През месец юли настъпи „Мигът на звездата“ – ярка, дълбока и загадъчно експресивна творба с 13 алтернативни заглавия, една от най-значимите книги, излезли изпод перото на световноизвестната писателка Кларисе Лиспектор.

Алтер его на авторката, разказвачът в „Мигът на звездата“ (преводач: Илияна Чалъкова, художник: Люба Халева, ИК „Колибри“) описва мимолетния живот на простодушна девойка от бедния бразилски Североизток, неумела в действията, в мислите и в словото, която вярва, че щастието е дадено всекиму, и копнее за бляскава любов и бъдеще на кинозвезда. Ала съдбата отрежда друго. И в един миг, окрилена от блянове, подхранени от чудните предсказания на фалшива гадателка, се озовава, запратена от лъскав мерцедес, в канавка край пътя, отронвайки сетното:

„Колкото до бъдещето…“.

Разказвачът подсилва сюжетната нишка с пространни размисли за смисъла на жизнения път, за търсенето на идентичност и за изкуството на писателя, преплитащ действителност и измислица. А послесловът, дело на сина на авторката, Пауло Гуржел Валенте, откроява автобиографичния елемент, социалния заряд и скритите препратки и метафори в тази изключителна лапидарна творба.

Кларисе Лиспектор (1920-1977) е бразилска писателка, преводачка и публицистка от украинско-еврейски произход със световна слава, „водещата латиноамериканска белетристка на XX век“ („Ню Йорк Таймс“). Още с дебютния си роман, „Близо до дивото сърце“ (1943), се превръща в сензация. Сравняват я с Борхес, Набоков и Джойс. Определят я като гений в изграждането на характери и „вълшебница на литературата“.  Романът „Мигът на звездата“, излязъл непосредствено преди кончината ѝ и удостоен с престижната литературна награда „Жабути“, е екранизиран през 1985 г. от бразилската режисьорка Сузана Амарал. Изпълнителката на главната роля Марселия Картаксо печели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса на „Берлинале“ (1986).

Мигът на звездата

Кларисе Лиспектор

ВСИЧКО В СВЕТА Е ЗАПОЧНАЛО С ЕДНО „ДА“. Една молекула е казала „да“ на друга молекула и така се е родил животът. Ала преди праисторията е била праисторията на праисторията и е било времето на „никога“, и е било времето на „да“. Открай време си е било така. Не знам точно, но знам, че Вселената никога не е започвала.

Нека никой не се заблуждава, постигам простотата единствено посредством много труд.

Докато в мен напират въпроси, а отговори няма, ще продължавам да пиша. Как да започна от началото, щом нещата се случват, преди да са се случили?
Щом преди прапраисторията вече е имало апокалиптични чудовища? Ако тази история не съществува, ще започне да съществува. Мисленето е действие. Чувстването е факт. Двете заедно съм аз, който пиша това, което в момента пиша. Бог е светът. Истината винаги е била някакво вътрешно и необяснимо съприкосновение. Животът ми в неговата най-неподправена същност е неразпознаваем, извънредно съкровен и няма нито една дума, с която да може да се означи. Сърцето ми е изпразнено от всякакви желания и се свежда до присъщото му последно или първо туптене. Зъбоболът, който пресича тази история, е издълбал дълбока бразда в средата на устата ни. Затова аз пея високо, с остър тон, насечена пронизителна мелодия – това е моята собствена болка, на самия мен, носещ на гърба си света, в който липсва щастие. Щастие ли? Никога не съм се натъквал на по-чудата дума, измислица на жените от Североизтока, които се скитат наоколо на тълпи, на тълпи.

Как бих могъл да се изразя сега… Тази история ще бъде резултат от постепенно видение – от две години и половина малко по малко откривам основанията за нея. Тя е видение за неизбежността на… На какво? Кой знае дали по-късно ще разбера. Сякаш пиша в същия миг, в който ме четат. Просто не започвам от края, който би оправдал началото – така, както смъртта сякаш казва всичко за живота, – защото ми е нужно да съставя досие на изминалите събития.

