Изданието проследява българската съдба от падането на средновековната българска държава до края на Втората световна война.

На знаковия 9 септември историкът Александър Стоянов – автор на „Руско-турските войни (1569–1878 г.)“, „Османо-Хабсбургските войни (1500–1792 г.)“ и „Наполеон“ – се завръща с нов приносен труд, насочен към любители и специалисти.

„Българите между две катастрофи (1396 – 1944 г.)“ (изд. „Сиела“) е синтезирано и достъпно изложение на българската история от края на Средновековието до драматичния финал на Третата българска държава, което да свърже тежките академични изследвания с широкия обществен дебат.

Каква е съдбата на българите след османското завоевание? Защо османското владичество не бива да се свежда единствено до понятието „робство“? Защо се случиха първите две национални катастрофи? Какво ни донесе Втората световна война?

Това са само част от големите въпроси, чийто отговори ще откриете на страниците на книгата.

В осем големи глави Александър Стоянов разглежда:

• възхода и политическата структура на Османската империя;
• мястото на българите в нейните предели от XV до XVII век;
• обществения и духовен подем през XVIII век и епохата на Възраждането;
• възстановяването на българската държавност през XIX век;
• пътя на нова България през войните, възходите и катастрофите на ХХ век.

Авторът се стреми да изведе историята от ограниченията на академичните кабинети и да я представи като разказ за „обикновения читател“ – разбираем, динамичен и основан на солидна научна база. Стъпвайки на десетки извори и съвременни изследвания, изданието запазва характерния за историка лек и достъпен стил.

„Историята трябва да бъде сред хората, а не заключена само в университетските аудитории“ – казва Стоянов в предговора. С тази книга той показва именно това: че миналото на България може да бъде разказано едновременно прецизно и увлекателно, без митологизации и без да се пренебрегват трудните теми.

С прецизността на учен и с дарбата на разказвач Стоянов успява да превърне миналото в безпогрешно огледало на настоящето, а „Българите между две катастрофи (1396 – 1944 г.)“ – не  просто в историческа хроника, а в пътеводител към историята в един от най-драматичните и динамични етапи от развитието на народа ни.

По този начин изданието се оказва и безпогрешен, и необходим ключ за разчитането на  съвременния български манталитет и отношение към държавата и политиката.

Българите между две катастрофи (1396 – 1944 г.)

от Александър Стоянов

ЕПИЛОГ
КРАЯТ НА ТРЕТАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА

Според популярния виц от времето на тоталитаризма знамето на България е единственото в света, върху което са записани годината на раждане и годината на смъртта на държавността на съответния народ – 681 – 1944 г. Факт е, че 9 септември 1944 г. бележи деня на Третата национална катастрофа. Факт е обаче, че българската държавност не умира с тази дата. Тя мутира.

Редно е осемдесет години по-късно да признаем, че с преврата на 9.IX. се слага край на Третата българска държава и се поставя началото на Четвъртата. Новото политическо статукво, установено от българските болшевики, представлява пълно скъсване с идеите, морала, законите и манталитета на Третото българско царство. Заличаването на социалния и културен елит отваря широко врати за издигането на доскоро маргинализирани фигури, изплували от най-ниските слоеве на старото общество. За да узакони властта на малограмотните, ОФ приема закон, с който със задна дата премахва образователния ценз като изискване за заемане на държавни постове. Същевременно е напълно подменен целият държавен апарат – от силовите министерства до обикновените чиновници.

Комунистическата партия на България се сраства като паразит с държавата и изгражда своеобразен клонинг на държавния апарат. Всички функции в страната са дублирани, като винаги партийният организъм е този, който осигурява надзора и санкциите над сервилните държавни учреждения. Членуването в Партията майка се превръща в conditio sine qua non за издигането на даден човек в йерархията, изплувайки от безличното блато на работническата класа и селячеството^[1].

