Разгръщаме „Панофобия“, дебютния роман на Валентин Славеев. Това е и творбата, която получи най-висока оценка от журито и спечели конкурса на издателство „Колибри“ за нов български роман.  Художник на корицата е Моника Вакарелова.

Частна клиника е разработила иновативна програма за психологическа помощ, одобрена и финансирана от държавата. Терапията се провежда чрез изкуствен интелект с достъп до спомените, поведението и мислите на пациентите. Един от участниците в програмата е млад мъж, преживяващ непреодолима екзистенциална криза и живеещ с чувството, че е провален проект на природата… Уязвима ли е човешката идентичност в съвременния свръхтехнологизиран свят? Възможно ли е да бъде поставена граница на индивидуалната творческа мощ на човека?

„Книгата е интересен литературен експеримент с новите AI биотехнологии и отговорностите около тях. Тя сблъсква възможностите на човешкото съзнание (включително опасността то шизофренно да се разпадне) с безкрайния терапевтичен потенциал на изкуствения интелект; това поражда неразрешима колизия между хуманитарния и точния, природонаучен начин на мислене.

Конфликтът е описан майсторски, „просвирен“ през много стилови и езикови регистри, така че читателят ще може да се наслади на едно полифонично четиво.“

проф. Александър Кьосев

Валентин Славеев е роден през 1994 г. във Враца. Завършва философия и магистърската програма „Изкуства и съвременност“ в СУ „Св. Климент Охридски“. За стихосбирката си „Възможности“ печели Голямата награда в литературния конкурс „Боян Пенев“. „Панофобия“ е дебютната му белетристична книга, победител в конкурса на издателство „Колибри“ за нов български роман.

Панофобия

Валентин Славеев

Има едно състояние на излизане сутрин от блока, което е особено. Чувстваш ръцете си чисти, макар да си докосвал обувки, ключ, брава. Не знам защо си мислим, че можем спокойно да закусваме нещо на крак по пътя към градския транспорт, след като последното, което сме пипали, са обувките ни. Усещането обаче е за стерилност. Гръбнакът е по-изправен, когато си с обувки с по-дебела подметка. Вадиш кутийката за
слушалките с отработен жест. Знаеш какво ще слушаш, правиш връзката с телефона, отваряш приложението за музика и единственото, което се променя, е темпото на хода, за да влезеш в ритъма на песента. Обикновено това е бесен поп – трябва да създаде настроение и за крачката, и за темпото, с което стигаш до спирката.

Но днес музиката не е тази. Съобразена е с товa, което ме очаква. Ето защо и ходът ми не е лек, а някак стремглав, неестествен. Слънчево е, затова съм с очила. Имам усещането, че не мигам, не движа ръцете си, че сутрешният хлад изсушава бузите ми.

Намирам празно място в метрото. Напоследък не пропускам такава възможност. Не мога да кажа защо. Съвсем доскоро не обичах да сядам, да има хора и от двете ми страни. Да се допират тазовете ни при всяка маневра на водача. Сега предпочитам да пътувам седнал, да оставям раницата си на пода между краката си. Вече не ми пука особено колко е мръсен. А преди дори изчаквах пътниците от моята спирка да се качат
във вагона. Аз влизах последен и правех маневра, за да се обърна с гръб към всички – почти залепен за стъклото на вратите. Така можех да дишам нормално, с дълго издишване и кратко вдишване. Това беше първият капан.

