„Тя и той” на Марк Леви е красива и въздействаща история, която стопля сърцето;

сюжет, напоен с нежност, хумор и неочаквани завои – както може да се очаква от автора на „Втори шанс” и „Друга представа за щастието”.

„Тя и той“ (Изд.Колибри) бележи голямото завръщане на френския писател към романтичната комедия и към героите от бестселъра „Ами ако това беше истина”.

Те са Мия и Пол. Събира ги сайт за запознанства, но не стават любовници, а приятели. И смятат да останат само приятели… Тя е актриса. Той – писател. Тя е англичанка. Той – американец. Тя се крие в Монмартр. Той живее в квартал „Льо Маре“. Тя има много успехи. Неговите са съмнителни. Тя дори е звезда. Но Пол не го знае. Усеща само, че се чувства самотна. Защото и той се чувства самотен…

Тя и той
(откъс)

Марк Леви

Дъждът беше намокрил покривите и фасадите, колите и автобусите, тротоарите и пешеходците, над Лондон не беше преставало да вали от началото на пролетта. Мия излезе от среща с агента си.

Крестън бе човек от старата школа, от тези, които винаги казват истината, но изискано. Въплъщение на изяществото, дори в изказа си, той беше уважаван и често цитиран на вечерите заради хапливите си забележки, които никога не нараняваха. Мия беше негово протеже, което в жестокия и често груб свят на киното ѝ даваше всичките предимства на света.

През онзи ден той беше ходил на закрита прожекция на новия филм на Мия и понеже ѝ беше забранил да го придружава в такива случаи, тя го изчака в офиса му.

След като свали шлифера си, Крестън се настани в креслото и прекрати напрегнатото очакване.

– Екшън, малко романтика, умело построен сценарий около интрига, която не е нищо особено, но кого го е грижа за това в днешно време?… Ще предизвика фурор – бе я уверил той.

Мия познаваше Крестън твърде добре, за да разбере, че той няма да се ограничи с това. Тя била прекрасна, беше продължил той, но твърде често се разголвала, следващия път трябвало да внимава повече и да не показва задните си части във всяка трета сцена, той щял да се погрижи за доброто на кариерата ѝ, защото на хората много бързо им лепят етикети.

– Крестън, признайте ми честно, какво мислите за филма.

– Играеш прекрасно и ролята ти въобще не е маловажна, но човек не може вечно да снима филми, в които за една есен героите преминават през две предателства, три прелюбодейства и чаша чай. Това е екшън, камерата се движи много, героите – също… какво друго искаш да добавя?

– Истината, Крестън!

– Филмът е боклук, мила моя, пълен боклук, но ще го гледат много хора, защото мъжът ти и ти сте на афиша. Само по себе си това е събитие и е единственото впрочем. Пресата ще полудее по съвместната ви изява на екрана, ще хареса още повече това, че му отнемаш ролята на звезда, което не е комплимент, а е очевидно.

– В живота той е звездата – отговори Мия с тъжна усмивка.

Крестън се почеса по брадата – жест, който при него означаваше много.

– Как върви семейният ви живот?

– Вече не върви.

– Внимавай, Мия, без глупости.

– Какви глупости?

– Чудесно ме разбра. Толкова ли са зле нещата?

– Снимките не ни сближиха.

– Точно това не искам да чувам, или поне докато филмът не тръгне по кината. Бъдещето на шедьовъра зависи от вашия тандем на екрана, както и в живота.

– Имате ли сценарии за мене?

– Имам няколко.

– Крестън, бих искала да замина в чужбина далече от Лондон, от сивотата му, да играя интелигентна, чувствителна роля, да чувам неща, които ме трогват и ме карат да се смея, да споделя малко нежност, дори в съвсем кратък филм.

– А аз бих искал старият ми ягуар никога да не се разваля, но монтьорът, който се грижи за него, се обръща към мене на малко име, ясно ти е защо. Борих се да ти изградя кариера, имаш огромна публика в Англия, фенове, които биха платили, за да те чуят как рецитираш телефонния указател; започват да те ценят почти навсякъде на континента, плащат ти неприлични за днешно време хонорари и ако филмът постигне успеха, който предвиждам, много скоро ще станеш най-високо платената актриса от твоето поколение. Прояви малко търпение, моля те. Разбрахме ли се? След няколко седмици предложенията от Америка ще завалят като този дъжд. Ще влезеш в орбитата на великите.

– Великите глупачки, които се усмихват, когато са тъжни ли?

Крестън се понадигна в креслото и се изкашля.

– Като тях и други, които са щастливи. Моля те, повече не искам да виждам тази тъжна физиономия, Мия – добави той, повишавайки тон. – Интервютата ще ви сближат с мъжа ти. Ще се усмихвате толкова много по време на представянето, че накрая ще се увлечете от играта.

Мия направи крачка към библиотеката, отвори табакерата, която беше на рафта, и взе една цигара.

– Знаеш, че ненавиждам да се пуши в кабинета ми.

– Тогава защо държите тази табакера?

– За спешни случаи.

Мия се втренчи в Крестън и седна с незапалената цигара в уста.

– Мисля, че той ми изневерява.

– Кой в днешно време не изневерява на някого? – каза той, като преглеждаше пощата си.

– Няма нищо смешно.

Крестън престана да чете.

– Как така ти изневерява? – поде той. – Искам да кажа, от време на време или постоянно?

– Това променя ли нещо?

– А ти никога ли не си му изневерявала…?

– Не. Е, веднъж с една целувка. Партньорът ми се целуваше хубаво и имах нужда да ме целуне. Беше заради достоверността на сцената, а не за да му изневеря, нали?

– Важно е намерението. В кой филм? – полюбопитства Крестън, вдигайки вежди.

Мия погледна през прозореца и агентът ѝ въздъхна.

– Добре, да приемем, че ти изневерява. Какво значение има, ако вече не се обичате?

– Той не ме обича вече, но аз го обичам.

Крестън отвори чекмеджето, извади пепелник и драсна клечка кибрит.

Мия дръпна продължително и той си помисли дали очите му не смъдят от дима, но се въздържа да попита.

– Той беше звезда, а ти – дебютантка. Правил се е на Пигмалион, но ученичката е надминала учителя. Сигурно това не е лесно в живота заради егото му. Внимавай да не падне пепел, много държа на килима.

– Не говорете така, не е вярно.

– Разбира се, че е. Не казвам, че не е добър актьор, но…

– Но какво?

– Сега не е моментът, ще говорим за това по-късно, имам други срещи.

Крестън обиколи кабинета си, внимателно взе цигарата от ръцете на Мия и я загаси в пепелника. Хвана я през рамо и я поведе към вратата.

– Скоро ще играеш, където пожелаеш – в Ню Йорк, Лос Анджелис, Рим. Докато чакаме, не прави идиотщини. Един месец, това е всичко, за което те моля, от това зависи бъдещето ти. Обещаваш ли ми?

*

След като излезе от Крестън, Мия взе такси и отиде на „Оксфорд Стрийт“. Когато ѝ ставаше тъжно, а в последните седмици това беше по-често, тя се разхождаше по тази оживена търговска улица.

Докато вървеше из коридорите на голям магазин, тя беше опитала да се свърже с Дейвид, но все попадаше на гласовата поща.

С какво ли беше зает в края на този следобед? Къде беше два дена? Два дена и две нощи, без друга вест, освен едно съобщение, оставено на телефонния секретар в апартамента им. Лаконично съобщение, което казваше, че е заминал на почивка на село и че тя не бивало да се безпокои. Тя обаче се безпокоеше.

Като се върна вкъщи, Мия реши да се вземе в ръце. Когато Дейвид се върнеше, тя в никакъв случай не биваше да показва каквото и да е безпокойство. Да запази достойнство и самообладание, да не му позволи да сметне и за миг, че ѝ е било скучно без него и най-вече да не задава никакви въпроси.

Тя отговори на обаждането на приятелка, която я умоляваше да я придружи на откриването на ресторант и Мия реши да се покаже в пълния си блясък. Тя също беше способна да накара Дейвид да ревнува. А и щеше да се чувства по-добре заобиколена от непознати, вместо да седи сама вкъщи и да страда.

Ресторантът беше огромен, музиката прекалено силна, салонът – претъпкан, невъзможно беше да говориш с когото и да е или да направиш стъпка, без да се отъркаш в другите. Кой би изпи­ тал удоволствие от такава вечер? – помисли си тя, като се готвеше да се сблъска с този човешки поток.

Светкавиците проблясваха на входа. Ето защо приятелката ѝ държеше толкова на нейната компания. С надеждата да се появи на светските страници на някое списание. Мимолетно чувство за слава. По дяволите, Дейвид, защо ме караш да се шляя сама на подобни места? Ще си пла­тиш за това „Господин имам нужда да се въз­становя“. Телефонът ѝ звънна (обаждане от скрит номер), по това време сигурно беше той. Как да го чуе в тази олелия? Ако бях снайперист, щях да застре­лям диджея – помисли тя. Огледа се, беше точно между входа и кухнята. Тълпата я тласкаше навътре, но тя реши да върви в обратна посока. Вдигна телефона и изкрещя:

– Не затваряй! За човек, който се закле да оста­не спокоен, добре започваш, мила моя. Да си пробие път, да бутне някоя палавница на високи токчета и дървеняка, който я ухажва, да строши краката на тази върлина от кожа и кости, която се увива като змиорка, и да заобиколи надутия красавец, който я наблюдава като плячка – ще се забавляваш, драги, изглежда ще намерите общ език. Само още десет крачки до вратата.

– Остани на линия, Дейвид!

Млъкни, идиотке. Отправи умоляващ поглед към охранителя да ѝ помогне да излезе оттук. Най-сетне навън, на чист въздух, в относителното спокойствие на улицата. По-далече от струпаните хора, които чакат да нахлуят в този ад.

– Дейвид?

– Къде си?

– На прием… Как може да си толкова нахален да задаваш такъв въпрос?

– Забавляваш ли се, любов моя?

– Лицемер! Да, много е забавно… Откъде го из­мисли!

– А ти, тъпако, къде си… от два дена?

– На път към къщи. Скоро ли се връщаш?

– В таксито съм… Да взема такси, бързо, такси.

– Мислех, че си на прием?

– Излизах оттам, когато ми се обади.

– Сигурно ще се върнеш преди мене, ако си уморена, не ме чакай, има задръствания дори по това време. Лондон наистина е станал невъзможен!

Ти си станал невъзможен, как смееш да ми казваш да не те чакам? Вече два дена правя само това – чакам те.

– Ще оставя запалена лампа в спалнята.

– Чудесно, целувам те, доскоро.

Тротоар, изпъстрен с двойки под чадъри…

… а аз сама като глупачка. А утре – филм или не, променям живота си. Не утре, тази вечер!