„Замразеното време” е роман, за който Анна Ким е удостоена с Европейска награда за литература 2012. Една от онези книги, за които Франц Кафка някога казваше, че трябва да бодат, за да те заболи.

След края на войната в бивша Югославия в Международния комитет на Червения кръст постъпва информация, че повече от 30 000 души са изчезнали безследно.

Едва половината от тях са идентифицирани до момента. Това е предпоставката, върху която стъпва историята в „Замразеното време” (превод: Жанина Драгостинова), една покъртителна книга за смъртта, паметта, травмата от загубата и утехата на непредвидената близост.

Млада жена е отвлечена от селото си по време на Косовската война. След края на военните действия тя не се завръща у дома и съпругът й се заема с издирването заедно със сътрудничка на Червения кръст.

Между двамата търсещи пламва греховна любов, за която никой в патриархалното албанско семейство не бива да разбере…

Замразеното време
(откъс)

Анна Ким

Гласът ти, слаб, минава плътно покрай ухото ми, сякаш стоиш до мен и шепнеш, казваш, повече премисляш, отколкото приказваш, те най-после са я намерили

– моята храна: спомен, зестра и изпитание. Означава ли това, че тази храна е нещо самостоятелно, че не може да се сподели? Но аз съм готова да открия безсилието на езика и отстъпвам, отстъпвам пред думите ти, отново и отново, и ставам като теб: уязвима. Невъзможно е нещата да бъдат описани предварително, смисълът се показва после, след отдръпването.

Повтаряш, че те най-после са я намерили. Питам те как се чувстваш. Зле, казваш ти, никакво облекчение. Ето, вече имаш яснота, казвам аз, ти искаше яснота. Напразно се опитвам да звуча бодро и сигурно щях да успея, ако мислех това, което казах. Ти мълчиш. Много съжалявам, казвам аз, ти ме прекъсваш, ще ме придружиш ли, питаш, ще ме придружиш ли до Прищине, не ми се ходи сам. Половин година по-рано: нямаше да те срещна, ако бях предала задачата на друг, на една колежка, доста по-опитна, по-голяма професионалистка от мен; и сега карам по анкетата, игнорирам чувството, че сякаш съм проникнала в дневника ти, в ония страници, които бих прелистила, ако имах избор; в главата ми наставлението заобикаляй болката –

не заговаряй, никога не заговаряй. Избягвай чувствата, търси факти: имена, числа, места. По възможност да няма прекъсвания, вратите да се затварят, помещенията да са сигурни, телефоните изключени. Да не се рискува с влизане в конфронтация, обстоятелствата да се изясняват, да се споменава, че е необходимо време, за да се анализират данните, процесът по идентификацията продължава дълго, по-дълго от очакваното, по-дълго, отколкото трябва да е. В миналото е имало проблеми, не се е работило старателно, гробовете са се разравяли и заравяли, това няма да се случва повече. Да не се забравя: интервютата да се дават доброволно. Ако някой отказва да отговори на зададен въпрос, да не се притиска, да се остави визитна картичка, да се помоли за отговор в подходящ момент. Ако не може да се сети за определени детайли, да се поставят допълнителни въпроси, за да му се помогне да подреди спомените си. Да се повторят въпросите, в по-късен момент да се преформулират и повторят, ще излязат подробности, прекалено важни, за да бъдат забравени.

Февруари, ранен следобед, слънчево, студено, светло, пролетта вече се усеща с цялото същество, карам по Пауланергасе, паркирам до съседната на Червения кръст сграда, бял дялан камък с млечни прозорци, с матови стъкла, в преддверието две пластмасови маси и градински столове, дървена закачалка, коркови табла за бележки; зад завесите стои скрита останалата част от семейството, чадър и един велосипед.

В коридора първата врата вдясно – стаята за интервюта, изцяло бяла, подът може би малко по-тъмен, маса от светло брезово дърво, стол с гумички под краката, за да не се търка по пода, а всеки път да се вдига; на стената директно до входа бяла дъска с цветни магнитчета и флумастери, в другия край на стаята безстопанствен компютър. На масата бутилка вода, три чаши, кутия портокалов сок и чиния с бисквитки, те ще си останат недокоснати целия следобед, след разговора, после ще ги махна, една след друга ще ги хвърлям в кофата за боклук.

Ти закъсняваш с двайсет минути, казваш, че си се опитвал да отвориш входната врата, но тя била затворена, затова си вървял нагоре-надолу по улицата и си ме следял с очи, мен, Нора, стоиш нерешително в рамката на вратата с двете ръце в джобовете на панталона. Преценявам те, че си около четирeсетгодишен, по-късно разбирам, че си на двайсет и девет. Поканвам те в стаята за интервюта, слагам те да седнеш с гръб към прозореца, самата аз оставам вдясно от теб, скрита зад картата на Косово, зад една цветна таблица, една рулетка, носни кърпички, химикалки и куп неизписана хартия. От опит знам, че е добре поне частично да оставам невидима, така вие говорите по-свободно, вие, които сте болни –

последната седмица беше Азра, тъмнокестенява гладка коса с червеникав оттенък, виснали надолу бузи. Тя предполага, усеща, сигурна е, мъжът й бил погребан в масов гроб до З., село до сръбската граница. Казва, знаела го, било увереност, питам я как може да е толкова сигурна, тя казва, било човъркащо чувство, тихо човъркане, родено от желанието да се знае дали най-сетне има право да скърби и да си отдъхне, но пък да си отдъхне, казва Азра, не можела, докато все още е жива надеждата, че той би могло да е жив. Играе си с пръстена на пръста, на който се носят брачни халки, била толкова дълго женена, колкото дълго го търси, светлинен лъч се отразява в тънкото злато, хвърля отблясъци към стената. Никакви спомени вече, казва тя, изгубила съм образите, един след друг се изплъзват от очите ми и се промъкват покрай клепачите в мъртвите ъгълчета.

