„Смъртта на речния водач“ е още една майсторска творба, подписана от автора на „Тесният път към далечния север” Ричард Фланаган.

Романът вплита историята на Тасмания и нейната неповторима природа в калейдоскопа от видения на своя герой, запратен от случая към хищната бездна на смъртта.

Името му е Аляж Козини, речен водач, озовал се заклещен между скалите на един от големите водопади след самоотвержен опит да помогне на турист, който изгубва контрол над сала си.

Опирайки се на древното поверие, че в миговете преди смъртта удавникът вижда целия си живот, Фланаган създава абсолютен шедьовър – роман с дръзка композиция, който ще ви повлече във водовъртеж от емоции, за да изплувате малко по-други след съприкосновението с един „чист, съвършен и непокътнат свят”.

Смъртта на речния водач
(откъс)

Ричард Фланаган

При раждането ми пъпната връв се беше увила около врата и аз се появих на този свят, размахвайки ръце, без да мога да проплача, а следователно и да вдишам нужния за живота извън утробата въздух; това, което до този момент ме беше подхранвало и ми беше дарявало живот, сега ме душеше.

Не сте виждали такава гледка!

И то не само защото бях полуудушен. На всичкото отгоре се родих в ризката си, прозрачното яйце на околоплодния мехур, в който растях в утробата. Мехурът трябваше да се е пукнал много преди мократа ми рижа главичка да се покаже от майчината плът, която се свиваше и отпускаше конвулсивно от болезнените напъни да ме избута навън. Но по някакво чудо аз изскочих от майка ми все още обвит в този еластичен плондер на живота и появата ми на белия свят не се различава особено от начина, по който сега ще го напусна. Плувах в мътната синкава амниотична течност в мехура, несръчно размятах крачета и ръчички, напразно напъвах мембраната, венецът на пъпната връв скриваше главата ми. Правех странни, отчаяни движения, сякаш ми беше съдено завинаги да гледам живота през тънка слузеста преграда, да бъда разделен от останалия свят и от остатъка от живота ми от нещата, които до този момент ме бяха предпазвали. Да, раждането ми беше – и си е – смайващо зрелище.

Разбира се, тогава не знаех, че ще бъда прокуден от моя почти идеално кръгъл плондер, който пък на свой ред току-що беше прокуден от обгръщалото го кълбо на утробата, чиито стени преди няма и ден изведнъж бяха започнали рязко и силно да се тресат. Ако ме бяха предупредили за всички злощастия, които след това ще ми се стоварят на главата, нямаше да мръдна от там. Не че това щеше да ми помогне. Стените трепкаха и се гънеха с единствената цел да ме изхвърлят от света, към който изпитвах само най-добри чувства и на който не бях сторил нищо лошо, ако не броим несекващото ми енергично нарастване от няколко клетки до пълноправна личност.

Оттогава насетне подът и таванът на моя свят не се укротиха и за миг, разтърсванията ставаха все по-силни и по-силни, като приливна вълна, набираща мощ с преминаването на всеки следващ риф. Разбира се, не можех да отвърна по никакъв начин на тази решителност, освен да ѝ се покоря, и се оставих да бъда избутан в тесния отвор на родовия канал, където главата ми постоянно се удряше в някое препятствие. На какво дължах това унижение? Обичах този свят, спокойната му пулсираща тъмнина, топлите приятни води, харесваше ми колко лесно мога да се завъртам насам-натам. Кой внесе светлина в моя свят? Кой донесе съмнението в действията ми, които до този момент не познаваха разума и последиците? Кой? Кой ме изпрати на това пътешествие, на което никога не съм искал да поема? Кой?

И защо се подчиних?

Но откъде го знам всичко това? Няма как да го знам. Сигурно си измислям.

И все пак… И все пак…

Акушерката бързо и сръчно размота пъпната връв, след това бръкна с палец в околоплодния мехур като малкия Джак от детското стихче, който търсел костилката на сливата, дръпна пръста си нагоре към главата ми и разкъса ризката. Върху прашния дъсчен под на стаичката в Триест се изля малък потоп и го направи хлъзгав като живота. Последва проплакване. И след него смях.

