Нямаме търпение да разгърнем един голям роман.

Уилям Голдинг, авторът на „Повелителят на мухите”, печели Нобелова награда за литература през 1983 година.

Малко преди това, през 1980 г. печели и Man Booker Prize за „Морски обеди”– мрачна приказка за неподвластността на човешката природа и пагубната сила на съвестта.

В ранните години на XIX век младият британски аристократ Едмънд Талбът отпътува за Новия свят на Австралия на борда на презокеански кораб заедно със стотици други пътници от всякаква класа и произход, събрани заедно от желанието за нова служба или нов живот.

За да разведрява своя кръстник обратно в Англия, Едмънд води дневник по време на дългото пътуване.

В мрачното усамотение на корабния търбух се случва  нещо – нещо, което доказва, че срамът се оказва по-смъртоносна сила и от океана.

„Морски обреди” е роман в духа на творенията на Мелвил, Конрад, Достоевски и разкрива най-тъмните кътчета на човешката душевност и злото, което се крие във всеки от нас.

„Така, струва ми се, става обикновено с хората сред океана, които живеят твърде близо един до друг и затова опознават всички злини под небето.”

Морски обеди

Уилям Голдинг

МАЛКО ПО-КЪСНО

Обядвахме на две дълги маси под светлината от един широк прозорец, обкръжени от голям безпорядък. Никой нищо не знаеше. Нямаше ги офицерите, прислугата беше объркана, храната – лоша, спътниците ми – ядосани, а дамите им – почти истерични. Но гледката, която се разкриваше от прозореца към другите кораби на котва в пристанището, беше безспорно вълнуваща. Уийлър, мой помощник и съветник, каза, че те били другата част от конвоя. Той ме уверява, че суматохата на борда ще намалее и че „ще поулегнем“ – както сигурно са улегнали пясъкът и чакълът, – докато, съдейки вече по някои от пътниците, и ние завоним като кораба. На Ваша светлост може да направи впечатление известна раздразнителност в думите ми. Наистина, ако не беше не съвсем лошото вино, щях да съм много разгневен. Нашият Ной, някой си капитан Андерсън, предпочете да не се появява. Ще му се представя при първа възможност, но сега е вече тъмно. Утре сутринта смятам да направя топографска експедиция из кораба и да се запозная с по-свестните офицери, ако срещна такива. Има и дами – някои млади, други на средна възраст, трети стари. Има и неколцина възрастни господа, един младичък армейски офицер и един млад свещеник. Той, горкият, се опита да измоли благословия за масата ни и пристъпи към храната си свенливо като младоженка. Още не съм видял мистър Притимън, но предполагам, че е на борда.

Уийлър казва, че вятърът „ще се обърне“ през нощта и ние ще вдигнем котва, ще опънем платна, т.е. ще потеглим на дългото си пътешествие, щом започне приливът. Отвърнах му, че съм добър моряк, и забелязах по лицето му да пребягва същата онази странна светлина, която не е точно усмивка, а по-скоро неосъзната сърдечност. Веднага си наумих при първа възможност да му дам добър урок по поведение, но още докато пиша тези думи, нещо става с нашия дървен съд. Някъде отпред се разнася удряне и блъскане, което сигурно е от отхлабените платна. Пронизително запищяват свирки. Боже мой, нима човешкото гърло е способно да издава такива звуци? А онова ще да са сигнални оръдия. Пред каютата ми е паднал един от пътниците и цветисто проклина, дамите пищят, говедата мучат и овцете блеят. Настава смут. А може би кравите блеят, овцете мучат, дамите проклинат кораба и пращат всяка негова тресчица да гори в ада… Брезентовият мех, в който Уийлър ми наля вода, се е изкривил на халките си и сега виси под ъгъл.

Котвата ни е извадена от пясъка на старата Англия. Няма да видя родния бряг цели три, ако не и четири или пет години. Признавам, че дори и пред перспективата от интересна и изгодна служба, каквато ме очаква, това е мрачна мисъл.

И тъй като станахме сериозни, с какво друго мога да завър-ша своя разказ за първия ден в морето, ако не с дълбоката си благодарност. Вие ме поставихте на стълбата и колкото и високо да се изкача – а трябва да предупредя Ваша светлост, че амбицията ми е безгранична, – никога не ще забравя чия ръка ми е помогнала да тръгна. Да не бъда никога недостоен за тази ръка, нито да я нараня с някое свое действие – това е молитвата и намерението на признателния протеже на Ваша светлост.

