Ostava.me със Симона Величкова, за да ни разкаже как се следват мечти

Озовах се в Ostava.me случайно. И не, не отидох, за да видя как бивша миска ще ми направи мекици  за закуска – както се шегува Симона Величкова за нездравото любопитство на част от посетилите приказното  й място. Заведе ме скъп човек, който за по-малко от 2 месеца беше ходил в Ostava.me 5 пъти. И си беше тръгвал „по-богат“, за да се върне отново.

Моят брат също се бе озовал случайно там. Но още с първото си посещение бе опознал „невероятни образи“ от селото и къщата на Симона, беше преодолял страха си от влизане в дълбоки пещери, беше се къпал в близката река, беше посетил „Света гора“ в Карлуково, скалните й манастири, близката пещера Проходна, от която „те гледа“ скалното образование „Божиите очи“…

На следващото си посещение бе попаднал на „Свободния фестивал“ – вдъхновен от създателката и съмишленици на Ostava.me, но… оказал се без организатор. Защото точно такава била идеята… (за него ще разкаже самата Симона в интервюто).

Беше се върнал отново, за да участва във възстановяването на скалния манастир „Свети Никола“ – да пренася торби с цимент и кофи с пясък, нагоре по стръмни стълби в жива верига. Без да е вярващ, без да е кръстен – просто защото вярва в добрите каузи на Ostava.me и също като Симона мисли, че „храмът е в теб самия“.

И… нямаше как да не отида да видя, да почувствам това място – Ostava.me – което е много повече от къща за гости в живописното село Ъглен, което е много повече от  средище на колоритни, видимо несъвместими хора, което е много повече от място, на което можете да научите ново умение (като месене на хляб, дърворезба, направа на бижута, на глинени фигурки, дори яздене на кон).

Ostava.me  – юридически общностен център с не стопанска цел – е всъщност притегателен център за хора, които следват мечтите си. По думите на Симона „тук идват несъчетаеми хора, а си тръгват като семейство“.

И, да Симона Величкова е била Мис България през 1997 г. Но днес, освен че ще ви направи вкусни мекици, ако й отидете на гости в Ostava.me, ще ви вдъхнови да се вслушате във вътрешния си глас. И да го последвате.

Елате с нас в Ostava.me, за да чуем от нея самата няколко приказни, и все пак действителни, истории:

Казваш, че Ostava.me е сбъдната детска мечта. Ти така ли си я представяше?

Тя мечтата се развива. А и мотивите да я има станаха повече. Като дете си представях едно село, в което живея с приятелите си. И с приятелите на приятелите ми. Прекарвах летните ваканции при баба и дядо и си представях този един месец, в който се засичаме с деца от цяла България, като нещо постоянно. Представях си как растем заедно.

После започнах да рисувам. Разбрах за Анди Уорхол и неговата Фабрика. Без да знам всичко за нея – тогава нямаше много информация – я идеализирах в главата си до степен да си казвам: „О, ще има едно село, в което ще творим и ще си тинейджърстваме чудесно“.

През цялото време, от много малка, сънувах села. После започнах да се интересувам от богомилите и си представях някакъв микс между тези три неща…

През годините идеята еволюира:

Това тук е като кристалната ми топка. То не е моето място. Хората са го направили такова, каквото е и аз никога не знам какво ще бъде утре.

Симона на прага да сбъдне една мечта (в началото на големия ремонт на една изоставена селска къща)Част от хората, сбъдвали мечтата

А как откри селото? Защо точно Ъглен?

Аз много дълго време го търсих. Както си седях някъде, палех колата и тръгвах на път. Обиколих Странджа, обиколих Родопите. Търсех си селцето…

Независимо, че съм расла на село. Нямах сили да отида в селото на баба ми. Там бях емоционално обвързана с всяко нещо. Най-вероятно щях да го превърна в музей на това, което е било.

Така започнах да търся селце, с което да нямам емоционална връзка, а то самото да има ресурс – много важни ми бяха хората. Защото те правят едно място. Независимо къде се намира то или колко лъскаво изглежда.

В Ъглен, съвсем изненадващо, ме доведе един приятел. Много години си бяхме говорили как ще ходим на село, във всеки се беше зародил личен мотив и някаква представа. И една сутрин, след парти в Плана планина – беше много забавно – аз се прибрах в ранни зори, а той се обади и ми каза „Пред  вас съм, имаш 5 минути да се приготвиш, за да те заведа в селото“.

Един месец по-рано, на път за друго селце – Добродан, видях табелката на Ъглен и ми стана смешно. Смяла съм се сигурно до Троян. И се чудехме, в този Ъглен, какво сега, хората са в ъгъла или ще решават проблеми на други, които са в ъгъла? Онази сутрин нямах идея, че той ще ме доведе точно тук.

Симона е кръстила този албум „Когато решихме, че ОСТАВА.МЕ – първа разходка в с. Ъглен“

А какво се оказа? Май не са в ъгъла хората?

Май по-скоро ще ги освобождаваме от ъгъла. А всъщност за произхода на самото име има няколко източника, които твърдят различни неща – едното е заради ъгъла на реката, другата история е, че по време на турското робство буквата „ъ“ била някъде далеч в азбуката и затова прекръстили Аглен на Ъглен, да не взимат еничари.

Има доста теории, защото това е старо селище. Много преди римско време е съществувало, има го описно в различни източници.

Дори ние с теб в момента стоим на стар римски път. Това всъщност е било землището на селото, а то самото се е намирало на друго място. За жалост е изгорено, пак по време на турското робство. Хората са се скрили в една пещера. И на тази истори има няколко версии. Най-популярната гласи, че един дядо си изпуска пистолета и по този начин турците разбират, че в пещерите има хора, затискат входа на пещерата и запалват хората вътре.

За жалост тази история не се знае. Аз и не мисля, че трябва да си разказваме историите, за да се обвиняваме и оправдаваме какви сме днес. Може би по-скоро , за да не ги повтаряме и да сме толерантни. Защото сме на път да се случи нещо подобно, а си говорим за преди 500 години.

Животът се променя толкова бързо. А пък ние някак си го свиваме като си говорим за миналото. Освен това си говорим за миналото с представите си днес.

Дори таванът на Ostava.me е пригоден в уютна стая за гости

В крайна сметка как се случи тази твоя мечта? Можеш ли да побереш Ostava.me в няколко изречения. Що е то? 

Ами не. За много хора е различно нещо. Какво е точно за мен? За мен донякъде е работа. Все едно съм дала едни 4 години от живота си, за да покажа, че нещата, за които съм слушала, че не може да се случат, могат. И то не да го покаже един човек, а да го покажат всички.

То е място, което сме създали заедно, с хората които са минали през него. Тези, които идват виждат следите на тези, които вече са били. През цялото време има едно натрупване…

Случи се някак като магия.

За Ъглен конкретно… Истината е, че аз много лудешки усещах, че някъде нещо ме очаква, че аз трябва да свърша някаква работа за хората – да съм полезна и за тях, и за себе си, без да трябва да избирам, без да се чувствам егоист. С пълното съзнание, че ако аз съм добре и се затворя на едно място, избрано за мен и моите приятели, то няма да допринесе по никакъв начин за общото.

Вратите тук никога не се затварят. Това е мястото на всички и за всички. На мен ми се ще то да функционира, без да се асоциира с някого или с нещо конкретно…

Това лято направихме един фестивал, който за много хора звучеше като пълен абсурд. Защото целта му беше участниците в него да се самоорганизират. И те успяха. Първо беше: „О, вие тука няма да имате никакви такси за вход и участие, значи ще дойдат абсолютно всички, измекяри от цяла България, щото, нали е безплатно“.

Нищо подобно нямаше.  Всеки дойде и си представи проекта, с който се занимава или умението, което владее. Сподели го с другите. И стана прекрасно, наистина. И, ако е имало първоначално изнервяне „Как така? Къде е организаторът, който да ми каже къде да си опъна палатката?“, в един момент хората разбраха, че няма нужда някой да им казва какво, къде и как.

Разказваш една трогателна история (с кокошки), научила дъщеря ти, че понякога се плаче и заради сбъднати мечти. На теб случвало ли ти се е с Ostava.me?

Да, тя много си мечтаеше да има „фермичка с кокошки“. Аз все го избягвах, защото изпитвам ужас от пернати, не знам защо. Накрая си намери „инвеститор” – дойде и ми каза, че си е намерила инвеститор, който й е дал 100 лева за кокошки. Аз изтръпнах и й казах, хубаво кокошки ще си купиш, ами помислила ли си за къщичката. Милата направи дори архитектурен проект за кокошарник. Накрая се появиха и кокошките и кокошарника.

Мина известно време и Леа започна да се моли за лисица. До ден днешен това й е фикс идея, напълно вярва, че лисиците могат да бъдат опитомени. Тук чу няколко истории за лисици, които са остреляни, а са имали малки лисички. Тя си представи съдбата на Бамби и реши, че ще ги покровителства. Че трябва да си има лисичка, която да е моста между нейния питомен свят и дивото.

И имаше миналата година едни 2 седмици, в които се молеше на Господ, най-искрено, с душа и сърце, на колене преди да заспи, да се появи лисица. Лисицата се появи на десетия ден. Мина през кокошките. Кокошките бяха изядени. Всеки ден по една, независимо какви предпазни мерки взимахме, какво заковавахме, прекроявахме. И това й беше урокът – че от сбъднати желания също можеш да плачеш.

Кокошките на Леа

И на мен ми се е случвало. Но в един момент пораснах дотолкова, че да избягвам да си пожелавам да ми се случват неща. Разбрах, че съм твърде малка дори да избера името на детето си.

Една семейна история: с Йордан, бащата на Леа, решихме, че е важно името на детето ни да е старо българско име и да го няма във фамилията. Когато тя се роди луната беше в лъв. А Леа е старото българско име на лъвица. На 41-я ден, след като си минах обредите със жените, се появи братът на дядото на баща й и се оказа, че това име не е случайно, че само ние не сме знаели за една история, случила се преди, не знам, 30-40-50 години, в която са замесени Леа Иванова и дядото на Йордан. Ако тези хора бяха живи, щяха да приемат нещата като много умишлени, много интригантски, но никой от нас не е подозирал, че това не е ново име във фамилията.

И това ми беше голям урок. Аз тогава разбрах, че съм толкова малка, ама толкова малка, че дори името на детето си не мога да избера, пък камо ли да си пожелавам неща.

Благодарна съм за това, което имам. Аз съм страшно щастлив човек и може би много разглезен от съдбата във всякакви отношения. През цялото време си взимам уроците, надявам се да си ги взимам, защото в противен случай ги повтарям.

И съвсем осъзнато се опитвам, не да се променям, аз съм се приела много отдавна, опитвам се да надграждам някакви неща и да не се отклонявам от вътрешния си глас. Понякога изглеждам много неразумна. Но истината е, че ако бях слушала хората, може би нямаше да имам дете, може би нямаше да съм на село, може би нямаше много неща да се случат. И съм много упорита единствено в това – да следвам вътрешния си глас.

А що е то българска мурра? И как така в българско село се появяват лама и виетнамски прасета?

Българската мурра ни е много важна кампания, нещо, на което много държим. Една от целите ни е, освен всичко друго, е да разработваме формули – ще избегна думата устойчиви – които да задържат младите хора на село.

Защото истината е, че на село работата не е лека. Българската традиция е: „когато оженя децата, когато се пенсионирам, ще отида да си сбъдна мечтата да живея на село“. Но тогава започват болежките…

А много млади хора си мечтаят за това, единственото, което ги спира е доходът. Ние разработваме различни формули да имат доход, докато правят нещата, които винаги са искали, но са отлагали. Отглеждането на муррата е една от тях.

Българската мурра – с две „р“ – е бивол, а не дърво, както мислят мнозина. По време на социализма, Тодор Живков изисква от наши учени биолози да създадат порода, която да е значително по-устойчива от всички познати млекодайни животни. Целта е била във време на война, ако всички други животни нямат паша и измрат, да има същество, което да изхранва армия и народ. Отделно в изискванията е фигурирало да не се разболява, да яде нещата, които кравата и другият добитък не ядат. Имало е високи изисквания и към показателите на млякото.

И така, създава се институт, събират се едни умни глави и започват да умуват. И правят успешния микс – в началото на 60-те, защото през 1962 г. печелим световен златен медал  за въпросната порода – като миксват български брезен бивол, познат по земите ни от 7 хиляди години, с индийска мурра. Получава се въпросната българска мурра, която парадоксално в момента, ако кажа, че е изчезващ вид в България, няма да сбъркам. Въпреки че за последната една година стадата масово се увеличават.

На нас целта ни е да обхванем възможно повече хора и те да разберат за българската мурра. И, да, тя също така е една от формулите да те задържи на село – млякото на българската мурра е с масленост 8 – 12% и се изкупува между 1,50 и 2 лева, за разлика от кравето, което върви между 35 и 45 стотинки. В селата вече се връщат много млади хора, за да гледат биволи.

А ламата дойде по много причини. Последната, която „преля чашата“ е, когато чухме поредния слух, че тук щяло да става будистки храм и започнаха да звънят много хора – кой чул, че съм живяла с лами известно време, кой чул, че тайно ни посещават тибетски монаси.

Хората звъняха да питат кога ще дойде лама. Били готови да си платят каквото е нужно, за да им се отвори третото око. Преди това се появи Йоанна, която каза, че сънувала лами и дали съм знаела, че в Европа се гледат. После на Нова година дойде една приятелка, която донесе вино с лама… Хората започнаха да оставят дарения, за да купим лама…

След поредния духовен търсач, който реши, че ще си плати доброта и трето око, на мен ми писна и реших – защо пък да няма лама. Ако е законно, защо да няма – то е земеделско, селскостопанско животно. Ламата се нарича „кораб на Андите“, защото там където магаре и кон не могат да минат, е абсолютно достъпно за лама. Не че тук имаме такива неща. Напротив, нищо такова си нямаме. Единственото, което можем да я правим е да й се радваме, да я гушкаме, да я яздим, защото тя си е камилче, и да пренасяме тежки товари – демек дини – от едната нива до другата.

За да стане още по-абсурдна случката, намерихме един човек, който вкарваше лами от Германия. Но на мен това ми се стори неправилно – пари от дарения на българи да ходят в Германия, не бих допуснала. И решихме, че ще търсим лама, която е родена в България. Но това, сещаш се, е още по-абсурдно. Освен ако не се свържеш със зоологическите градини…

Една сутрин обаче се появи Мария (приложничка, преселила се да живее в с. Ъглен с децата си, която често учи гостите на Ostava.me на различни неща – от направа на глинени фигурки до яздене на кон- бел.ред.) с първата родена у тях козичка, ние още спяхме, и ни я тръсна на леглото.

Денят ни започна с една козичка. И аз си казах – ето този ден ще продължи с лама. Отиваме в Сопот, при човека с ламите, да ги видим. Той имаше две, но от друга порода – алпака. А пък алпакато не плюе.

Ние, все пак сме българи, решихме, че няма да блеем, ще плюем.

Тази въпросна сутрин, във въпросния двор, ни посрещнаха и кенгурута. В Сопот! И историята стана още по-безумна. Аз дори се пошегувах „ами, ако вместо лама вземем кенгуру?“ Йоанна каза: „Абсурд! Виж го, то прилича на нещо средно между великденски заек и плъх!“

Но дори и на шега, кенгуруто вече беше влязло в историята и в последствие се оказа един от основните участници в нея. Защото, дойде един приятел и ни каза: „След като толкова сте си усложнили историята и искате животни, родени в България, обадете се във Варненската зоологическа градина; чувал съм, че зоологическите градини правят бартери на животни, стига животните да са придобити законно“.

Обадихме се и се оказа, че те си търсят кенгуру. Имаха и три лами – две женски и една мъжка. Не ни дадоха избор между тях, но истината е, че ние си избрахме точно тази, която получихме накрая. Преди срещата с директорката на зоопарка се разходихме, харсахме една и се оказа, че тя е и единствена, която могат да ни предложат. Подшушнаха ни, че има особен характер, но не казаха в какво се изразява.

А тя има страхотен характер, разкошно животно е! Тук имаме много животни с „особен характер“ – Морган, котката, сега всеобщ любимец, а всъщност изгонен от три къщи. Не го бяха чували да маука; детето, което последно живееше с него, се страхуваше от котарака. А камо ли някой да го гали и постригва с ножичка, както виждам, че се случва в момента.

И така, истината е, че „с един куршум“, всички бяха много щастливи – децата във Варна получиха кенгуро (те са имали някога,но е починало), ние получихме нашата лама Диди, която в момента чака всички духовни туристи да отвори третото им око и да ги наплюе в него, те ако имат такова, ще смигнат и ще продължат към отваряне на четвърто; Диди настъпва и аури. И ако питат на какво учи, като начало, на съзерцаване – хората застават и започват да я наблюдават.

Виетнамските прасенца пък дойдоха с ламата. Във Варненската зоологическа градина тя живееше с орда виетнамски прасета, гъски, понита… Предложиха ни да ни подарят виетнамски прасета, за да се адаптира Диди по-лесно и аз, за ужас на хората тук, приех веднага охотно.

Те са много атрактивни сами по себе си, много популярни, много трудно се намират. Чистоплътни са, вегетарианци, остават си мънички и може би Джордж Клуни малко е виновен – изрекламирал ги в така, че в момента хората ги разхождат като кучета. Много са сладки.

От друга страна, те са ужасът на ламата – аз имам чувството, че тя е била склонна да отиде където и да било, само да не е с виетнамските прасета.  Откакто се появи новото ни конче обаче – сега то е конкуренцията за храна, пространство и внимание – прасенца и лама си живеят чудесно. Мисля, че ако се появи заек, вече и кончето ще е сред приятелите й и така до безкрай.

Преди да ни разкажеш за „шарените“ си гости, опиши ни хората от селото. Миналия път, когато бяхме тук, на гости ти дойде млад мъж на токчета, за да види ламата…

Хората тук са като абсолютно навсякъде. Те са ми като статистическа извадка на цяла България.

И, да, имаме приказни хора. Проблемът на българите като цяло, ако изобщо можем да кажем, че има такъв, е индивидуализмът им. Те, всички хора в селото искат еднакви неща, а им е трудно да работят заедно. Но се учат. Ние постоянно правим различни неща заедно.

(Режисьорът на тази реклама също случайно открива с. Ъглен и Ostava.me. Силно впечатлен от посрещането на моста от един от жителите на селото – Тиката, който редовно идва и си отива от къщата на Симона, ходейки по перилата на високия мост над реката – решава да включи всичко това във видеото. Тиката е най-добрият гид в околността и с охота ще ви покаже и разкаже древната й история и богати забележителности – бел.ред.)

В последните 9 месеца имаме 2-3 кампании, които касаят пряко селото, но всичко останало си го правят те сами, изцяло. В Ъглен вече се продават картички със забележителности, от самото село; масово хората започнаха да си оправят къщите и да предлагат повече стаи за гости; скоро ще са готови да се направи и мрежа между такива. Много ми се ще да не минем границата, както се е случило на други такива населени места, защото тогава чарът  на мястото ще се загуби.

Започнахме 2 кампании в началото на пролетта – „Остава.ме с баба” и „Остава.ме с дядо”. Със стикери обозначаваме местата, от които можеш да си купиш домашна продукция. При това мотивът тази баба да я произведе не е бил търговска дейност, тя я е отгледала така или иначе за себе си и внуците. Тя споделя излишъка. Затова не сме написали „Остава.ме с домати”, защото не винаги бабата има достатъчно домати. Всеки път е различно и не знаеш какво ще намериш.

Имаме и няколко баби със забрадки. Те са ми много ценни.

Хората ми се смеят – като ме питат за забележителностите, аз започвам с бабите със забрадки.

Те наистина са на изчезване, а са бабите, които пазят традициите. И това е изключително важно. Защото в традициите, които са им разказани от техните баби и преди това от техните баби, се пазят кодове, за които говорят много, много древни текстове, а ние сме се отдалечили от това.

Някак си сме приели, че реалността е това, което виждаме, че хората, които успяват са тези, които имат доход и ни е много лесно да мерим всичко в пари, а това е потресаващо. То доникъде няма да доведе.

Ще доведе до една конкуренция, която не е зряла, тя няма да направи по-умеещи хора, а повече хора, които ще минават през трупове, което е животинско. Това разделя хората. Ако има нещо, на което аз бих ги делила, това е на човеци и на такива, които още не са разбрали, че са човеци.

А какви са хората, които идват тук?

Тук идват всякакви хора. В началото за мен беше много важно мястото да си доведе хората. Защото Симона да доведе хора беше лесно. Твърде общителна съм, познавам много хора, минала съм през всякакви фази в живота си и имам познати в много среди.

И космонавти минаха от тук. Въпросът е те защо идват: идват с мисълта да помогнат на Симона или, за да направят нещо, което да ги накара да се почувстват по-добре и като част от цялото. Аз само съм направила възможността това място да го има. Ако имам някакъв принос, той е в това.

В момента гледам мястото за животните – то е направено от Васил и Йоанна. Гледам батута и той е коледният подарък на Леа, която реши, че ще скача тук с всички, не си го занесе в някакво лично пространство, да го използва сама. Пейките са правени от толкова много хора…

Приложничката Мария Стоева често учи малките гости на Ostava.me на нови уменияСимона с един от малките приятели на Ostava.meТази снимка Симона нарича „С Катерина Вит и нейния свят“„Киприте“ се подготвят да осветят Ostava.meЗа този момент Симона казва: „Още една сбъдната мечта! Киприте осветиха двора на Ostava.me и накараха душите ни да греят от щастие“Миленита е само един от честите, артистични гости на Ostava.meНезависимият музикант Олед ОрдуДует „Ша-ша“

В последните 9 месеца за мен беше важно, не да броим лайкове и да ни харесват във Фейсбук, а нещата да излязат оттам реално, т.е. да обърнем пътеката – не от Фейсбук да излизат навън, а от навън да влизат в него.

Спряхме да качваме много от събитията и нещата, които се случват, защото вярваме, че хората, от уста на уста, независимо че вкарват личното си мнение и емоции, разпространяват какво се случва.

И например, на Преображение тук имаше нестинари, които ни вкараха в огъня. Не беше шоу за публика, бяха дошли хора да обучават хора. Никой не може да поеме отговорността „така ти е писано“. Бяхме решили, че на тези дни, който дойде, който влезе през вратата, е пратен отгоре и ще влезе и в огъня. Така и стана.

Следващата събота и неделя пък снимахме клип и организирахме акцията за манастирите, в която свършихме невъобразимо много работа.

Разкажи ни повече за манастирите и тази акция.

Живеем на територии, които не познаваме. Те са в много малък период унаследени и са загубени като история, като традиции…

Така е забравена и историята на „Света гора“ в Карлуково и на 11-те скални манастира. В последните няколко години са познати 3 от тях, от които „Света Марина“ беше реставрирана напълно, изключително с дарителски средства и с помощта на доброволци.

Преди турското робство тази област е била позната като Мраморница и там, по тези пещери, са се криели едни от последните ни богомили и павликяни. Имало много монаси исихасти и както се знае, те не са ползвали символи и не е имало иконопис. Едва след това тези места се ползват за манастирите, които ние по-близко можем да познаем.

Но… те пък са унаследени от едни тракийски храмове. Всички тези манастири се намират върху тракийско светилище и то не просто светилище, а огромен жречески комплекс, посветен на богинята Майка и сина й Слънце, в който са се обучавали жреци.

Звучи много смело това, което ще кажа, но там има писменост, която не се различава от тази в Магурата. Има много обредни камъни, за които хората не подозират. Там няма екскурзоводи, които да разкажат историята им. Групи от хотели в околията се водят колкото да им покажат Божиите очи (скално образование в пещера „Проходна“ – бел.ред).

Историята на самите манастири е – 11 скални и 12-ят на земята, който бива дарен за психиатрия.  Затова имаме и най-старата психиатрия, по това време дори не се е наричала по този начин.

Това, която поне аз съм чувала от различни източници, а може ще се появят и нови истории, което е страхотно, е: болен човек от тежка фаза на шизофрения бива изгонен от селото със заплахи, че ако го видят още веднъж ще го убият. Прибира го монахът от 12-ия манастир, който е построен на земята. След едно известно, доста кратко време, се вижда коренна промяна в болния.

Хората решават, че е божие чудо и, за да проверят Господ – ние сме толкова малки, че често проверяваме Господ, както пък и децата ни често проверяват нас – изпращат още един човек с психични проблеми. Вторият болен по същия начин има видимо подобрение и така, на третия, монасите даряват земята на манастира и него самия за въпросната клиника.