В този миг пиша с известен предварителен свян, задето нахлувам в личното ви пространство с подобен толкова чужд и красноречив разказ. Откъдето междувременно дори пулсираща кръв, понеже е тъй изпълнен с живот, би могла, кой знае, да се стече и
тутакси да се съсири на кубчета тресящо се желе. Дали тази история някой ден няма да се превърне в моя съсирек? Какво ли знам аз? Ако има някаква достоверност в нея – а разбира се, че историята е истинска, макар и измислена, – нека всеки един да припознае сам себе си в нея, защото всички ние сме един и същ човек и този, който не е беден на пари, е беден духом или тъжи, задето му липсва нещо по-ценно и от самото злато: има хора, на които им липсва деликатната същина.

Как така знам всичко, което ще последва, и същевременно все още не ми е известно, като се има предвид, че никога не съм го преживявал? Работата е там, че на една улица в Рио де Жанейро в миг долових във въздуха чувството за гибел по лицето на някаква девойка от Североизтока. Без да споменавам, че като малко момче бях отгледан в Североизтока. Някои неща са ми известни и защото съм ги преживял. Който живее, се учи, макар да не знае, че се учи. Точно затова господата знаят повече, отколкото си представят, а се правят на наивни.

Поставям си за цел да не бъде сложно нещото, написано от мен, макар да съм длъжен да използвам думи, поддържащи интереса ви. Историята – определям с престорена справедливост – ще има около седем герои и аз, разбира се, съм един от най-важните сред тях. Аз, Родриго С. М. Старомоден разказ е този, защото не искам да подхождам модернистично и да измислям моди, за да оригиналнича. Така че ще опитам, противно на навиците си, история с начало, среда и грандиозен завършек, последван от тишина
и сипещ се дъжд.

История ясна и видяна отвън, така е, но и история, съдържаща тайни, като се започне с едно от заглавията – „Колкото до бъдещето“, предшествано от точка за край, последвано от друга точка за край. Не става дума за прищявка от моя страна – на финала сигурно ще се разбере необходимостта от очертанието. (Все по-зле съзирам какъв ще е финалът, който, ако моята бедност позволи, искам да бъде грандиозен.) Ако вместо точка беше последвано от многоточие, заглавието щеше да остане отворено за възможни въображаеми продължения от ваша страна, вероятно дори зловредни и безмилостни. Е добре, вярно е, че и аз съм безмилостен към своя главен герой, момичето от Североизтока: това е разказ, който искам да бъде суров. Ала аз имам правото той да бъде болезнено суров, а не вие. Заради всичко това не ви отстъпвам своя ред. Не става дума просто за разказ, това е преди всичко първичен живот, който диша, диша ли диша. Рехава материя, някой ден ще изживея тук живота на една молекула с нейното възможно великолепие от атоми. Това, което пиша, е повече от измислица, мое задължение е да разкажа за тази девойка, подобна на хиляди други. А също и мой дълг – дори да не бъда твърде изкусен в разказа, съм длъжен да разкрия живота ѝ.

Защото съществува правото да изкрещиш.

Значи, аз крещя.

Крещя ясно, без да прося милостиня. Знам, че има девойки, които продават тялото си – тяхното единствено действително притежание – в замяна на хубава вечеря наместо сандвич с мортадела. Ала личността, за която ще разкажа, почти няма тяло за продажба, никой не я иска, тя е девствена и безобидна, не липсва на никого. Впрочем – сега си давам сметка – и аз не представлявам ни най-малка липса за никого и дори това, което пиша, всеки друг би го написал. Всеки друг писател, точно така, ала би
трябвало да бъде мъж, защото жена писателка може да го изкара сълзливо и боязливо.

Подобно на момичето от Североизтока, има хиляди други девойки, пръснати из тесни домове, претъпкани с обитатели, свободни единични легла в стаи под наем, зад тезгяха, работещи до пълно изтощение. Съвсем не забелязват, че са лесно заменими и че така, както съществуват, биха могли и да не съществуват. Малко от тях се оплакват и доколкото е известно, нито една не възразява, защото не знае пред кого. А дали изобщо има пред кого?