                                                     Едмънд Талбът

Отбелязах числото 2 в началото на тази страница, макар че не знам какво ще успея да запиша днес. Всички обстоятелства действат против стройното ми съчинение. Крайниците ми са така изнемощели. Тази тоалетна или отходно място… да ме прощава, но не знам как да го наричам, на чист моряшки език… „нужникът“ е в предната част на кораба, курсантите имат … клозет, офицерите… не знам пък те какво имат. Това непрестанно клатушкане на кораба и необходимостта постоянно да нагаждам тялото си към него…

Ваша светлост благоволи да ми препоръча да не премълчавам нищо. Спомняте ли си как ме изведохте от библиотеката с приятелска ръка на рамото ми, възкликвайки с присъщата Ви сърдечност: „Разказвай всичко, момчето ми! Не скривай нищо! Нека отново заживея чрез теб!“ Бедата е там, че ме хвана проклетата морска болест и останах на легло. Но в края на краищата нали и Сенека край Неапол е изпаднал в същото положение – спомняте ли си? – и щом един философ-стоик не е могъл да устои на няколко бала накъдрено море, какво да кажем за нас, обикновените хора, и то в открито море? Трябва да призная, че леех вече солени сълзи от изтощение и че точно в този размекнат вид ме завари Уийлър. Моите уважения към него. Оправдах сълзите си с това, че съм изморен, той се съгласи с мен и дори ме ободри.

– Вие, сър – поде той, – бихте ловували цял ден и после бихте танцували цяла нощ. Но ако вземете да качите мен или повечето моряци на кон, бъбреците ни ще се смъкнат до коленете.

Простенах нещо като отговор и чух, че Уийлър измъкна тапата на една бутилка.

– Разберете, сър – продължи той, – трябва само да се научите да се возите на кораб, все едно че е кон.

Тази мисъл ме поуспокои, но не толкова, колкото приятният аромат, който ме „облъхна като топъл южняк“. Отворих очи и какво да видя: Уийлър държеше не друго, а голяма бутилка парегорик.^[1] Приятният вкус ме пренесе направо в детството, но този път без следа от меланхолията, съпътстваща спомените за миналото и за дома. Отпратих Уийлър, задрямах и после заспах. Сигурен съм, че опиумът щеше да принесе на Сенека повече полза, отколкото философията му.

Събудих се от странни сънища сред такъв дълбок мрак, че не разбрах къде съм, но скоро се сетих и установих, че се движим значително по-бързо. Веднага викнах Уийлър. При третия ми зов – съпроводен, признавам, с повече проклятия, отколкото обикновено смятам за съвместими както със здравия разум, така и с джентълменското поведение – той отвори вратата на каютата ми.

– Помогни ми да изляза оттук, Уийлър! Трябва да глътна малко чист въздух.

– Я си полежете кротко, сър, и след малко ще се почувствате бодър като кукуряк. А аз ще сложа чая.

