Галерия „Ракурси“ представя самостоятелната изложба живопис (10 – 25 септември 2025) и новия роман на Христо Кърджилов „Ангелозавър“, изд. „Рива“.

 „Често, когато спирам да рисувам, си мисля, че художникът първо създава своите светове, сетне ги разбива и после ги подрежда обратно с усмивка и сериозна четка.

Това обаче не е изкуство, а визуално заклинание и неутолима воля за друго битие. Хубаво ще бъде, ако картините ми отвеждат зрителя към усещането на пресънувана театрална сцена, проектирана в реалност на интуитивна физика на съзнанието, съставена от динамични форми, преливащи цветови потоци и геометрични структури – композиции на активен диалог между енергийни полета и архитектурни сънища. За мен картината трябва да напомня визуален превод на музикално произведение и всеки елемент да съществува в танц със следващия.

Понякога ме питат дали изобразените от мен фигури са свидетели или жертви на тази техно-мистична екосистема: стоящи в гръб, без да очакват никого между безмълвието на антични колони; оплетени в лозите и лианите на отчуждение и самоизолация; отблъскващи светлината и дишащи синтетичен въздух. Сякаш някой далечен демиург се е опитал да създаде друг живот посвоему, по някаква негова инженерна схема и мнозина ще признаят, че се справил добре.

Смятам, че последните думи се отнасят и за романа „Ангелозавър“ – рисувани думи на фрагментиран спомен от възторга на Сътворението.

„Ангелозавър“ е книга – Музей на генетичното страдание, което поставя читателя на ръба между времето и мястото, където реалността е предвкусване за разпад, и само усърдието на гледащия може да я задържи, и ако може да я усложни и продължи, като лична психическа плътност. Иска ми се зрителят на тези страници да е навигатор на автора, да го води в разтопеното време на историята, отляла се далеч в миналото и ведно с него да се завъртим в огледалната зала на текстовото изкуство, като станем заедно митологични пътешественици.

Разказаното обитава различни пейзажи, в които цветовете не са декоративни, а крещящи и зовящи, понякога улавящи безпокойствието на постмодерния човек, разкъсван между абстрактната технология и органичната разруха, и където често Небето е развалено кино, а Земята прекъснат сън.

Ще ми се читателят да усети и други състояния, присъщи на романа, изпълнили пространството на деформирана Природа –  пулсираща и отхвърляща линейния поход на битието, където нищо не е сигурно, защото няма нито Изход нито Вход и във фаталното объркване всички са изгубени. Мисля, че всеки, осмислил своя постигнат Свят, би се съгласил, че мястото създадено от него е убежище в което мислиш, а не просто заемаш приютен в него и, че този роман е написан не да дава отговори, а да отложи въпросите толкова мъчително красиво, че да искаш да си ги задаваш пак и отново.“

Христо Кърджилов