Сборникът с 14 разказа на Нобеловия лауреат Ръдиард Киплинг (1856–1936) представя феноменалното тематично многообразие, продуктивността и литературната виртуозност на писателя от различни етапи на дългия му творчески път.

Шеметният му размах обхваща дързък реализъм, затрогваща носталгия, мрачна комичност, смразяващ ужас и загадъчна свръхестественост.

Палитрата е впечатляваща: от невъобразимо увлекателното приключение на „Човекът, който искаше да стане цар“, до смразяващата призрачност на „Необикновената разходка на Мороуби Джукс“, трогателната детска травма в „Блей, блей, Черна овца“, блестящите военни истории „Градинарят“ и „Мери Постгейт“, затрогващата човечност на „Лиспет“ и „Историята на Беделия Херодсфут“, комизма на „Селото, което гласува, че Земята е плоска“ и потапянето в религиозната история и мистика в „Окото на Аллах“ и „Църквата в Антиохия“.

Лиспет

из сб. с разкази „Земята е плоска“
на Ръдиард Киплинг

Нима отхвърляш Любовта!
Какви са тези богове, кажи ми?
Един в Трима и Трима в Един?
Не! При своите Спасители отивам –
ще ми дадат навярно по-добра утеха
от Духа, Отеца и студения Му Син.
„Вероизменник“

Тя беше дъщеря на планинеца Сону и на жена му Джадех. Една година реколтата им от царевица се провали, а две мечки пренощуваха в маковата им нива точно над долината на река Сутледж, откъм Котгарх, затова на следващата година двамата приеха християнството и занесоха бебето си в мисията да бъде покръстено. Капеланът я кръсти Елизабет, което планинците произнасят на пахари „Лиспет“.

После холера връхлетя долината Котгарх и отнесе Сону и Джадех, а Лиспет стана наполовина прислужница, наполовина компаньонка на съпругата на капелана. Това беше след господството на моравските мисионери в този край, ала преди Котгарх да забрави напълно званието си „господар на северните планини“.

Не знам дали християнството усъвършенства Лиспет, или боговете на нейния народ тъй или иначе я бяха обдарили много, ала тя порасна и стана прелестна. А когато планинско момиче стане прелестно, си струва да пропътуваш петдесет мили по лош път, за да я зърнеш. Лиспет имаше класическо лице, от онези, които често рисуват, но рядко виждаш. Беше с твърде светла кожа за момиче от този народ и много висока. Освен това имаше великолепни очи и ако не носеше отвратителните пъстри басмени дрехи, тъй любими на мисионерите, човек би я помислил за римската Диана, излязла на лов, срещне ли я неочаквано в планината.

Лиспет прие християнството охотно и не се отказа от него, когато стана жена, както правят някои планински момичета. Земляците ѝ я мразеха, задето е станала мемсахиб и се къпе всеки ден, така говореха, а съпругата на капелана не знаеше как да се държи с нея. Някак не върви да караш достолепна богиня, висока пет фута и десет инча, да мие съдове. Затова Лиспет играеше с децата на капелана, посещаваше неделното училище, прочете всички книги в къщата и ставаше все по-красива, като принцеса от приказките. Съпругата на капелана каза, че момичето трябва да започне работа в Шимла като медицинска сестра или нещо друго „по-изискано“. Лиспет обаче не искаше да заминава да работи. Беше много щастлива, където си беше.

Когато в Котгарх пристигаха пътешественици – а такива навремето нямаше много, – Лиспет се заключваше в стаята си от страх да не я отведат в Шимла или някъде другаде в непознатия свят.

Един ден, няколко месеца след като навърши седемнайсет, Лиспет излезе на разходка. Не правеше като английските дами – миля и половина пеша, а после обратно на кон. По време на своите бродения тя изминаваше двайсет-трийсет мили, сновейки между Котгарх и Наркунда. Този път се върна чак по здрач и се спусна по стръмната пътека към Котгарх с тежък товар на ръце. Съпругата на капелана дремеше в дневната, когато Лиспет влезе задъхана и изтощена от товара си. Положи го на дивана и каза простичко:

– Това е съпругът ми. Намерих го на пътя за Баги. Пострадал е. Ще се погрижим за него, а когато се оправи, твоят съпруг ще ме ожени за него.

Лиспет за пръв път заговаряше за брак и съпругата на капелана изпищя ужасено. Обаче най-напред се налагаше да обърне внимание на мъжа на дивана. Беше млад англичанин с дълбока назъбена рана на черепа. Лиспет каза, че го намерила на склона и го донесла у дома. Дишането на мъжа беше неравно и той беше почти в несвяст.

Капеланът, който разбираше едно-друго от медицина, превърза раната му, а Лиспет чакаше пред вратата, ако се наложи да помага. Обясни на капелана, че това е мъжът, за когото ще се омъжи, а той и съпругата му я сгълчаха строго за неуместното ѝ поведение. Лиспет слушаше мълчаливо, после просто потвърди намерението си. Голяма доза християнство е нужна, за да заличи дивашките източни инстинкти като влюбването от пръв поглед. След като намери мъжа, достоен за преклонението ѝ, не виждаше защо трябва да пази избора си в тайна. Не възнамеряваше да допусне и да я отпратят. Щеше да се грижи за този англичанин, докато не се възстанови достатъчно, за да се ожени за нея. Такъв беше скромният ѝ план.

В продължение на две седмици англичанинът имаше лека треса и възпаление, но после се пооправи и благодари на капелана, на съпругата му и на Лиспет – най-вече на Лиспет – за нейната добрина. Пътешествал на изток, така им каза – никой още не говореше за запалени туристи в онези дни, когато компания „Източно параходство“ беше млада и мъничка, – и пристигаше от Дехра Дун, за да събира растения и пеперуди по склоновете на Шимла. Затова никой в града не знаеше нищо за него. Допускаше,  че е паднал от канарата, докато е оглеждал папрат, поникнала от загнил дървесен ствол, и че носачите му явно са отмъкнали багажа му и са офейкали. Смяташе да се върне в Шимла, когато поукрепне. Вече не му се бродеше из планините.

