Доскоро името на Михаил Кунчев се свързваше с някои от най-големите телевизионни продукции в България – „Фермата“, „Къртицата“, „Стани богат“, „Аз обичам България“.

Всичко това, докато не решава да си вземе почивка за неопределено време и в компанията на професионалния боец Димитриос Тситос да започне пътуване от Балканите до Близкия изток.

От това пътешествие се раждат двeтe му документални поредици BJJ NO-MAD и THE NO-MAD CHRONICLES, представени до момента на десетки световни фестивали.

На пазара вече може да откриете и „Пиратите умират млади“ – дневника на Михаил, в който той описва пътешествието си и необикновените истории на смелите мъже и жени, които среща по пътя си.

Трета глава.

СМЪРТ ЗА ТУРИСТИТЕ! ДА ЖИВЕЯТ ПИРАТИТЕ!

Пиратите умират млади.

Не е страх, а убеждение. Страхът не може да спре смъртта, но пък със сигурност може да отрови живота ти. А убеждението е нещо, с което си стискате ръцете и от там нататък продължавате заедно напред. Както казва Беър Грилс – и това е най-простичкият и важен съвет, който пренастрои светогледа ми завинаги: „Ако не можеш да промениш нещо, просто го приеми и продължи“.

Надявам се на най-доброто, но се подготвям за най-лошото и в последните години този подход някак си ми позволи да вляза в клишето „живей бързо“. Обаче не в онзи хипарски или ако щете пънкарски смисъл. Бързият живот няма нищо общо с алкохола и наркотиците или страха да поемеш отговорност за своите действия. Напротив. „Живей бързо“ е неизказаното мото на самураите.

В „Хагакуре“, една от най-умните книги, която някога съм чел, в началото на осемнайсети век буквално последният самурай на света предава своето знание в кратък наръчник със записки. Там Ямамото Цунетомо недвусмислено набляга на факта, че най-важното нещо за един воин е да приеме възможността, че във всеки един момент може да бъде посечен от врага, и това автоматично ще го свободи от излишни колебания. Kнигата излиза на бял свят чак в началото на Втората световна война и става наръчник за японските бойци камикадзе. Доста по-рано, между Балканската и Първата световна война, нашият велик херой полковник Борис Дрангов, вечна слава, го казва още по-хубаво – ще спрем да се страхуваме от смъртта веднага щом осъзнаем, че всъщност ние сме много по-страшни от нея.

Умни хора са били воините във времената, в които са посрещали враговете си на една сабя разстояние, а не в монитора на някой дрон. А тяхната кръв тече и в твоите, и в моите вени, защото в България едва ли има семейство, чиито деди не са посрещали със страшен вик врага. От такова тесто сме замесени. Всички.

Може да се каже, че съм издънката на семейството. От една страна, моите прадядовци са потомствени воини. Можем да проследим този дух чак до турско време, когато мъжете в рода ми са били ятаци на митичния войвода Кара Кольо. Сред тях е имало пехливани, които са се борили на най-големите събития в самия Цариград. Има легенда, според която един от прадядовците ми спечелил пехливански турнир в столицата на империята и затова турците се наговорили да го убият. Той някак си разбрал за заговора, помолил за прошка и се разплакал, защото не искал да остави семейството си сирото и без препитание. Приближени на султана в крайна сметка го помилвали и той се прибрал, но никога повече не се борил. По време на Освободителната война друг мой дядо е заслужил кръст за храброст от първа или втора степен. Не е ясно, защото лентата не е запазена, но златистият цвят говори за изключителна смелост. Но най-любимата ми история е тази за правуйчо ми дядо Васил, който през Втората световна война бил заловен с цялата си част от германците. Не бил командир, но тъй като бил по-възрастен от всички, момчетата го слушали винаги. Повечето от тях, както и самият дядо Васил, били опитни пехливани и все от съседни села. Германците ги вързали и наредили на една пейка в бункера и така стояли с часове.

По едно време отгоре се чул мощен български вик: „Урааааааа!“. Нашите напредвали и било въпрос на минути да вземат позицията. Тогава германците започнали да изваждат пленниците един по един от задната страна на бункера. Чак на третия или четвъртия момчето до дядо Васил се сетило какво става.

„Тия ни убиват! – казало то, парализирано от страх. – Бай Василе, ти си най-здрав и опитен от всички ни. Моля те, нека да си сменим местата и да минеш по-напред. Ако някой може да направи нещо, това ще си ти. Ако ли не – ще мрем и това е…“

С вързани ръце, дядо Васил бил съвсем наясно, че няма какво да направи на двамата германци с шмайзери, но се съгласил и те го отвели.

„Изведоха ме до едно блато – разказвал дядо ми в един от много редките случаи, в които внуците му успявали да изкопчат от устата му нещо за войната. – Видях, че в него има тела, и ми стана ясно какво ще се случи. Трябваше да направя нещо сега или да умра.“

По някаква причина екзекуторът решил, че ще убие дядо Васил не в гръб, а в лице. Защо, не е ясно. Но това било голяма грешка, понеже пред него стоял опитен борец. Дядо ми се хвърлил към германеца и му направил любимата си от пехливанските боеве „мелница“. Хвърляне, което днес е по-познато от джудото. Онзи с вик паднал в блатото и започнал да размахва ръце и крака, за да не се удави, но в тинята това не била никак добра идея. Дядо се обърнал и вместо да срещне автоматичен откос в лицето, за свое учудване видял, че в паниката си другият войник е оплел оръжието си в ремъка.

„И хоп! – усмихвал се дядо Васил пред огъня. – И на него една мелничка и като по чудо се спасихме…“

Посъветвах се със специалисти по българска военна хералдика и те смятат, че медалът за храброст, който имам в наследство, е много вероятно да не е от Освободителната война, а именно от Втората световна, което би потвърдило тази история. Въпреки че е по образец на Батенберговата емисия медали, изработката му не е толкова деликатна и много прилича на емисиите, правени през Втората световна из занаятчийските дюкяни в София през четиресетте години на миналия век.

В другия ми род е дядо ми Атанас, отличник на випуска си от Школата за военни пилоти в Долна Митрополия и достигнал до чин полковник, изкарвайки кариерата си почти изцяло в изтребителя, а не на бюро, както днес правят висшите офицери. Любопитно е, че по случайност точно неговият Миг-17 е изложен в музея на авиацията в Крумово. Като малък дядо ми е тренирал гимнастика и е забелязан от сподвижник на самия Дан Колов, който му предлага да го тренира за борец. Дядо обаче не можел да отдели толкова време, защото невръстен остава сирак и се грижи за малкото си братче и по-голямата си сестра. Баща му пък, дядо Вето, освен книжар бил и царски стражар. Когато това излиза наяве, комунистическият режим мигновено разжалва дядо Атанас и го изключва от Комсомола и той получи военния си чин обратно чак след десети ноември.

На фона на тези истории и корави мъже момчето, което прекарваше по-голямата част от дните си в четене на книги и по-късно записа журналистика в университета, си беше истинско похабяване за семейната памет. В днешни дни обаче съм убеден, че да си документалист и да го приемаш като своя мисия, е много близо до това да си воин. Бориш се за нещо, в което вярваш, дори така понякога да застрашаваш и собственото си спокойствие или здраве. Отстояваш позицията си, което понякога се случва и чисто физически, защото Истината, която преследваш, често има тъпия навик да се крие зад неприятни хора със съмнително ежедневие и дори огнестрелно оръжие подръка. Като го правиш, съзнателно жертваш времето, в което можеш да си с любимите си хора; жертваш спестяванията си, комфорта си да минаваш под радара на общественото мнение, категорично здравето си и в крайна сметка, убеден съм, старините си. И си готов на това, защото знаеш, че така ще направиш света едно малко по-добро място за живот за своите деца.

