Последната книга на Херман Кох е своеобразна автобиография – просветляваща, смела и несъмнено изненадваща книга, която ни кара да се замислим за детството, смъртта и всичко, което се простира между тях. Това е и най-прямата книга на Кох. Задължителна за всички читатели, които харесват неповторимия му стил.
Преводач на „И за това ли ще пишеш книга?“ (ИК „Колибри“) е Мария Енчева. Стефан Касъров е художник на корицата.
3 февруари 2020 година. „Няма какво да те лъжа – свива рамене лекарят. – Разсейките са навсякъде.“ Какво прави човек, когато научи, че е неизлечимо болен? Отчайва се? Обвинява провидението? Херман Кох сяда и пише книга. И ни превежда през мислите и чувствата си след получаването на диагнозата с откровеност, от която ни запарва на очите, и с привичния си сух хумор, който ни кара да се смеем през сълзи. „И за това ли ще пишеш книга?“ не е меланхоличен разказ, а портрет на човек, който отказва да се отдаде на страха и мъката. Херман Кох поглежда назад в живота си с нежна самоирония и без да усетим, ни убеждава, че уязвимостта и хуморът могат да вървят ръка за ръка в борбата с неизбежното.
И за това ли ще пишеш книга?
Херман Кох
ПРЕДГОВОР
Има моменти, когато присъствам някъде само телом. Пейзажът си е все същият, но аз като че ли съм престанал да го възприемам. Сякаш между мен и него се издига нещо – прозорец, параван, през който успявам да хвърля поглед оттатък, но който нито ми позволява да докосна пейзажа, нито на него мен да докосне.
Вглеждам се. Неизменно красив пейзаж. В далечината, насред безлюдния полдер, е собствената ми къща. Един слънчев лъч се отразява в предния прозорец на автомобила. Тополите от двете страни на пътя бяха там и преди година, но усещането днес е различно – сякаш картичка в пощенската кутия. „Тук е прелестно – чета. – Винаги е било такова.“ По-рано, не толкова отдавна, забелязвах всичко до последната подробност; напоследък виждам само спомена, снимката в телефона, пощенската картичка.
Всеки път, щом изкача дигата, се надявам да мине контейнеровоз, ако може – от големите. Дните, в които по Западна Шелда се плъзгат едва шепа обикновени товарни кораби, са пропилени дни. Не, не е съвсем вярно. Тук има въздух. На хоризонта,
на фона на яркосиньото сутрешно небе, стърчат накривените кранове на контейнерния терминал на Антверпен. Бял дим се издига от охладителните кули на атомната централа край Дул. Преминава корморан; ято прелетни гъски образуват римско пет в небето; фазан си плюе на петите; овцете по дигата надигат глави, докато ги подминавам, после се връщат към заниманието си. Но гледка без контейнеровоз е като подарък, в чиято кутия някой е скрил само стърготини или намачкана хартия.
На път насам срещам грабливи птици. Днес преброих три. И трите, кацнали кротко върху някой кол, литваха в последния момент. Всеки път се стрясках. Не знам какви птици бяха, както не успявам да запомня имената на дърветата и растенията.
Залагам на мишелови – чух някой в селото да говори за мишелови. Приказката ми е, че се стреснах. После се вгледах в хищните пернати, докато не се изгубиха зад върховете на дърветата. Макар тази гледка да не е нещо специално – тук гъмжи от грабливи птици, – за мен тя е дар, който също като контейнеровоза внася красота в деня ми.
Понякога се налага да преглътна разочарованието, когато по Западна Шелда минат само няколко обикновени, незапомнящи се товарни кораба с размерите на играчка.
Днес късметът ми се усмихва. Щом се добирам до най-високата точка на дигата, контейнеровозът сякаш се насочва право към мен. По-голям е от всички съдове, които са виждали очите ми. Натискам паузата на Apple Watch-а и замирам. Преминаващият контейнеровоз си е изживяване. Искам да попия от могъществото, което излъчва.
Това е и причината да не правя снимки. Който прави снимки (за по-късно), той нищо не изживява. Снимка на контейнеровоз е като снимка на Гранд каньон. Нуждае се от пояснение. „В действителност Гранд каньон/контейнеровозът беше мнооого по-голям“ – казваш. „Да, да“ – съгласява се онзи, пред чието лице държиш телефона си. Той спира очи върху екрана за половин секунда, не повече, а после отмества поглед към друго.
Важното е аз да го видя. Аз да забележа приближаването на контейнеровоза, аз да го проследя, докато плава към точката, в която е най-близо до мен, а после да го изпратя с очи, докато се смалява бавно.
По природа съм припрян, но не и тук. Тук времето забавя ход. Не че спира съвсем, просто започва да тече със скоростта на преминаващия кораб.
Ето това е смисълът, казвал съм си неведнъж, докато съм стоял така. Ето около това се върти животът.
Няма нужда от повече пояснения или тълкувания. Не е кой знае колко сложно – с кораба ставаме едно. Сливаме се.
На палубата няма жива душа, или поне не се мярка екипаж, но няколко секунди след като помахвам, прозвучава трикратно плътният сигнал на корабната свирка.
Често ме обзема усещане, че не успявам да преживея нещата истински, че ги наблюдавам от разстояние, сякаш са снимки, налепени в албум. Като албума с
твои фотографии, който майка ти или последната ти жива роднина – леля ти – събира съвестно. Ето те тук със свидетелството за ниво в плуването, с рибата, която сам си уловил, пред кметството, където тъкмо си сключил брак. В албума има и изрезки от
вестници: не си се помайвал през всичките тези години. Единствена леля ти продължава да следи живота ти. Със смъртта на леля ти умира и колекцията. И сега животът ти се разиграва върху празните страници.
Лично аз не си падам по албуми – рецензиите и статиите се въргалят няколко дни по кухненската маса, докато не ми писне да си гледам физиономията и не запратя всичко в кошчето за боклук.
Откакто и албума го няма, имам чувството, че никога не е съществувал. А какво би пишело под снимката, на която махам на свирещия контейнеровоз?
Да не забравяме и гледката от самата къща. Безбрежна панорама: засадена с жито или с картофи нива, която се простира до хоризонта. В хубаво време обичам да седя на верандата, в лошо – на масата до опръскания с дъждовни капки прозорец. Гледка, от която няма какво повече да искаш. Гледка като море, като камина. Както се взира човек във вълните или в пламъците, така се взирам аз в нивата. Не чета – излишно е, добре съм си и без книга. Понякога си взимам бира. Гледам как с напредването на следобеда пейзажът си променя цвета. Как след втората бира самият аз се променям. Всичко си идва на мястото. Най-после присъствам някъде. Тук съм и телом, и духом.
За автора
Херман Кох (род. 1953) е утвърден нидерландски писател, телевизионен продуцент и актьор. Автор е на кратки разкази, романи и коментарни рубрики, но големия си пробив постига с екзистенциалния трилър „Вечерята”, отличен с Наградата на читателите за 2009-а година. Романът е издаден в 37 държави и е преведен на 33 езика, филмиран е и е адаптиран за театралната сцена, включително у нас. Историята се уповава на действителен случай.
С логото на „Колибри“ на български език са издадени и бестселърите „Вила с басейн“, „Одеса Стар“, „Уважаеми господин М.“, също изкусно преведени от Мария Енчева.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.