Наслаждаваме се на плътните и пъстри (като сладкишите, в които е влюбена) думи на популярната италианска писателка и преподавателка по творческо писане Росела Калабрò.

Четем романа ѝ „Творческо писане за мечтатели“.

Всеки четвъртък в уютната „Кафе-книжарница на мечтите“ собственичката Петра организира курс по творческо писане.

Сгушено в сърцето на Милано, очарователното кафене със старинни дървени рафтове, затрупани с книги и аромат на горещ шоколад, е идеалното място да се отпуснеш в търсене на своята мечта между страниците на някоя книга.

Петима души – всеки със своята необикновена житейска история, постепенно се сближават. Техните лични истории се преплитат, докато се стремят към собствения си щастлив край.

Заедно с ексцентричния и обаятелен учител Дилън те се впускат във вълшебния свят на книгите, за да открият магията на литературата, вкуса на мечтите, но и да се изправят пред страховете и грешките си…

Защото книгите са чудно красиви съкровищници на мечти – за онзи, който ги пише, и за този, който ги чете.

Творческо писане за мечтатели

Росела Калабрò

Имах една мечта. Но на мечтите трябва поне малко да се помага, понякога те не се справят сами, слаби са, крехки, дори мързеливи, отпуснати и равнодушни, затова нямат сили да извървят целия път, за да се превърнат в действителност. „Какво да правим сега, да се осъществим ли? – казва една от тях. – Неее, ще се осъществим утре, днес не ни е ден.“ И отлагат, отлагат, отлагат като подрастващите, които мислят само в сегашно, никога в бъдеще време. Трябваше да протегна ръка на моята мечта, да й дам първоначален тласък, съвсем мъничка помощ. И така, в един прекрасен ден я снабдих с ножове, вилици и чаши.

Може ли човек да нареди маса за мечтата си? Може.

Ще ви обясня, но не мислете, че мечтата ми бе да се превърна в изтънчена звездна готвачка, световноизвестна и всичко друго, тъй модерно в днешно време. Не, не, ставаше дума за много по-амбициозна и дори малко щура мечта, от онези, за които приятелите обикновено ти казват: „Да бе, как ли не!“.

Но първо да ви се представя, а после ще ви разкажа за мечтата си, понеже нещата трябва да се правят, както му е редът, и разказът да се започва отначало.

Казвам се Петра, наскоро прехвърлих четиресетте и нося с гордост на главата си безреден куп коси (при това доста от тях посивели), които изпълняват ролята на гнездо за мислите ми. Седят си всички мои мисли там на топло, понякога дремят, друг път, напротив, политат безшумно извън гнездото и започват да тревожат сърцето ми. „Съдружничке, имаме идея, но ни е нужна твоята помощ.“

А моето сърце, което си живее както едно време, но винаги е готово да се заплесва по какви ли не проекти, започва да бие силно от вълнение. Защото най-много му харесват новостите, начинанията, в които може да се хвърли с целия си ентусиазъм.

Трябва да призная, че сърдечният ми мускул като че ли е престанал да се вълнува от любовни въпроси. Явно е по вина на предстоящата менопауза, онзи странен феномен, вследствие на който талията на жената става като на майски бръмбар. Ех, по-рано тази талия не само нямаше нищо общо с обиколката на майския бръмбар, а беше като на оса, с нея побърквах мъжете и карах жените да умират от завист. С две думи, за да сложа край на този въпрос: при дадените обстоятелства не се чувствам богиня в съблазняването. Тъй че, за ваше сведение, подчертавам отново: с мъжете приключих. Разведена съм без проблеми и възнамерявам да запазя този си статус. Да. Не защото имам лошо мнение за господа мъжете, напротив, а защото влюбена в мечтите си се чувствам по-добре. Те вълнуват сърцето ми – ток-ток, а то им отвръща – ту-тум. Без намесата на хормони предатели, на които, между другото, бих задала съвсем лесно питане: „Извинете, но защо именно сега, на моята почтена възраст, когато знам толкова много за любовта, ми придадохте силует на майски бръмбар? Нямаше ли да е по-добре, дребни злобари такива, заедно с мъдростта на зрялата възраст да ми оставите предишната талия на оса и закачливото сладострастие? Питам просто така – да знам, за да ви опозная, да разбера как разсъждавате, какъв е вашият стил на живот, в какво вярвате… С една дума – да установим добросъседски отношения“.

Но да продължим нататък, тъй като държа да ви разкажа за моята мечта.

От душа и сърце исках да управлявам книжарница. Ток-ток – чукаха мислите ми, а сърцето ми отвръщаше със своето ту-тум, представяйки си този чудесен проект. Обичам книгите, влюбена съм в тях от дете и дори сега, всеки път като чета някоя книга, сякаш преживявам отново първата целувка. Не, не е точно така: някои книги не ми харесват, не съм от онези, които се влюбват в когото и да е, има хубави книги и колкото и да съжалявам да го кажа, слаби, безвкусни, че и направо неискрени. Но това е дълъг разговор и няма нищо общо с моята мечта. Проблемът е в това, че за да поддържаш книжарница, трябва да си се родил милионер. От продажбата на книги се печели твърде малко. Не стига дори за наема на помещението.

Ала един ден изпод купчината ми коси излетя следната мисъл:

– Ток-ток, Петра, защо не си направиш книжарница, която да бъде едновременно кафене? Такава една хубава кафе-книжарница, където хората да могат да си почиват на чай и парче сладкиш или пък с чаша бяло вино, да си приказват, да си работят и в същото време да искат съвети какви романи или научни изследвания, та дори книжки с картинки да си купят от най-прекрасния книжен магазин на планетата? Така ще можеш да плащаш наема за своята мечта. Какво ще кажеш, Петра?
– Ту-туммм! – отвърна радостно сърцето ми.

Бях забелязала, че има нормални сърдечни удари (например ту-тум, по сто хиляди пъти на ден). И други – специални, които правят ту-туммм, сякаш искат да ти изкажат своята цялостна и възторжена подкрепа. (Защото нищо не става без ентусиазъм.)

Така се появи моята Кафе-книжарница на мечтите, място, в което съм влюбена до полуда. И вие бихте се влюбили в него, ако видите просторните библиотечни рафтове от масивно дърво, където са подредени стотици книги и като че ли вдъхват омайния мирис на сладкиши около себе си. Обзавеждането е в стил ар деко, още нещо, заради което сърцето ми прави ту-туммм. Стени в кремавожълто, забавни абажури, големи кашпи с палми къде ли не, витражи с рисунки на цветя, дървени мебели с извити форми, малки дивани, напомнящи водни кончета, и невиждана, уникална бар-стойка. Спомняте ли си филма „Великият Гетсби“? Е, това е стилът. Не толкова пищно и много по-уютно, ала със същото очарование.

Обаче в деня, в който в кафе-книжарницата ми се появи Дилън Алтиери, правилата на мечтите се промениха.

За автора

Росела Калабрò е популярна италианска писателка и преподавателка по творческо писане. Тя има ненаситен апетит както за книги, така и за вкусни сладкиши. За себе си Росела Калабрò споделя, че владее… котешки език и обича често да пребоядисва дома си в различни цветове.