Има ли и може ли да има по-глупава и по-незавидна перспектива от тази да приличаш на кукуряк. Не знам защо си представих кукуряците самодоволни и наперени като цяла енория богомолци. Наругах го право в лицето. Но се оказа, че той има право. Обясни ми, че излязла буря. Смятал, че балтонът ми с тройна пелерина е твърде хубав, за да се съсипва от пръските солена вода. И загадъчно добави, че не искал да изглеждам като корабен свещеник. Той обаче разполагал с един запазен костюм от жълта мушама. С доста печално изражение поясни, че го бил купил за един господин, който изобщо не се качил на кораба. Бил ми точно по мярка и можел да ми го даде тъкмо за толкова, колкото му струвал. А в края на пътуването, ако искам, можел съм да му го продам на старо. Сключих веднага тази изгодна сделка, защото се задушавах и жадувах за свеж въздух. Той ме напъха в костюма, стегна му връзките, надена ми гумени ботуши на краката и ми сложи мушамена шапка. Искаше ми се Ваша светлост да ме види отнякъде, защото сигурно съм приличал на истински моряк, независимо колко несигурно стъпвах. Уийлър ме подкрепи до коридора, който беше плувнал във вода. Продължаваше да ми дава наставления да стъпвам така, сякаш единият ми крак е по-къс от другия, както на планинските овце. Сопнах му се, че откакто ходих във Франция по сключването на мира, знам как се стъпва по наклонена палуба – да не мисли, че съм прекосявал морето пеша! Слязох в шкафута и се облегнах на левия фалшборд, т.е. парапета на палубата. Над главата ми имаше опънати ванти и разперени въжени стълби – о, Фолкънър, Фолкънър! – а над тях множество безименни въжета свистяха, бръмчаха и свиреха. Гаснеше последната дневна светлина, откъм десния борд ме заливаха струи вода, и облаците, които се гонеха покрай мен, сякаш достигаха мачтите. Не бяхме сами, разбира се, тъй като останалата част от конвоя се падаше откъм левия ни борд и вече се появиха някои от светлините им, въпреки че пръските вода и мъглата, примесена с дъжд, ги затъмняваха. Дишах с удивителна лекота след смрадливата каюта и нищо друго не ми оставаше, освен да се надявам, че тази силна, даже яростна буря ще издуха част от онова зловоние. Посъвзех се малко, огледах се наоколо и за пръв път, откакто бяхме вдигнали котва, усетих как се съживяват мисълта и чувствата ми. Извърнах очи назад, погледнах нагоре и видях до руля двама кормчии – черни фигури в мушами; лицата им бяха огрени отдолу, те поглеждаха ту към светещия компас, ту нагоре към положението на платната. Само няколко от тях бяха опънати по вятъра, което си обясних с неблагоприятното време, но после узнах от Уийлър – този крачещ речник, – че било, за да не се откъснем от конвоя, защото малко от охраняващите ни кораби можели да се движат с нашата скорост. Откъде знае това, ако въобще говори истината, е загадка за мен, но той обяви, че ще се освобоим от ескорта си при траверса на нос Ашънт, ще им придадем втория си кораб, ще вземем един от техните, който ще ни ескортира до паралела на Гибралтар, откъдето ще продължим сами, защитени от нападение само от няколкото останали ни оръдия и внушителния си вид! Честно и справедливо ли е това? Не съзнават ли тяхна светлост господата какъв бъдещ министър са подхвърлили така нехайно в океана? Да се надяваме, че ще оцелея като небесната манна в Библията. Както и да е, жребият е хвърлен и аз трябва да поема риска. Стоях, облегнал гръб на фалшборда, и поглъщах вятъра и дъжда. Убедих се, че необичайната ми слабост се е дължала повече на вонята в каютата, отколкото на люлеенето на кораба.

Дневната светлина бързо се топеше и аз бях възнаграден за бдението си, като видях с очите си болестта, от която тъкмо се бях отървал. От коридора в дъжда и вятъра на шкафута излезе… свещеник! Струва ми се, че беше същият, който се опита да измоли благословия над първия ни обяд, но бе чут само от всевишния. Беше в голф, с дълго палто, а двете бели ленти на яката му се блъскаха от вятъра по врата му като затворена птица по прозорец. Той притискаше с две ръце смачканата си шапка и перука и залиташе първо на едната страна, а после на другата като пиян рак. (Ваша светлост не може да не е виждал пиян рак.) Отецът се обърна и като човек, несвикнал с наклонената палуба, се опита да пълзи нагоре вместо надолу. Видях, че ще повърне, защото лицето му бе едновременно бледо и зелено като цвета на плесенясало сирене. Преди да смогна да му извикам, той действително повърна, после се хлъзна и падна на палубата. Изправи се на колене – но, струва ми се, не за молитва – и успя да стане точно когато корабът се наклони още повече и придаде нов тласък на движението му. Така че той се спусна надолу по палубата, полутичайки, полулетейки, и насмалко щеше да се преметне през парапета на бакборда, ако не го бях сграбчил за яката. Пред очите ми се мярна зелено лице и в този момент прислужникът, който изпълнява за пътниците от десния борд същите задължения, които Уийлър има за пътниците от левия, се спусна по коридора, подхвана човечеца под мишниците, извини ми се и го затътра обратно, докато се изгуби с него от погледа ми. Тъкмо проклинах свещеника, че ми е изцапал мушамата, когато ново надигане, разтърсване и добре насочена струя морска вода, примесена с дъжд, я изчисти напъл-но. Кой знае защо, макар водата да щипеше лицето ми, случката ме развесели. Философия и религия – какво са те, когато вятърът задуха и грамадите вода те разлюлеят? Стоях, държах се с една ръка и започвах определено да се забавлявам от цялата тази бъркотия сред последните зари на деня. Огромният кораб с няколкото скъсани платна, от които се изливаха потоци дъжд, пореше морето и срещаше вълните под ъгъл като бик, който си пробива път през гъста тълпа. И както бикът може да налети тук-там на „сродна душа“, така и той (нашият кораб) се натъкваше от време на време на препятствия, хлътваше или се вдигаше и дори получаваше челен удар, от който цялата му предна част, после средата и задницата потъваха в пяна и се обливаха с бяла вода. Започвах, както Уийлър се бе изразил, да се уча „да се возя на кораб“. Мачтите му бяха малко наклонени; вантите, които срещаха вятъра, бяха изпънати, а тези откъм подветрената страна – хлабави. Дебелото въже на гротбраса се бе извило към подветрената страна… всичко това ме наведе на следната мисъл: този огромен двигател не може да се опознае нито постепенно, нито като се забие нос в схемите на морските речници. То ще стане от само себе си и изведнъж. Там, в полумрака, между две вълни, установих, че корабът и морето трябва да се възприемат не само откъм техническото им съвършенство, но и като… какво? Като един вид кон, средство за превоз, механизъм, действащ с определена цел. Това ми достави неподозирана наслада. Със задоволство си помислих даже, че съм обогатил представите си. Едно самотно платно, едно въже, закрепено към долния подветрен край на платното, вибрираше на няколко ярда над главата ми, лудо наистина, но разбираемо. За да затвърди сякаш познанията ми, докато разглеждах въжето и неговото действие, усетих силен тласък отпред, обля ме вода и пръски и вибрациите на въжето се промениха: те прекъснаха наполовина, така че известно време то описваше две тесни елипси, допрени в единия си край, което може да се изобрази със синусоида или с онова място от цигулковата струна, което, ако се докосне точно, ще даде на музиканта флажолет – една октава над тона на самата струна.