Стремя се да взимам решения, които имат значение, защото искам да оставя нещо след себе си. Нещо, с което дъщеря ми да се гордее. Ще ми се да вярвам, че историите, които съм разказал, понякога имат способността да променят съдбите ни. На този, който е споделил с мен. На този, който гледа някой от филмите ми. Променят дори моята собствена.

Живея бързо, защото нямам нито време, нито търпение да сграбча мечтите си.

И междувременно се опитвам усилено да не звуча като един от онези life coaches.

Учители по живот…

Накъдето и да се обърнеш днес, все ще мернеш по някое от онези вечно усмихнати човечета, които уверено ти пробутват мистичните си съвети за това как да живееш ПРАВИЛНО. Някои от тях дори имат дипломи за „учители по живот“. WTF?! По-голямата част от тези модерни будители изглеждат като току-що изсипани с „Камаз“ от някой клип на Led Zeppelin. Често направо си и миришат така. Усмивките им са толкова широки, че ако ги разтеглят само още малко, двата края на устните им вероятно ще се съединят на тила и скалпът им ще изхвръкне.

Нямам доверие на никого, който се усмихва двайсет и четири часа в денонощието – дори когато спи. Няма начин това да е щастие. Според мен си или дрогиран, или точно обратното – имаш нужда от силни лекарства, преди психичното ти състояние да те е отвело на място с усилено ожелезяване на прозорците и дрескод хубава бяла риза, която ти позволява денонощно почесване по плешките. С две думи – не им вярвам. Добре – с три.

Техните съвети са също винаги три на брой:

– пътувай;

– прави това, което харесваш;

– не се тормози излишно за неща, които не са важни.

Към последното спада всичко, различно от поддръжката на блясъка на брадата ти, новото ти фикси за две хиляди и искрената ти любов към всички полове, особено тоя, към който принадлежиш и самият ти. Убеден съм, че ако бяха попътували малко повече, отколкото говорили, нямаше да се хилят постоянно като невменяеми. Освен ако не са просто туристи.

Туристи на пътя и по-лошото – туристи в собствения си живот. Такива, които ни обсебват с фалшивия си виртуален имидж и удобно живеят върху лайковете и коментарите си. Изкуствени усмивки, драпащи за няколко харесвания повече на екзотичната си профилна снимка от пустинята. Мистични гурута във фейсбук профилите си и суетни малки човечета в истинския живот. Нещо като моделките и спортните ти герои – изглеждат чудесни, докато не си отворят устата на живо.

Както казах – просто туристи на пътя, а и в собствения си живот. Обаче мечтаят да са контрольори и да дупчат билетчетата в нашите. Никога.

В моя случай да преследваш мечтите си, ми струва много повече, отколкото ме уверяваха фейсбук статусите и цветните картинки на усмихнатите приключенци. Казват, че единственото, от което се нуждаеш, са желание и кураж. Никой не споменаваше нищо за това, че ще банкрутираш, ще се изкривиш като дядо от спане на пода и разбира се, любимото ми – често ще миришеш лошо. Последните четири години преживях в интересна шизофрения – шест месеца начело на праймтайм риалити шоу, съпруг и баща, последвани от още шест като брадясал номад в камуфлажи, с кимоно и камера в раницата, поел по пътя на воина на четири континента.

И пак…

И пак…

Документалната поредица от филми NO-MAD, която заснех по пътя си, се появи във всички най-големи списания за бойни изкуства, армия и специални сили по света, а много от фейсбук последователите ни се вдъхновиха да започнат свое собствено приключение. Но целта ми никога не е била да „вдъхновявам“ или пък да мотивирам хората да пътуват или поне не в географския смисъл на думата. Защото Нещото, което самият аз открих в това приключение, е, че най-важното пътуване е това извън комфортната ни зона. Всичко друго е разходка.

За четири години навъртях около петдесет хиляди километра и категорично мога да кажа, че забележителностите, които видях, не струват нищо пред човешките истории, с които се срещнах. Нито Акропола (Гърция), нито пирамидата Чичен Ица (Мексико), Червеният площад (Русия), нито Заливът на костенурките (Оман) или Джамията на шейх Зайед (Обединени арабски емирства) могат да ме накарат да се усмихна, когато се насиля да си ги припомня. Но пък хората, които срещнах там – определено.

