Самият Живот е невидимият режисьор на събитията в тази фина история.

Той е добре познат като юрист, преподавател, декан на Юридическия факултет на СУ, заместник министър-председател и министър на образованието между 2005 и 2009 г. Със сборниците си с разкази и първия си романобаче Даниел Вълчев доказа, че освен всичко това отлично владее и изкуството на ювелирното писане.

Три години след „Неделният продавач на книги“, който се задържа в класациите с най-продавани заглавия седмици наред, авторът се завръща с втори изящен роман – „Седем дни в Парория“.

Книгата ще отпразнуваме с официална премиера в София на19 ноемвриот 18:30 ч. в уюта на книжарница „Umberto & Co“ (ул. „Славянска“ 14), а изданието ще представят Бойко Василев и Георги Каприев.

„Седем дни в Парория“ е съкровено интелектуално пътешествие из историята, традицията и културата, както и из душевността на самия Човек с неговите възторзи и противоречия.

Историята е видяна през обектива на студент по кинорежисура, който повече от всичко мечтае да създаде сценарий за свой филм. А както нерядко се случва в живота, реалността сама му поднася сюжет, надхвърлящ и най-смелите му представи.

Пред читателя като на филм ще се разгърне история за:

• един син, един баща и неизказаното помежду им;
• едно пътуване до Малко Търново, което ще преобърне всичко; 
• един загадъчен манастир в Парория – обгърнатия в ореол от мистерии пограничен район между Византия и България;
• една изчезнала икона, чиято съдба главният герой решава да доизмисли сам – като я превърне в сърцето на своеобразния си сценарий;
• цяла галерия от живи и запомнящи се персонажи като Невена, леля Донка, Доцента;
• и всички невидими нишки, които ги свързват.

В рамките на седем дни всички тези герои ще се окажат вплетени в малък свят на надежда и вдъхновение. Свят, режисиран от най-великия творец – самият Живот  с всичките му чудеса и изпитания, всичките му мистерии и Парории.

С фин рисунък, богат език и безкрайна ерудиция Даниел Вълчев напомня, че всеки сам е създател на своята история. На страниците на този проницателен роман читателят ще се потопи в амалгама от история, философия и творческо вдъхновение. А любителите на киното ще оценят множеството препратки към велики творци на филмовото изкуство – като Федерико Фелини, Франко Дзефирели, Джузепе Торнаторе, Педро Алмодовар, Уди Алън и други. 

Елегантен като френски филм от 60-те, романът „Седем дни в Парория“ е произведение на високата литература, към което – като към любима кинолента – читателят ще иска да се връща отново и отново. 

Седем дни в Парория

Даниел Вълчев

– Две куатро формаджи и една маринара за четвърта маса.

Гласът на Верчето е нисък и дрезгав. Ако вложи и няколко капки емоция, би могла успешно да дублира свекървата в някой тур­ски сериал. Обаче тя никога не влага емоции, когато говори. Мисля, че изобщо никога не показва емоциите си и дори не съм сигурен дали има емоции. Изглежда като човек, който приема нещата такива, каквито са. Без да се позиционира емоционално спрямо тях. Да не забравя да си го запиша: Да се позиционираш емоционално спрямо нещо. Готин израз, мога да го ползвам за сценария.

Взимам топката тесто и леко я премятам в ръцете си. Започвам равномерно да ѝ издър­пвам краищата, докато се получи нещо като малко хвърчило. Завъртам го пред себе си и по­сле леко над главата си. Клиентите обичат да ме гледат, когато го правя, а и на мен ми е приятно да съм добър в нещо и да го показвам на другите. Това с въртенето над главата го научих от Марко – един готвач италианец, който работеше на пещта за пици преди мен.

Роберто, собственикът на ресторанта, го беше довел от Италия, но нещо не се разбраха или пък може би на Марко не му хареса в Со­фия. Обаче преди да замине, ме научи на доста неща и сега правя най-добрите пици в града. Освен че дърпам, мятам и въртя тестото с лекота, всъщност успявам да постигна и страхотен вкус. При пицата има няколко тънкости. Първата е тестото – трябва да е едновременно леко, но жилаво и да е нена­трапчиво, обаче вкусно. Да може да направиш от него добра фокача, но пък вкусът му да не доминира, когато има и други съставки. На мен тестото доста ми се получава. Втората тънкост е пещта. Нашата пещ е отлична – на дърва и с керамична облицовка. Роберто я беше поръчал на някакви разбирачи в Модена, които наистина си разбираха от работата. Подобно на голяма част от ресторантите в Италия, и ние палим пещта за пици само вечер. Не съм сигурен дали така изразяваме уважени­ето си към това иначе наглед безобидно ястие, или пък за Роберто това е някакъв търговски трик. Не знам, но мен ме устройва, защото това значи, че съм на работа само от шест и половина до десет и половина вечерта, без понеделниците. Така мога да ходя на лекции и на упражнения и да работя върху сценария.