Още мълчиш, за миг затваряш очите си; гласът ти минава внимателно като гребен през тишината, накрая се спира на думите търся жена си, търся я от седем години.

*

Как се казвате?

Ти ми подаваш паспорта си.

Луан Алуши.

Издирваната ваша жена ли е?

Ти кимваш, аз записвам времето и мястото на интервюто: Виена, 5 февруари 2005 година.

Кога изчезна жена ви? Ако не знаете точната дата, кажете ми приблизително.

Ти разгръщаш някакъв адресник, изглеждаш як, тефтерчето ляга точно в дланта ти, страниците са опърпани, със златен ръб, в кожена подвързия, с шарки като крокодилска кожа, подвързията кафява до тъмнокафява, кафява или износена?

На 23 декември 1998 година.

Кога говорихте с нея за последен път?

Предния ден, на 22 декември, няколко часа преди ареста.

Кога за последен път видяхте жена си?

Ти поклащаш глава.

Не мога да си спомня, или през октомври, или през ноември, по време на празниците, деня на Вси светии, Архангелова задушница.

Къде я видяхте за последен път?

В моето село Б. в Косова, към шейсет километра северно от Прищинe.

Откъде идва тази разлика във времето между последния разговор и последната среща? По онова време работех във Виена в павилионче за бърза закуска и в строителството, празниците и отпуските прекарвах при семейството си в Б.

Навремето пътуващ насам-натам, сега уседнал във Виена. По-късно разбирам, че още шестнайсетгодишен си почнал да работиш в Австрия, за да изхранваш семейството си. Няколко месеца по-късно избухна войната, на 24 март 1999 година.

Кашляш, пружинираш с краката си. Издишаш дълбоко, прикриваш въздишката.

Този ден тръгнах възможно най-рано.

Кой ден?

На 23 декември, тръгнах на 23 декември в четири часа. Улиците бяха пусти. Трябваха ми само девет часа. Девет часа са малко.

Отново очите ти се преместват от мен към вратата, покашляне, поглед към повърхността на масата. Свиваш очи, несполучлива усмивка.

Изпуснах я за три часа. Три часа.

После гласът ти отказва, трябва да си го върнеш с покашляне. Не ме гледаш, докато говориш. Натискаш устните си една върху друга, покашляш се, пак и пак.

Какво искате да кажете, защо да сте я изпуснали?

Ако бях избързал с три часа, щях да съм там. Може би щях да успея да предотвратя отвличането.

Ти пъшкаш, въртиш се, обръщаш глава към прозореца.

Кой последен я е видял жива?

За момент става тихо с изключение на далечното шумолене, следобедното улично движение.

Семейството ми. Майка ми, брат ми, жена му и четирите деца.

*

Реши да разказваш, но понякога ръцете се разтреперват, едновременно треперене, сякаш са близнаци, като това на думите, вторични трусове в гърлото; втренчил си се във вратата, като че ли е прозорец с незабравима гледка, после пробуждане, бъркаш в джоба си и слагаш на масата паспорта на жена си, един тънък албум със снимки и брачно свидетелство. Въпросникът Аnte mortem: двайсет и две глави, които описват белезите на обявената за издирване личност, особеностите, които е притежавала приживе, ante mortem, с цел чрез анализ и сравняване на крайниците, парчета кости, данни post mortem тя да бъде намерена. Намереното не е личността, а останките от нея. Най-вътрешното, ако така повече ще се хареса, от друга страна, най-външното, в смисъл на последното, най-последното, и въпреки това те говорят за идентичност, издирваните и дирещите, имат предвид пълно съответствие със, в същото време вътрешно единство на личността, нивата се смесват, изглеждат неделими: няма как да бъде избегнато, трупът се превръща в индивид. Колко дълго може да се задържи тази мисъл, толкова дълго, докато не се види човешкият фрагмент, докато мъртвостта се сдобие с правото да остане абстракция, идея.

На мъртвеца му е безразлично дали самоличността му ще бъде намерена, или не, за него няма никакво значение дали притежава такава, или е била изгубена в последните години; от неговата камбанария тя съществува само за останалите, не за него самия. Ако в края на краищата бъде намерена, тя ще е физическа и случайна; случайна, защото всъщност не става дума за нея, а за вкарването й в базата данни.

За авторката

Родена през 1977 г. в Южна Корея, Анна Ким от съвсем малка живее с родителите си в Западна Германия. Следва философия и театрознание във Виена.

След кратък престой в Лондон се установява в австрийската столица. „Замразеното време“ е вторият й роман, за който получава наградата „Хайнрих Трайхл“ на Австрийския Червен кръст, литературната стипендия „Елиас Канети“ и Наградата за литература на ЕС за 2012 г.