Седнал съм, слушалките още издават звук. От известно време лявата се предава, но не искам да инвестирам в нови. Отварям играта на телефона и започвам да троша камъни; те имат определена числова стойност, която постепенно намалявам, докато ги разбивам. А аз съм някакъв топ, бълващ безброй ъпгрейднати не знам точно какво – куршуми примерно, гюлета. Не виждам никого, не гледам към никого, само в телефона, и през слушалките чувам „Следваща станция…“, докато не дойде моята. За да съм честен, трябва да споделя, че преди имах друг тип преживяване в метрото – изпитвах особено любопитство към обитателите му. Влизат, излизат, облечени така или инак, с телефон в ръка, без, с книга, със слушалки. Красиви, грозни, високи, ниски, елегантни, с мазни коси, с лош дъх, с прилична прическа… Сега са ми безразлични. Не мога да ги наблюдавам. Нямам капацитет за това. Скрил съм се между двамата от едната и от другата ми страна и чакам. Спирките на метрото са на къси разстояния и не
отнема много време да стигнеш до разни места. Така че и днес не пътувам особено дълго. Чувам името на станцията си и без да правя нещо специално, заключвам телефона. Играта слага автоматична пауза на нивото, без значение дали камъните са разбити докрай, или не – Сизиф си прави там каквото трябва. Раницата е на гърба, телефонът – в джоба. Проверил съм има ли две бели точки върху пода на вагона – десен диагонал на позицията, в която съм, дали липсват черни петна по мозайката около тях и слизам.

И така, ясно е, че имаше период, в който не сядах на седалки в метрото, не си оставях раницата на пода и не докосвах никакви места, на които можеш да се хванеш, за да не паднеш при рязко спиране.

Вече вървя към сградата, в която ще се разгърне историята в тази книга. Вижда се отдалеч, че входът ѝ е с козирка без никаква прагматична функция. Нито пази от дъжд, нито от сняг. Така е разположена, че в този час дори не прави сянка. Както обикновено съм подранил. Винаги оставям десет-петнайсет минути, за да изпуша поне две цигари. Ако съм се изпотил, да има достатъчно време потта ми да попие. Никога не съм
можел да вземам решение дали да се парфюмирам преди каквато и да било среща, защото е съвсем ясно, че си го направил току-що. А ако не го сториш, рискуваш да
миришеш така, както през лятото миришат онези, които имат повече път до метрото. Гадна работа. Както и да е. Като се има предвид срещата ми днес, не сметнах за удачно да се парфюмирам. Може би беше грешка. Пуша втората цигара и вече забавил темпото и ритъма на хода, обръщам внимание на козирката. Формата ѝ е на арка с колони от двете страни, които съвсем естествено преливат в горната част в полукръг. Естетиката ѝ е подчинена на вегетативното. Инсталация си е, сякаш правена от човек, който ползва материалите на Пим ван ден Аакер, но с мисълта на Аниш Капур. Влизам
в сградата така, сякаш изобщо не e естествено да съм тук. Все едно цялото общество е отчело моето влизане, посочило ме е и си е казало „Аха, ясно“. През целия път се опитвах да сглобя конструкция на предстоящата среща. Как ще реагирам на първите въпроси, кои теми ще повдигна, по какъв начин ще говоря. Нищо от това не се случи.

На рецепцията ме посрещат учтиво. Искате ли напитка, господине? Поне вода? Притеснен ли сте? Няма от какво, всичко ще бъде наред. Отвеждат ме в коридор, не особено широк, но не и особено тесен. Усещането ми е като в отделението по коремна хирургия, където санитари и санитарки, медицински сестри и дежурни лекари влизаха от стая в стая, носейки някакви папки с изследвания, епикризи и анамнези. Спомням си чувството, когато физически бях в ролята на пациент – първо алергии, после кръв, урина, кардиолог, анестезиолог, рентген, ехограф, след това любимото „гладен и жаден утре в 8:00“.

Сега обаче е друго. Погледът ми сякаш улавя кадър с размазан филтър – силуети дружелюбно се разминават в коридор със съвременни графики по стените, разменяйки си учтиви реплики и въпроси от рода на кой от колко часа е, колко души, колко време,
какво ще обядват. Най-малкото няма кръв по престилките след някое издивяло черво по време на операция. Да, изглежда спокойно, но в този момент усещам едновременно деветте цяло и осем на земното притегляне, блъскането на някаква вена по шията ми, разпада на същността ми и уплахата от това какво ще стане
след малко.