Телефонът вибрира в джоба ми. Изтупвам ръцете си от брашното и с два пръста го изваждам. Баща ми ме търси, сигурно за да ми каже кой филм ще гледаме в събота след обя­да. Знае кога съм на работа, но въпреки това винаги ми звъни в работно време. Мисля, че така показва презрението си към факта, че работя в ресторант. Докато той е мозъчен хирург. Изкушавам се да му върна обаждането на следващата сутрин, когато той е на рабо­та, но ми се вижда дребнаво. А и това едва ли ще го впечатли. Само ще му покажа, че разби­рам намека и съм раздразнен. Решавам, че ще му върна обаждането малко по-късно, през ня­коя от импровизираните ми почивки.

С баща ми имаме една игра. Два пъти в месе­ца (втората и четвъртата събота) обядваме заедно и после, пак заедно, гледаме някой филм. Редуваме се да избираме кой филм ще гледаме. Единият път той избира добри според него филми, излезли преди 2000 година (през която, между другото, съм роден), а следващия път аз му предлагам филми, заснети след това. Имаме и нещо като ваканция през юли и ав­густ. И така вече осем години. Пропускали сме само няколко пъти. Веднъж той беше в командировка и веднъж спешно го повикаха за операция. А пък аз веднъж бях с температура и веднъж го излъгах, че имам неотложна рабо­та. Което си беше донякъде вярно – тъкмо се бях запознал с Лия и нямах сили да се отлепя от нея.

Това с филмите започна преди осем години. Няколко месеца, след като майка ми почина. Бях на петнайсет и първите дни не усещах нищо, само бях замаян и от време на време се сещах, че нещо важно и ужасно се е слу­чило. После изпаднах в самосъжаление и оби­да – защо точно на мен, защо баща ми не го предотврати – нали е лекар, защо светът е такъв скапан, защо, защо…? Баща ми не гово­реше много, ходеше на работа, както обикно­вено, опитваше се да се държи бодро и дори да се шегува от време на време. Бях започнал да го обвинявам в безчувственост, докато една вечер не се прибрах по-рано и не чух през за­творената врата на банята да плаче.

Допускам, че донякъде и заради тези събот­ни киноследобеди у мен започна да зрее идеята да стана кинорежисьор. Последните две годи­ни в гимназията изгледах солиден брой филми, започнах да чета сценарии, ровех в интернет и поглъщах какво ли не, стига да е свързано с киното. В една от киносъботите разказах на баща ми за плановете си. Той мълча по-дълго от това, което ми се струваше естествено, сякаш претегляше и пресмяташе нещо. Опи­тах се да си представя какво би казала майка ми. През първите години, след като ни напус­на, от време на време разговарях с нея. Кога­то ми беше самотно или бях обиден за нещо на света, си представях, че разговаряме, и по­някога ми ставаше по-добре. После, изглежда, полека и двамата с баща ми свикнахме, че я няма в живота ни. Тя продължаваше да ни гле­да от снимката на шкафа – млада, красива и с онази опрощаваща усмивка, която понякога се мяркаше в съня ми.

Та в онзи ден разказах на баща ми за планове­те си да стана кинорежисьор. Той ме изслуша, помълча и после каза, че винаги си е мислел, че ще стана лекар като него и като дядо ми. Но все пак това си е било мое решение. Баща ми ми беше разказвал, че когато завършвал гим­назия, в главата му било хаос от идеи за после. Дядо ми търпеливо го изчаквал, а после един ден го взел със себе си в болницата, настанил го зад едно бюро в кабинета, където влизали пациентите, и започнал да преглежда както обикновено. После го завел заедно с група сту­денти зад някакво стъкло и заедно изгледали две поредни операции. Баща ми прекарал така целия ден, а на другата сутрин обявил, че ще кандидатства медицина. Не знам дали исто­рията беше истинска, или върху една незна­чителна случка беше възникнал и избуял семе­ен фолклор. Но ми изглеждаше като описание на нещо, което чака и мен – някаква доброна­мерена и поучителна хитрост, която ще ме насочи към верния и озвучен от радостните възгласи на фамилията път.

И понеже знаех тази история, а и тъй като по онова време сместа от характерови осо­бености и възраст бяха оформили у мен един вечно подозрителен скептик, след нашия разговор бях в очакване, че и баща ми ще ми направи някое показно като това, което дядо ми е направил на него. Обаче не стана така.

След две седмици, в събота, обядвахме и после седнахме да гледаме филма, донесен от баща ми. Бил от 80-те, режисьорът се казвал Джузепе Торнаторе. Заглавието му било Ново кино „Парадизо“ и наистина бил филм за ки­ното. Всъщност за киното и за други важни неща в живота. Настанихме се пред телеви­зора, баща ми извади DVD диска от пласт­масовата опаковка, устройството го пое и екранът се раздвижи. Два часа по-късно, до­като на фона на музиката на Енио Морико­не течаха надписите, а аз се размърдвах във фотьойла, баща ми ме попита дали мисля, че мога да направя такъв филм. Казах му, че ще е доста трудно, но мисля, че бих могъл.

– Тогава започвай да се подготвяш. В тази работа не е достатъчно да си добър. Трябва да си много повече от добър.

Помълча и после добави, че това май се от­насяло за всяка работа.

В края на месеца се записах на курс по ак­тьорско майсторство. През пролетта за­почнах уроци по български език и литерату­ра. През цялото време нахвърлях идеи в една измачкана тетрадка, които наричах сценария. Гледах на тези разхвърляни бележки като на нещо като сценарий за моя първи филм. Още не знаех за какво ще се разказва и какво искам да кажа с него, но се утешавах, че немалко филми оставят колебание какво са искали да кажат създателите им и след като човек ги е гледал. Понякога пишещите и говорещите за кино дори намират това за достойнство – отворе­ни идеи, отворен финал, изобщо – отворена работа. Работа на някого, за когото всичко, което може да кажеш, е, че е много отворен.

След две години кандидатствах киноре­жисура и от първия път ме приеха. На баща ми видимо му олекна. Почерпихме се, той се развесели и така на практика си призна, че до­ста време беше живял с недоверието, че това ще се случи. А аз като че ли знаех, че ще успея. Чувствах се като режисьор, който вече е сни­мал тази сцена – строгите черти на човека, свикнал да реже спящи хора, се размиват в уми­ление пред неговия сполучил син.

Ресторантът се е напълнил, първият залп от поръчки е преминал и аз решавам да си дам няколко минути почивка. Излизам навън и се подпирам на една от металните маси, които лятно време събират много хора и оживяват улицата. Сега е тихо, масите са празни, стру­пани близко една до друга и захванати с ръждив синджир. Така създават усещане за плаж през октомври. А всъщност е средата на май. Тази година, без да се интересува от шума около глобалното затопляне, времето продължава да е дъждовно и хладно. Сутрин, докато оти­вам към Академията, минавам през парка и въпреки че повече от месец виждам следите на прииждащата пролет, от мократа земя все още се промъква далечен дъх на зима.

Не пуша, така че, като изляза в почивка на­вън, само дишам, гледам наоколо и си мисля раз­ни неща. Сещам се, че преди да вляза обратно в кухнята, мога да върна обаждането на баща ми. Отговаря след втория сигнал. Гласът му, както винаги, е авторитетен и леко отегчен. Търсил ме е, за да ми каже, че в петък му се на­лага да пътува до Малко Търново. Обадила се леля ми, неговата сестра. Получила писмо от Общината, с което ѝ съобщавали, че наслед­ствената ни къща била в много тежко състо­яние, вече била опасна и подлежала на събаря­не. Давали срок да я укрепим или да я съборим сами. Ако не, Общината щяла да го направи за наша сметка. Баща ми като втори наследник също щял да получи такова писмо.

– Смятам да тръгна в петък сутринта, за да хвана работното време на Общината. Не съм ходил от години и сигурно ще остана ня­колко дена. И си помислих, че може би ще ис­каш да отидем заедно.

Усещам, че ми става неприятно и се опит­вам да си обясня защо. Първо, в петък съм на работа, а преди това имам лекции и което е по-важно, насрочил съм репетиция на един малък спектакъл, който подготвям за изпи­тите. Всъщност той е чак за края на юни, но още не съм сигурен, че ми се получава, а и мисля, че нещо сгреших с разпределянето на ролите. Второ, след като се разделих с Лия, петъците се събирам с една компания, около която кръжат много симпатични момичета. Преди две седмици стана така, че си тръгнах с едно от тях, въпреки че повече харесвам едно друго. Та мислех да се появя, да преценя размера на щетите и да видя дали мога да по­оправя нещата. И накрая – изобщо не ми се ходи в Странджа. Нямам представа какво бих правил там целия уикенд. Когато бях дете, ходехме от време на време за по няколко дена и ако братовчедите ми не бях там по същото време, аз почти винаги скучаех.

– Значи няма да гледаме филм в събота?

Започвам маневра, за да накарам баща ми да се чувства виновен и да мога по-лесно да му откажа, което от самото начало смятам да направя. Той обаче не е билкар или хомеопат, а хирург. И реже направо:

– Ако решиш да ходим заедно, ще трябва да е с твоята кола. Още не си ми я показал, а моя­та и без това е на ремонт. А ако не искаш – ще отида с автобуса. Добре е все пак да ми кажеш до четвъртък какво си решил.

***

Откъс от „Неделният продавач на книги“ от Даниел Вълчев