Но този кораб има повече струни и от цигулката, и от лютнята, повече според мен и от арфата и под диригентството на вятъра той свири страхотна музика. Ще призная, че след известно време започна да ми липсва човешко присъствие, но църквата бе грохнала, армията – също. Никоя от дамите не би могла да бъде другаде, освен в постелята си. Що се отнася до флота, той е буквално в стихията си. Неговите членове са на вахта, където и да се обърнеш, увити с мушами, черни, само лицата им бледнеят поради контраста. От известно разстояние приличат досущ на скали, обливани от вълните.

Когато се стъмни съвсем, се върнах опипом в каютата си и викнах на Уийлър, който се притече на часа, измъкна ме от мушамата и закачи костюма на куката, където той веднага се килна като пиян. Казах му да ми донесе лампа, но той ми отвър-на, че това било невъзможно. Ядосах се, ала той изложи доста основателна причина. Лампите са опасни за всички ни, защото, катурнат ли се, не се знае какво би станало. Но можел да ни снабди със свещ, ако си платя, защото свещта сама изгасвала, като падне. При все това трябвало да взема някои предпазни мерки, като си служа с нея. Уийлър разполагал с много свещи. Отвърнах му, че според мен такива неща се получават обикновено от домакина-касиер. След кратко мълчание Уийлър се съгласи. Не предполагал, че искам да имам вземане-даване със самия домакин, който живеел уединено и рядко го виждали. Благородните господа обикновено не общували с него, а използвали за това прислужниците си, които гарантирали, че сделките са честни и открити. „Защото, прибави той, нали знае-те, домакините са едни такива…“ Съгласих се с неговата невинна забележка, което в момента – нали забелязвате, сър, че вече се съвземам – прикри промяната в мнението ми за Уийлър, за бащинските му грижи и готовността му да ми служи. Имах вече едно наум винаги да си отварям очите на четири с него и да вниквам в подбудите му по-дълбоко, отколкото той смята, че вниква в моите. Така че в единадесет часа вечерта – „шест камбани“, както пише в книгата – ето ме седнал до сгъваемата маса с този дневник, разтворен пред мен. Но колко страници съм изписал с празни приказки! Няма ни едно от онези интересни събития, проницателни наблюдения и – смея да кажа – искрици остроумие, с които да развлека Ваша светлост според първото ми и най-голямо желание. Но нашето пътуване едва сега започва!

^[1] Камфоров опиат – остар. англ. – Б. р.

Уилям Голдинг обичаме и заради:

Откъс от “Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг