Елица Георгиева, авторката на „Космонавтите само минават“, се завръща с ново заглавие: „Одисея на момичетата от Източна Европа“ (художник на корицата: Стефан Касъров, ИК „Колибри“). Роман за изгнаници, които се борят за свободата си, съчетаващ бурлескови премеждия с хаплива социална живопис.

Като кадри от филм се редуват сцени от живота на две българки във Франция в началото на новия век. Въоръжена с „Големия енциклопедичен речник Ларус“ и „Малкия Ларус на добрите обноски“, студентката по кино в Лион открива „страната на свободата, на сирената и на говорещите трамваи“, бори се с тънкостите на френския език, сблъсква се и с едно особено отношение към „момичетата от Източна Европа“.

Разказани увлекателно, с хумор и самоирония, перипетиите ѝ са контрапункт на съдбата на втората героиня. Дора, самотна майка на две момчета, преминала през възродителния процес и безчет житейски несгоди в България, попаднала в мрежа на трафиканти, е принудена да проституира. Борбената Дора, в чийто живот светъл лъч внася само „вълшебната лампа“ на баба ѝ Арифе, също се вписва в разпространеното клише „момиче от Източна Европа“. Един ден пътищата на двете героини неочаквано се пресичат…

За авторката

Елица Георгиева: Човек трябва да се осмели. Това е магически момент (видео интервю)

Родена в София през 1982 година, Елица Георгиева живее повече от две десетилетия в Париж, където завършва магистратура по кино и творческо писане и реализира многобройни проекти в областта на документалното кино, литературното писане и пърформънса. Романът „Космонавтите само минават”, създаден на френски, получава отличието „Андре Дюбрьой” (за първи роман, написан с хумор и критично чувство).

Номиниран е за наградите: „Флор” (с основател Фредерик Бегбеде), „Рьоне Фале”, „111-а страница” и три литературни награди на гимназистите от областите Ил де Франс, Лоара и Централна Франция. Георгиева е автор и на документалните филми „Чужденка/-ки” – дипломната ѝ работа, „В очакване”, „Всяка стена е врата“, „Нашето тихо местенце“.

„Елица Георгиева владее до съвършенство не само френския език, но и наративното изкуство на Новата вълна.“ –  Le Figaro litteraire

Одисея на момичетата от Източна Европа

Елица Георгиева

РЕПУБЛИКАТА Е ЛЮБОПИТНА ПЛАНЕТА

От часове се превръщаш ту в жаба, ту в скулптура от Късния ренесанс. Подобна на тази пред теб, изобразяваща Пиер Дюпон, текстописец от XIX в. според „Големия енциклопедичен речник Ларус“, която украсява огромната черна порта на префектурата в Лион. Докато преговаряш наум републиканската си реч насред други замръзнали статуи, леко задрямваш на десния си крак в поза, достойна за жив модел, и така, в полудрямка, те осенява мисълта, че би могла да позираш професионално. Франция е страна, изобилна на поети и художници, и да бъдеш техен модел си е професия като всяка друга, която, вярно – да, предполага да си гола, но и гъвкава, и най-вече търпелива, а такава вече знаеш, че си, дори може да се каже, че си олицетворение на търпеливостта, имайки предвид многократното побутване с лакът по рамото ти, и докато се чудиш дали е разрешено така да се опипва жив модел, стърчащ търпеливо в студа с часове, се събуждаш окончателно и установяваш, че:

а) си облечена,

б) чакаш пред префектурата на Лион,

в) най-сетне е дошъл твоят ред, както ти съобщава с известна завист добронамерена непозната от опашката, която ще трябва още да повиси на студа като зъзнеща статуя.

Бюрото е поставено на нещо като подиум, доста е впечатляващо – дали пък префектурата не се превръща вечер в място за спектакли? Поради този факт седящата насреща госпожа се извисява значително над теб също като в „Бразилия“, любимия ти филм. Доста хладно те пита какви са основанията за пребиваването ти във Франция и колко време възнамеряваш да останеш. Ти пускаш в ход речта си, съчинена с помощта на „Големия енциклопедичен речник Ларус“ и на по-малкото му братче – „Малкия Ларус на добрите обноски“. Но колкото по-свъсени стават веждите на госпожата, толкова повече се оплита в главата ти заучената информация, която излиза от устата ти в пълен безпорядък:

Франция е страна на свободата, на сирената и на говорещите трамваи, страна, в която модата е непреходна и където не си плюнчиш пръста, за да броиш например банкноти, това е страна с над 80 милиона приятели, т.е. домашни любимци, от които 10 милиона котки, 8 милиона кучета, като останалите няколко милиона се делят между рибките, дребните гризачи, птиците и костенурките. С други думи, Франция не е като България, в нея всичко е невероятно като съдбата на Амели Пулен, освен това майка ти не е тук и се работи само 35 часа седмично и никой не си изхвърля боклука през прозореца и ти по някаква случайност или административна грешка си изстреляна в тази прекрасна страна като една щастлива ракета, защото ти е дадена възможност да учиш в елитния университет Фар; освен това Франция е богата със сума ти художници и поети, като Лафонтен, Льо Молиер и Ла Силви Вартан, която също е от български произход и най-важното, е любимата певица на баба ти – тук правиш опит да вкараш личен елемент, докато обясняваш, че си избрала да учиш сценични изкуства, най-доброто решение в дадената ситуация, тъй като имаш девет месеца и два дни, за да докажеш на майка си, че си човек сериозен, способен да си намери работа и в крайна сметка, да успее във Франция, а ако това не стане, да се завърне в родината си като един бързоходен Одисей.

Госпожата от префектурата кима едва забележимо с глава, което в прилив на оптимизъм тълкуваш като израз на най-добрите ѝ чувства или поне на моментна благосклонност. Тя обаче изобщо не е доволна. Достатъчно било да покажеш, че си записана в елитния университет Фар. Но тъй като вече си отворила тази яма, тя решава да те закопае в нея. Напомня ти, че си чуждестранна студентка и съгласно правилата в настоящата френска република нямаш право да работиш през първата година на следването. От теб се е очаквало да пристигнеш тук с наличност по банковата ти сметка от ПОНЕ 25 000 франка, или 3571,4288 евро по новите стандарти, а не НА ВСИЧКО ОТГОРЕ да си и бедна.

Искате да успеете във Франция, добре, но с какво смятате, че сте полезна на френската република, ти изстрелва тя, вземайки се за е префекта на парижката полиция, което се оказва добро средство за сплашване, защото вледеняващият ѝ дъх ти разрошва перчема и помита всякаква смисленост в отговора ти. Не си съвсем сигурна какво можеш да дадеш на Франция, защото тя си има всичко, отвръщаш на Госпожата от префектурата, която свива устни и оголва зъбите си. Тогава се сещаш за едно основно твое качество, което идва директно от комунистическото възпитание: изкуството да се преструваш. Припомняш си някои от уменията, свързани с тази дисциплина:

а) да се преструваш, че си комунист;

б) да се преструваш, че всичко е наред (пред съседите в блока);

в) да се преструваш, че не си пила (пред майка си);

г) да се преструваш на умряла (в представление за края на учебната година).

Нито едно от тях обаче не заслужава да бъде изречено на глас.

Отговаряш на Госпожата от префектурата, че се надяваш да се опознаеш по-добре и да откриеш силните страни на личността си. И тогава да ѝ ги подариш, добавяш с лек реверанс. Госпожата от префектурата завърта очи към тавана и без да добави и дума, ти връчва списък с документи, които да ѝ представиш и който се състои изцяло от непознати думи. Напосоки избираш една от тях и въодушевено питаш какво значи RIB, при което бюрото на Госпожата започва да се тресе, а тя да се надува като балон над разрошения ти перчем толкова продължително, че вече изглежда тройна, и тогава простенва изтерзано да не се връщаш на това гише, докато не научиш френски. За финал ти мята папката директно в рошавия перчем, нарежда да освободиш терена и те оставя насаме с езиковите загадки. Колкото и да препрочиташ думата RIB, единствената асоциация, която тя буди у теб, е с думата „риба“ и за кратко си представяш как ще се появиш отново в префектурата с щука, уловена в Сона, или поне с консерва копърка, които ще ти осигурят правото на престой в тази нова и любопитна планета.