Мама запази ризката. След това я изсуши, тъй като се смята, че ризката, с която се е родило детето, носи невероятен късмет, гаранция от съдбата, че бебето, дошло на този свят с нея, както и всеки, който я притежава, при никакви обстоятелства няма да се удавят. Тя искаше да ми я даде, когато порасна, но през първата ми зима се разболях тежко от пневмония и мама продаде ризката на един моряк, за да ми купи плодове. Морякът пришил мехура под дрехите си или поне така ѝ беше казал.

След раждането ми в онази отдавна отминала нощ акушерката, която беше известна с гръмкото име Мария Магдалена Звево и чието истинско име, което тя мразеше, беше Ети Шмиц, изгаси грубата електрическа светлина и отвори капаците на прозореца, тъй като вече нямаше опасност измъчените писъци на родилката да достигат до ушите на хората по улицата. Вътре нахлу приятен есенен нощен ветрец и донесе мириса на Адриатика, онзи особен европейски лъх на застояло, на хилядолетия войни, тъги и оцеляване, и той се смеси със свежия мирис на кръв, който изпълваше голата стаичка с провесена на прага завеса наместо врата, олющена мазилка и проядена от люспеници репродукция на Мадоната, докосваща кървящото си сърце с опънатите пръсти на дясната ръка. Ах, тези пръсти! Толкова дълги, нежни и меки. Не като късите, груби кебапчета на Мария Магдалена Звево.

Мария Магдалена Звево коленичи и стиснала стар парцал в загрубелите си работнически ръце, забърса остатъка от кръвта и околоплодните води, който още не беше попил в дъските; петната по тях, мислеше си тя, са летопис на човешкия живот, следа, бележеща с избледняващите капки кръв, вино, сперма, урина и лайна хода на живота от раждането към младостта, любовта, болестите и смъртта. Докато Мария Магдалена Звево чистеше, майка ми гледаше как широкият ѝ закръглен задник се полюшва напред-назад, полумесец, посребрен от лъчите на луната, обливаща с кротката си светлина стаята, в която се родих.

Откъде ги знам тези неща? Мария Магдалена Звево, която беше размотала увилата се около врата ми пъпна връв със смях и след това винаги, като ме видеше, се сещаше за това и пак се засмиваше, ми беше разказала съвсем малко за раждането ми, така че няма как да съм го научил от нея. А мама пък нищо не ми е разказвала. Тя дори не беше сметнала за нужно да ми каже, че съм роден в Триест, разбрах го чак на десет години, след като стана ясно, че Мария Магдалена Звево едва не е загинала при леко комични обстоятелства при пътуването си до родината. Двама пияни студенти я бяха блъснали с мотопеда си на пазара. Това, че осемдесетгодишната Мария беше прекарала три месеца в болница и след това се беше върнала в Австралия в по-добро здраве, отколкото при заминаването си, а двамата студенти бяха починали при катастрофата, се приемаше за поредното доказателство за силата и ината ѝ. Но както казваше баща ми Хари, тя винаги вземаше повече, отколкото ѝ се полага.

Когато мама ѝ плати обичайната надница за израждането, Мария реши, че не е получила достатъчно, и на тръгване прибра в чантата си бутилка скъпо уиски, единствената бутилка с уиски у дома, която майка ми беше получила след една бурна нощ с баща ми. Уискито и мен, само това ѝ беше останало от баща ми, който тогава излежаваше присъдата си в затвора. Мама често мърмореше, че щяло да е по-добре, ако Мария Магдалена Звево била взела мен и била оставила уискито. Мария Магдалена Звево и на това се смееше.

– Всичките Козини сте един дол дренки – казваше тя. – Получавате дара на живота и какво? Решавате да го изхвърлите! Майка ти се чудеше на кого да те даде, а ти с такова нежелание дойде на този свят, че се опита да се удушиш в мига, в който си показа носа навън и зърна светлината. Ха!

След това тя отново лапваше пурата си. На този порок робуваше и майка ми и Мария Магдалена Звево не виждаше нищо нередно да отмъква по някоя пура от нея от време на време.

– Така съкращава своя живот и удължава моя – отбелязваше мама след тези дребни кражби, – и аз съм ѝ дълбоко благодарна, че ще прекарам по-малко време в нейната компания.