Разобличаването на комунизма е процес, започнал още при самото му установяване. Противоборствата вътре в БКП са постоянни. Критиките към съветския курс на Димитров и останалите туристи, спуснати със самолет от Москва, водят до първия лов на вещици в Партията – борбата с врага с партиен билет. Съпротива се води и отвън. До средата на 1950-те години в България съществуват партизаните антикомунисти, наричани горяни, които са задълго трън в очите на властта. Същевременно след смъртта на Сталин Партията отново е обхваната от братоубийствени раздори, в които наследниците на самоотлъчилия се Вълко Червенков се борят за лъвския пай. Самородният правешки талант Тодор Живков ловко разчиства пътя си към властта, прилагайки търпение и пресметливост, рядко виждани сред представителите на неговата политическа клика. Между 1956 и 1962 г. той ловко си осигурява надмощие в държавата и подкрепа от страна на Никита Хрушчов, който да благослови Живковото възцаряване и снемането на Антон Югов от своеобразния двоен консулат, действащ дотогава в БКП.

Заговорът на Горуня като изразител на волята на старата гвардия в БКП се съчетава с натрупването на обществена критика, чийто най-ярък изразител се превръща дисидентът журналист Георги Марков. Неговите Задочни репортажи чертаят една реалистична и печално достоверна картина на Клета Майка България обсебена от комунистическия паразит, който изсмуква жизнените є сили и задушава свободата и духа на нейния народ. Критиката на Марков отвън е съчетана и с прокрадването на определени сюжетни линии в творчеството на редица български художници, писатели, музиканти и кинодейци. Тяхната борба остава тиха и някак пасивна. Да ги наречем дисиденти, би било пресилено, предвид че мнозина от тях се радват на лукс и разкош благодарение на щедро правителствено финансиране. Въпреки това обаче интелигенцията не остава безкритична, просто тази критика остава някак тиха, подмолна.

Редица съвременни изследвания вече разкриха пълния икономически абсурд на Народна република България, разрушавайки мита за успешната икономическа политика и прогресираща индустрия. Проф. Даниел Вачков показа как между 300 и 400 души на година губят живота си в често нелепи трудови злополуки, които Държавна сигурност старателно крие не само от народа, но и от по-голямата част от партийния апарат^[2]. Вили Лилков обнародва информацията за стотиците милиони левове, които се разхищават в НРБ покрай неефективната индустрия, изпълнена с брак, провалени сделки и неадекватни планове, диктувани под формата на прословутите петилетки^[3]. Стефан Иванов срази и друг важен мит – за липсата на престъпност в Народната република, доказвайки, че нейните нива надминават днешните както на равнище битова престъпност, така и по углавни престъпления^[4]. Под ръководството на Михаил Груев Държавна агенция Архиви продължава да разсекретява нови и нови данни за стопанските, законовите и социалните безумства на отминалата епоха. В тази посока вече отдавна действа и Комисията за досиетата, която освети хиляди агенти и сътрудници на Държавна сигурност, чиято дейност е била съществена част от паразитизма на тоталитарния режим.

На фона на тези разкрития процентът соцносталгици в българското общество днес остава плашещо висок. Той свидетелства за ефективността на пропагандния апарат, насаден от комунистите в България. Всички способи на образованието, медиите и културата са използвани, за да се вменят опорните точки, по които се движи БКП в продължение на 45 години. Хватката е толкова здрава, че накрая всички са изненадани, когато на 10 ноември режимът сякаш пада.

Но пада ли наистина? Приключила ли е Четвъртата българска държава? За съжаление, България днес има много повече общо с Четвъртата държава, отколкото с Третата. Преходът, който опитваме да довършим година след година, скоро ще празнува своя четиридесети юбилей. През този период България остава под властта на партии, породени от разпадането на БКП, които се явяват по-скоро фракции на старата номенклатура, отколкото новопоявили се политически субекти. В периода 1989 – 1993 г. БКП и бившето Политбюро полагат всички възможни усилия за задушаване появата на автентични демократически партии в страната. Вместо това се дава първенство на формации, чиято поява е директно или индиректно санкционирана от ЦК. При това положение политическите абсурди, на които станахме свидетели в периода 1989 – 2025 г. недвусмислено показват, че пътят не е извървян и Преходът не е свършил.

---

^[1] Най-авторитетното изследване на целия период на тоталитарна власт остава Знеполски, И. (ред.) История на Народна република България (София: Сиела, 2009).

^[2] Вж. Вачков, Д. Аварии и катастрофи. Хроника на комунистическата индустриализация. (София; Сиела, 2018).

^[3] Вж. Лилков, В. Стопанските абсурди на българския комунизъм (София: Сиела, 2022).

^[4] Вж. Иванов, С. От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944 – 1989) (София: Сиела, 2024).