Българската следа на Димитър Кенаров събира литературни репортажи и есета, вече публикувани в някои от най-престижните американски периодични издания като Ню Йоркър, Нейшън, Бостън Ревю и др. В текстовете читателят ще срещне Георги Марков и Георги Господинов, Юлия Кръстева и Иво Димчев, соцпаметниците и некролозите. Книга за България и българското, и за противоречивите следи, които оставяме след себе си. 

Преводачи от английски език: Златко Енев, Ангел Игов, Мария П. Василева, Владимир Полеганов, Рада Ганкова, Бистра Андреева, Мария Змийчарова и Владимир Молев.

Фактологически добросъвестно, с необходимата аналитична дистанция и с последователно критичен и самокритичен поглед,

Димитър Кенаров разказва за своята страна на чужденците. Постепенно, неочаквано и някак изненадващо започваме да усещаме колко много всъщност той я обича, разбира и цени. Есета за познатото, в които през ефекта на отчуждението чуваш гласа на истинския сънародник, способен да обитава спокойно родината си такава, каквато е, да приема хората ѝ такива, каквито са, и да обича и нея, и тях отвъд дежурните романтически илюзии и разкрасителни дискурсивни протоколи.

~ Явор Гърдев

Клишето гласи, че поезията е това, което се губи в превода, но

книгата на Димитър Кенаров ме кара да мисля, че това, което можем да намерим в превода, са баналните истини, от които толкова се страхуваме… В това е тайното очарование на тази книга – жонглира с клишета и ги превръща в прозрение.

~ Иван Кръстев

Българската следа

Memento Mori: Българските некролози

Билийвър, 2011

Превод: Рада Ганкова

I.

Бях на пет, когато баба ми Парашкева ме заведе за пръв път на погребение. Баба беше кметица на малко село в северна България и едно от задълженията ѝ беше да чете надгробни слова за починалите съселяни. По онова време на свещениците не се гледаше с добро око, с тяхното мънкане на обещания за по-добър живот (че какво може да е по-добро от живота в Народна република България?), така че баба ми се беше превърнала в нещо като светски свещеник. Тя бракосъчетаваше и погребваше хората.

Помня първия си мъртвец положен в най-прост ковчег върху два стола в градината на някогашния му дом.  Беше облечен в черен костюм, със запалена свещ в скута, а восъкът капеше по ръцете му. Беше горещо лято, узрелите домати в зеленчуковата леха лъщяха ярки като живи въглени. Няколко черно забрадени жени тихичко ридаеха до ковчега, като една от тях разгонваше кръжащите мухи с отпуснатия крайчец на забрадката си. Аз седях на челно място сред събралите се присъстващи, държах се за баба ми, хипнотизиран, докато тя четеше хвалебственото слово, което беше написала предварително на канцеларски лист хартия. Гласът ѝ звънко се издигаше над горещината, официозен и непримирим – гласът на начална учителка, рецитираща с патос патриотично стихотворение. Хлипането стана по-отчетливо, когато тя похвали покойника, смисления му живот на механик, доброто му положение в комунистическата партия.

Червен земеделски трактор с черно ремарке спря до къщата. С плавно движение носачите нарамиха ковчега и го натовариха на ремаркето, а после помогнаха на забрадените жени да се качат. При едва забележим знак тракторът запали двигателя, издиша облак дим от ауспуха и потегли. Трима ромски духови музиканти, колебливо подхванаха кръчмарска версия на погребалния марш на Шопен, а опечалените ги последваха. При всяка неравност на пътя ремаркето се раздрусваше и от него върху напукания асфалт се разпиляваха забравени житни зърна от насокоро прибраната реколта.

II.

Първият ми мъртвец почива в меката, плодородна пръст на северна България от почти двадесет и пет години, но всеки път когато се връщам в бабиното село, лицето му още си е там, на входната врата на някогашната му къща, на уханните липови дървета, на стария телеграфен стълб, гледа ме втренчено от прозореца на бакалията и на затворената хлебарница. Той е гладко избръснат, официално облечен и младолик, а очите му печално се взират в невидим предмет някъде в далечината.

Това не е готическа приказка. Няма нищо особено страшно в този лист хартия размер А4 с паспортна снимка на починалия – тези разлепени по краищата, нетрайни миниатюрни надгробни плочи са просто некролози.

III.

Некролозите  – тази улична жалейка, която известява или възпоменава смъртта на член на местната общност. Скръбна вест, гласи черното заглавие, или последно сбогом, или тъжно възпоменание. Хартията им бързо пожълтява под слънцето и се разяжда от дъжда, но големият им брой ги прави на практика вечни. Между афишите за предстоящи концерти на Мадона и Елтън Джон, между саморъчно направени обяви, предлагащи уроци по английски и рецепти за отслабване, надничат хиляди безизразни очи. Някои общини са се опитали да ограничат разлепването на некролози, като са поставили специални табла за целта, но всички опити за почистване и подреждане на градското пространство отиват на вятъра. Непреодолимата граница между горния и долния свят, между града и гробищата, е изчезнала в България. Никой не е истински мъртъв без некролог, а некролозите поддържат мъртвите живи. Докато снимките на мъртвите съществуват, докато минувачите се спират да погледнат лицето и да прочетат името, смъртта няма власт. „Животът на мъртвите продължава в паметта на живите“ – казва Цицерон на римските сенатори в опит да ги убеди да издигнат бронзова статуя в чест на покойния му приятел Сервий Сулпиций Руф. Паметта винаги е била най-големият неприятел на смъртта.

IV.

През средновековието манастири и църкви са записвали имената на своите прочути покойници (крале, абати, ктитори) в специална книга, наречена некрология. В определени дни от годината поменикът с мъртъвците се е изчитал по време на служба за  възпоменание и молитва, тъй като пътят към спасението е минавал през портите на паметта. Душата лесно може да се изгуби, ако името ѝ е забравено.

В тази традиция се откриват корените на некролозите. Към средната на деветнайсети век много европейски и американски вестници отделят рубрики за покойните на страниците си. Някои от тях са просто известия, посочващи датата и обстоятелствата около кончината, но други са подробни биографични портрети на светила и видни личности. Ето какво например пише в един такъв некролог през 1862 г. американският философ и есеист Ралф Уолдо Емерсън за своя наскоро починал приятел, писателят Хенри Дейвид Торо: „Душата му бе създадена за най-благородно общество. В краткия си живот той изчерпа възможностите на този свят. Там, дето има знание, там, дето има добродетелност, там, дето има красота, той ще намери дом.“

Някъде по това време, с нарастващата производителност и възможности на печатните технологии, смъртта прелива извън страниците на вестниците и наводнява улиците и площадите. Малко хора днес знаят, че през втората половина на деветнайсети век улични некролози има в Париж и Виена, в Лондон и Рим. Некролозите се били на мода. За да умре модерно, човек е трябвало да има некролог. Чак до 1957 г.  в калифорнийския град Санта Мария се опитват да се справят с разпространението на погребални известия на обществените места. Вследствие на тогавашната тенденция да се цензурират морбидни изображения, местните чиновници най-накрая обявили за незаконна тази практика.

Днес некролозите все още се срещат в някои балкански страни, а Италия и Израел си имат свои местни версии, но само в България броят на мъртвите надхвърля броя на живите. Некролозите, по ирония на съдбата, са били модна заемка от Западна Европа, един от начините българите да се освободят от хватката на издъхващата Османска империя през 1878 г. и да обявят пред света раждането на модерната си нация. В България некролозите са намерили най-благодатната си почва.