Героят на Сол Белоу е милионер, описват го като „смешен гигант с жажда за вечното

Край на литературната сушата в книжарниците ни обещава любимото издателство „Лист“. От днес романът на Сол Белоу „Хендерсън – кралят на дъжда” утолява жаждата на онези читатели, които търсят качествена художествена проза. Книгата от десетилетия е с култов статут, но на български език излиза чак сега в превод на Боряна Даракчиева. Тя успешно предава богатия, ироничен и философски натоварен стил на автора, нареждан сред най-значимите американски писатели на XX век.

Изданието, реализирано от „Лист”, е посветено на годишнините на Сол Белоу – това лято се навършиха 110 години от рождението му, а през април – четвърт век от смъртта му.

Публикуван през 1959 г., романът проследява пътуването на Юджийн Хендерсън – заможен, неспокоен и трагикомичен герой, който заминава за Африка в опит да избяга от собствената си празнота и да намери духовно просветление. Там попада в поредица от абсурдни и съдбовни приключения, превърнали книгата в алегория на вечния човешки стремеж към смисъл.

Смесвайки сатиричен заряд и дълбока философска рефлексия, „Хендерсън – кралят на дъжда“ представя героя като като

„смешен гигант с жажда за вечното“,

както отбелязва „Ню Йорк Таймс“ още при първото издание. Литературният критик Малкълм Брадбъри определя книгата като „един от най-големите романи на модерния свят – приключенски и метафизичен едновременно“. По-късно, в рецензия за „Ню Йорк Ривю ъв Букс“, писателят Сол Стайн казва, че Белоу „превръща комичната история на един абсурден милионер в трагедия от шекспиров мащаб“.

Сол Белоу е сред най-важните имена в американската литература. Роден в семейство на еврейски емигранти от Канада, той създава проза, която обединява хумор, социална чувствителност и философска проницателност. Белоу е носител на почти всички големи литературни награди в САЩ, а през 1976 г. получава и Нобеловата награда за литература, присъдена му „за богатството и човечността на прозата, която съчетава модерната култура с високи идеи и дълбоки социални наблюдения“. Смята се, че тъкмо „Хендерсън – кралят на дъжда” накланя везните отличието да отиде при него.

Романът бележи повратен момент в творчеството на Белоу. В него ясно личат основните му теми – сблъсъкът между материалното и духовното, търсенето на идентичност и моралната отговорност в един противоречив свят.

Произведението е четвъртият роман на Белоу в каталога на „Лист” след „Приключенията на Оги Марч”, „Херцог” и „Равелщайн”. С това заглавие издателството продължава мисията си да представя значими, но липсващи досега в превод произведения от световната литература. Така българските читатели получават възможност да открият не само едно от най-силните произведения на Сол Белоу, но и роман, който продължава да звучи съвременно с въпросите си за смисъла, търсенето и човешката уязвимост.

Избрани цитати от книгата

„Америка е толкова голяма и всички работят, създават, копаят, изравят, превозват, товарят и прочие и предполагам, че и страдащите страдат със същото усърдие.“

„Африка ми подейства още в небесата, откъдето изглеждаше като древната люлка на човечеството. На височина от пет километра, високо над облаците, аз се чувствах като понесено от вятъра семенце. Реките се изливаха от пукнатините в земята и сияеха на слънцето. Светеха като разтопен метал, а после хващаха коричка и изчезваха. Колкото до растителното царство, гледано от небето, то почти не съществува; струваше ми се, че нищо не е по-високо от инч. А аз мечтаех над облаците, спомнях си как мечтаех под тях като дете, а ако си мечтал и от двете им страни, както нито едно поколение досега, би трябвало да можеш да приемеш много по-лесно смъртта. Обаче кацахме живи всеки път.“

„Дългото лице на луната вече беше изгряло на изток с руно от облаци. Това ми позволи да преценя колко са високи планинските склонове и според мен достигаха поне три хиляди метра. Вечерният въздух стана много зелен, но белотата на лунните лъчи си беше непокътната. Сламата по покривите заприлича още повече на пера – тъмни, тежки, пищни.“

„Казват, че въздухът е последната обител на душата, но на мен ми се струва, че за сетивата едва ли има нещо по-приятно от водата.“

„И все пак невинаги е лесно да възпреш жените. Те обикновено си навличат такива типове – пияници, глупаци, престъпници. Любовта им дава силата да го правят, да отменят всичко ужасно.“

„Американците са смятани за тъпи, обаче те желаят промяна. Не съм само аз. Ами помисли само за протестантството, конституцията и Гражданската война, за капитализма и завладяването на Дивия запад. Всички големи задачи и завоевания са свършени, преди да се родя. Така остава най-голямата от всички задачи, а тя е сблъсъкът със смъртта. Просто трябва да направим нещо по въпроса. И не само аз мисля така. Милиони американци след войната се заеха да си върнат настоящето и да открият бъдещето. Съдбата на моето поколение американци е да тръгне по света и да се опита да открие мъдростта на живота.“

„Хората говорят само за желанията си, които напират в гърдите, и за страх, който блъска, блъска. Стига толкова! Време е за истина. Време е да чуем нещо възвишено. Иначе, засилени като хвърлен камък, ще паднем от живота в смъртта. Точно като камък, право в глухотата, до последното искам, искам, искам, падаме в земята и потъваме в нея завинаги!“

„И след това, като конник, се появи друга мисъл – че човечеството се нуждае само от това, да бъде изправено пред свирепо животно като това долу. Опитах да се убедя, заради яснотата на тези разярени очи, че само виденията могат да бъдат такива – свръхреални. Но не беше видение. Ръмженето на това животно беше наистина гласът на смъртта.“

„Може би времето е създадено, за да има край мъката. За да не трябва да трае вечно. Да, може би наистина е така. А пък нейната противоположност, блаженството, е вечно? За блаженството времето не съществува. В рая няма часовници.“

„Но аз, Хендерсън, с пламтящото лице, с рипсения костюм и берсалиерските пера не можех да се наситя на водата и на тези гледани отгоре облачни планински вериги. Като кралски дворове на вечен рай. (Само че те не са вечни, там е работата; те могат да бъдат видени само веднъж и никога повече, защото са само форми, а не трайни реалности; вече нямаше да видя Дахфу и след време и мен вече няма да ме виждат; но на всеки е дадено да вижда съставните части: водата, слънцето, въздуха, земята.)“

„Бузите ѝ бяха със съвършената форма на младостта; косата ѝ беше като позлатена. Зъбите ѝ бяха бели и блесваха при всяко нейно приближаване. Тя сякаш беше направена от мляко и сладка царевица. Благословени да са хълбоците ѝ. Благословени да са бедрата ѝ. Благословени да са прекрасните нежни малки пръстчета, които бяха скрити донякъде от маншетите на униформата. Благословено да е това самородно злато. Прекрасно създание; отнасяше се с мен като с приятел или другар в игрите, както е обичайно за жените от Средния запад.“

„Нали знаете как се свива сърцето. Пада като натъртена ябълка в студена есенна утрин.“