Не бързаше да замине и се възстановяваше бавно. Лиспет не се вслуша в съветите нито на капелана, нито на съпругата му, и разкри на англичанина сърцето си. Той се смееше много и твърдеше, че всичко е красиво и романтично, съвършена хималайска идилия, но тъй като беше сгоден за момиче у дома, не очакваше да се случи нищо. Държеше се благоразумно. Наистина. Въпреки това му беше много приятно да говори с Лиспет, да се разхожда с Лиспет, да й нарежда красиви думи и да я нарича с нежни имена, докато укрепне достатъчно, за да си замине. За него не означаваше абсолютно нищо, а за Лиспет – всичко. През тези две седмици беше много щастлива, защото беше намерила мъж, когото да обича.

Тъй като беше родена дивачка, дори не се стараеше да крие чувствата си и англичанинът се забавляваше. Когато той си замина, Лиспет го придружи нагоре в планината до Наркунда много нещастна и много тъжна. Съпругата на капелана, която беше примерна християнка и не понасяше дори намек за скандал или неразбория, вече не можеше да въздейства на Лиспет и посъветва англичанина да обещае на момичето, че ще се върне и ще се ожени за него.

– Тя е още дете и варварка по душа, опасявам се – каза съпругата на капелана.

Затова англичанинът измина всичките дванайсет мили нагоре в планината, обгърнал с ръка кръста на Лиспет, и я уверяваше, че ще се върне да се ожени за нея – обещание, което Лиспет го караше да повтаря отново и отново. Плака на хребета Наркунда, докато той се изгуби от погледа й по пътя за Мутяни.

След това избърса сълзите си и тръгна към Котгарх, където заяви пред съпругата на капелана:

– Той ще се върне да се ожени за мен!

А тя пък утеши Лиспет:

– Ще се върне.

След като минаха два месеца, Лиспет започна да губи търпение и научи, че англичанинът е заминал по море за Англия. Наясно беше къде се намира Англия, защото беше учила малко география, обаче нали беше планинско момиче, изобщо не знаеше какво представлява морето. В къщата имаше стар пъзел – карта на света. Лиспет си играеше с него като малка. Извади го отново и се зае да го подрежда вечер, плачеше и се опитваше да си представи къде е англичанинът. И тъй като нямаше понятие от параходите и разстоянията, представите ѝ бяха донякъде погрешни. Дори да не бяха обаче, нищо нямаше да се промени, защото англичанинът нямаше никакво намерение да се върне и да се ожени за момиче от планините. Той напълно я забрави, когато отиде на лов за пеперуди в Асам. След това написа и книга за Изтока, в която името на Лиспет изобщо не се появяваше.

След като минаха три месеца, Лиспет започна всеки ден да ходи до Наркунда с надеждата да види как нейният англичанин се задава по пътя. Това ѝ даваше утеха, а съпругата на капелана, като я видя по-радостна, си помисли, че момичето е преодоляло своята „варварска и крайно неделикатна глупост“. След известно време разходките престанаха да помагат на Лиспет и тя стана много раздразнителна. Съпругата на свещеника прецени, че моментът е подходящ да ѝ разкрие действителното положение – че англичанинът ѝ е обещал да се ожени за нея само за да ѝ затвори устата и че думите му всъщност не означават нищо, а също че е „неуместно“ Лиспет да мисли за брак с англичанин, замесен от по-качествено тесто, пък и обещал брак на момиче от своите. Лиспет отвърна, че тези работи очевидно са невъзможни, защото той ѝ беше казал, че я обича, а съпругата на свещеника лично я бе уверявала как той ще се върне.

– Как е възможно и неговите, и твоите думи да не са истина? – попита Лиспет.

– Казахме го, за да се успокоиш, дете – отвърна съпругата на капелана.

– Значи, сте ме излъгали? – попита Лиспет. – И двамата?

Съпругата на свещеника сведе глава и не отговори. Лиспет се умълча задълго, после слезе в долината и се върна, облечена като планинско момиче – невъобразимо мръсна, но без обеците на носа и на ушите. Беше сплела косата си на дълга плитка, вързана с черна връв, както се носят планинките.

– Връщам се при моите хора – заяви тя. – Вие убихте Лиспет. Остана само предишната дъщеря на Джадех, дъщерята на един пахари и слугиня на Тарка Деви. Вие, англичаните, до един сте лъжци.

Преди съпругата на капелана да успее да се съвземе от шока, че Лиспет се връща към майчините си богове, момичето вече беше заминало и не се върна повече.

Вкопчи се ожесточено в живота на своите нечисти земляци и се опита да навакса живота, който беше напуснала. След немного време се омъжи за дървосекач, който я биеше, какъвто обичай имат планинците, и красотата ѝ скоро повехна.

– Няма закономерност в своенравието на диваците – твърдеше съпругата на капелана, – а аз съм убедена, че в сърцето си Лиспет винаги е била неверница.

Предвид факта, че Лиспет беше приета в лоното на Англиканската църква на „зрялата“ възраст от пет седмици, твърдението не правеше чест на съпругата на свещеника. Лиспет умря много възрастна. Открай време владееше английски отлично и когато беше достатъчно пияна, понякога успяваха да я убедят да разкаже за първата си любов. На хората им беше трудно да си представят, че съсухреното и сбръчкано същество, същинска стара дрипа, някога е било Лиспет от мисията в Котгарх.