскурзиите.

– Ти какво ще разглеждаш?

– Има различни маршрути, за да обиколиш целия район на пустинята и най-вече за да видиш разноцветната планина. Изглежда, че там е невероятно.

Срещаме се с двама приятели на Кат, за да вечеряме. Те също ще бъдат там утре. Аз се прибирам преди тях изтощена от пътуването, но преди да отида в стаята, минавам през рецепцията и резервирам едно място за разходката на следващия ден…

За авторката

Стилът на Ан Тумио с лекота ни пренася в типичната атмосфера на Аржентина. Едновременно с това разказва една съвсем лична история за трудностите и грешките, които допускаме; за начина, по който да ги превъзмогнем, за да продължим напред.

Ан Тумио ни показва как да променим това, което можем, както и как да се научим да приемаме онова, което не зависи от самите нас. Историята на Уенди е цветна, вдъхновяваща и позитивна.

Ан Тумио е журналист, писател и блогър. Тя живее във Франция и е посветила кариерата си на това да помага на хората да открият щастието.