Това изобщо не беше вярно, тъй като в интерес на истината те душа даваха една за друга, но не обичаха да си го признават. Когато Мария Магдалена Звево си купуваше пури, което се случваше изключително рядко, винаги си взимаше една неизвестна австрийска марка, която се продаваше в картонена кутия с двуглав орел отгоре. „Последните издихания на империята“, казваше тя през смях, след като вдишаше последната сладка глътка плодов дим и хвърлеше угарката. Насладата от последната пура беше любимата ѝ тема за разговор. „Колко много хора не познават насладата от последната цигара. Пури, цигари, няма значение, принципът е един и същ. А колко хора не я познават, а, Аляж?“ В нейните уста името ми винаги звучеше нежно и красиво. Понякога дори си мислех, че на нея ѝ доставя удоволствие да усеща как то дращи набразденото ѝ от катрана гърло и бавно изскача от извитите устни в облак дим. „А-ляш, А-ляш, А-ляш“, припяваше си тя като в приспивна песен и аз я поглеждах и се усмихвах, понякога тя ме виждаше и също ми се усмихваше, след което отново подхващаше монолога си за пушенето.

– Дори когато са на смъртно легло, те палят една, после друга, след това трета, но тъй като няма как да знаят коя ще е последната преди края, не могат да се насладят на онзи ароматен вкус от сетното дръпване. – Мария Магдалена Звево насочваше голямата си пура към мен и я размахваше като диригентска палка, за да наблегне на думите си. – И точно заради това, Аляж Козини, трябва да си поставяш за цел да спираш цигарите поне веднъж в годината, защото така ще имаш какво да очакваш с нетърпение всяка година, а и какво да помниш след това. То е същото като плаването с кораб.  – Тя почукваше кутията с двуглавия орел, намигваше ми многозначително и се засмиваше.  – И като империите, които се обявяват против войните.

Аз почти нищо не разбирах, но думите ѝ оставаха в мен, щамповани в паметта ми като двуглавия орел върху картонената кутия, живи и изразителни, макар и смисълът им да ми убягваше.

Мария Магдалена Звево разполагаше с неизчерпаем запас от истории за „последната пура“. Някои описваше с умиление като величествени и славни романтични или трагични моменти, други рисуваше като мигове на дребни наслади, изживени безгрижно и припомняни с ведро сърце. Някои бяха меланхолични като онази последна пура, която била изпушила в деня на заминаването си от Триест, преди да се качи на кораба за Австралия, седнала на терасата на пансиона на омразния ѝ зет Енрико Мруеле, загледана как слънцето изгрява за последен път над любимия ѝ роден град. Тя разказваше трогателно как сълзите капели върху ръката ѝ, търкулвали се към пурата и ѝ придавали горчиво-солен вкус. Съвсем друга била приятната последна пура, която изпушила, след като с мама започнали работа – лепели етикети по консервите – в завода за мармалад в пристанището на Хобарт. Угарката пъхнала в консерва с мармалад от ананас и пъпеш. Мария Магдалена Звево държеше на качеството и много обичаше австралийския израз „Или Сидни, или пущинака“, който с няколко думи успяваше да обобщи нейните възгледи за живота. Но защо беше сложила угарката в консерва, която ще бъде отворена от някоя бедна домакиня в новите бързо разрастващи се австралийски предградия? „Или Сидни, или пущинака – отговаряше тя, обвивайки думите си с плътен дим. – Онзи мармалад беше боклук. Хората не бива да са толкова глупави да го купуват. Ако не можеш сам да си го приготвиш, по-добре изобщо не яж мармалад. Онази последна пура беше моето предупреждение към добрите австралийски граждани.“ Тя свиваше дясната си ръка в юмрук и с щръкнала между пръстите пламтяща пура като искрящ железен бокс отмерваше във въздуха думите си: „Или хубав домашен мармалад (бам), или никакъв мармалад (бам)! Но не и тази гадост (бам)! Или Сидни, или пущинака“.

Имаше и трагични последни пури като онази, която Мария Магдалена Звево изпуши на погребението на мама, като тръскаше невъзмутимо в гроба, докато свещеникът нареждаше: „Всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта“.