В друг от манастирите Софроний Врачански е писал „История грешного Софрония“. Има следи и писменост, оставени от него. До този манастир в момента няма достъп – представете си една скална дупка, до която не може да се стигне без алпинистка екипировка.

В момента правим няколко акции. Има един човек, който от години възстановява манастирите – всички средства от бизнеса си влага в тях, в различни църкви и изобщо в околията. Той е един от най-големите дарители тук. Това е един човек, с който можем да направим безкрайно много неща и знам, че няма да има нищо невъзможно. Той самият го е показал като е започнал строежа на въпросния храм сам, помагали са му много малко хора.

„Някога да можеш да помогнеш за градеж на храм е било благословия“, казва Симона

Ние в момента възстановяваме „Свети Никола“  – манастир ползван и иконописан последно в 12 век. В Ловешкия исторически музей и в София се пазят иконите му от този период. Много ни се ще да стигнем до етап, в който да можем да си върнем иконите. По време на последната ни акция качихме материали за възстановяването му, в жива верига, до горе.

Хората дойдоха да помогнат и не го направиха, за да имат селфи с тежък камък.

Всеки дойде със своя личен мотив, някога е било благословия да участваш в строежа на храм… Ние за, може би, осем часа качихме 3 палета цимент, между 3 и 6 кубика пясък…

Манастирът вече има втора икона, а докато се качваше материалът, той автоматично се усвояваше, с него се работеше. Така „Свети Никола“ вече има чудесен вход, по-безопасен е за посетители. Ще ни се преди да падне снега да има и под.

Приготвени са огромни каменни плочи, с които да бъде постлан. Този човек, въпросният дарител, събира материали през цялото времепостоянно. Не мога да не ги спомена – това са семейство Йорданови от Луковит. Всички знаем за дядо Добри, който събира пари за храмове. Това пък е човек, който строи храмове.

Не, че ми се ще да има хора за пример, но това са хора, които показват, че нещата са възможни. И това не е човек, който е водач. На него, ако му го кажеш в очите, се засрамва. Той е достатъчно чувствителен и не му е приятно да бъде ласкан. Но аз казвам всичко това, защото нещата, които е направил са факти. И наистина заслужава уважение, заслужава помощ.

Следва подът на „Свети Никола“, за който ще направим още една доброволческа акция, преди зимата със сигурност, защото това е много тежка работа – плочите, които са него тежат между 25 и 65 килограма.

Също така мечтаем, не, не е мечта, план е, защото ще го сбъднем съвсем скоро – да бъде възстановена лодката, с която монасите са прекарвали храната си през Искъра.

Естествено, тя ще бъде направена за ползване от хората, ще бъде безвъзмездно, единствено тези, които я ползват ще трябва да поемат лично отговорността за нея и себе си.

Това са ни следващите проекти – „Свети Никола“, лодката и преди Нова година трябва да се случи и физическият достъп на хора не алпинисти до „Дима и Козма“, където да могат да усетят атмосферата, в която Софроний Врачански е писал.

И сега как я живееш тази твоя мечта? Какво е първото, което виждаш, когато се събудиш? Какво чуваш? На какво ухае Остава.ме?

О, ухае ми на билки, виждам животните. На мен ми е достатъчно да погледна в очите на Лорд (един разкошен, винаги приятелски настроен лабрадор – бел.ред), за да видя цялата любов на света!

Виждам хора. Хора, които имат психическото пространство да творят още на втория ден от предстоя си тук. Виждам хора, които осъзнават, че нямат нужда от никаква маска и, освен вкъщи, се чувстват и в себе си, независимо какво се случва зад тази врата. А нищо по-различно от живота не се случва и от другата й страна.

И… живея живота си, това е. И виждам, че хората правят същото. Много често тук идват хора, които са раздвоени и са на някакъв кръстопът.

Ние никога не сме причина, но за много хора сме станали повод да следват мечтите си.

И това може само да ме радва. Защото, ако бяхме причина, щеше да ме боли – тези хора щяха да следват някой или нещо, не себе си. А това е различно. Изключително важно е наистина хората да следват вътрешния си глас и да не се притесняват. Защото страховете и желанията са абсолютно една и съща енергия и е лошо, когато даваме повече сила на страха си.