Нямам никакво намерение, а и право нито да вдъхновявам, нито да съветвам, най-малкото да поучавам някого с тази книга. Тя е просто един пиратски дневник, в който събрах изключителните истории на някои от силните мъже и жени, които срещнах по пътя си, а покрай тях ще прехвърчат и по една или две туристически забележителности, колкото да имате идея къде се случват нещата.

Но да се върнем на пътуването.

Преди да ми се случи, много обичах да повтарям онази заучена фраза: „Не е важна целта, важен е пътят до нея“. Мисля, че откакто повечето ми познати ми подвикват по-често NO-MAD, отколкото на име, вече имам право и на собствено допълнение, което трябва да звучи горе-долу като:

Не са важни нито целта, нито пътят до нея. Няма значение къде ще отидеш, а кого ще срещнеш там и какво ще научиш от него. И най-важното – при кого ще се върнеш и как ще промениш живота си. Това е книга за тези, които нямат нужда от вдъхновение, защото вече са вдъхновени.

За тези, които нямат нужда от пример за подражание, защото вече сами са пример за някого. За децата си и за самите себе си.

За тези, които може и да не напускат града си с години, но пътешестват всеки ден.

Които са осъзнали, че пропиляват живота си и вече са с единия крак в гроба (дървен крак), и са готови да го променят на всяка цена.

Които са били заслепени от чуждите бутикови мечти от каталог, пробутван ни в рекламните паузи (препаска за око), но вече виждат ясно.

И избират да са пирати, преди да е станало твърде късно, защото туризмът е за безхарактерните. Избират да вземат на абордаж мечтите си, тъй като нито имат представа съдбата смелите или търпеливите обича повече, нито ги интересува. Те са тук, за да пленят бъдещето си.

Тя е за тези, които знаят, че невинаги ти е нужен план. Понякога върши работа просто да имаш топките да поемеш по пътя, който другите отбягват. Пък, ако смъртта реши да ти се усмихне, най-малкото, което можеш да направиш, е да є отвърнеш с намигване. Ако си живял достатъчно дълго за нещо, няма как да умреш за нищо.И разбира се, не на последно място, тази книга е за семейството ми, от което очаквам да изкупи по-голямата част от тиража, за да не изглежда неудобно – все пак на бая хора споменах, че я пиша. Ще е жалко да се заседи по лавиците на книжарниците, а после да я дават като подарък, като си купиш нещо на Иво Сиромахов. Макар че, като се замисля, това може да е единственият ми шанс да чуя името си и думата „писател“ в едно и също изречение.

И така.

Казват, че да бъдеш номад, означава да нямаш собствен дом и място, което да усещаш като свое. Това, което ще открием заедно в следващите двеста-триста страници обаче, е, че да бъдеш номад, означава да се чувстваш у дома си навсякъде, където намираш братя по душа и оръжие. Ние сме номади, но не защото пътуваме, а защото търсим. Търсим нещо повече в този живот. Танцуваме на гробовете на своите комфортни зони и се кълнем никога да не бъдем просто туристи – на път или в собствения си живот. Защото сме избрали да бъдем пирати. А пиратите живеят бързо и умират млади.

Това са моите номадски хроники.

Пиратският дневник на един груб джентълмен и пътешественик.

xNO-MADx27

Премиерата на „Пиратите умират млади“

Тя ще се състои на 6 юни от 19:00 ч. в „Терминал 1”, където един истински NO-MAD ще ни разкаже по-подробно за четири години и около петдесет хиляди километра приключения, както и каква е цялата история за най-важната битка на българската армия в последните седемдесет години.

Ще ни пренесе в Близкия изток и ще ни демонстрира различни бойни изкуства заедно със Станислав Кертиков и специалните гости, станали свидетели на ужасите на войната.