Заветите на някои от най-знаковите български будители през последните три десетилетия четем в „Насаме с незабравимите“ от Виолета Цветкова

Изданието включва 45 разговора,  в които всеки българин ще открие частица от себе си. 

Разгръщаме  знаковото издание „Насаме с незабравимите“ от уважаваната журналистка Виолета Цветкова. В него ви очакват 45 разговора с някои от най-обичаните българи, които вече не са между нас, но винаги ще помним. 

През деликатното и прецизно изкуство на интервюто талантливата авторка, създала безброй текстове за  вестниците „Континент“, „Новинар“, „Труд“, сп. „Паралели“, среща читателя  с някои от най-известните и велики български актьори, писатели, кинаджии, художници, учени, сред които са имената на Катя Паскалева, Георги Калоянчев, Тодор Колев, Стоянка Мутафова, Георги Данаилов, Валери Петров, Леда Милева, Магда Абазова, Крикор Азарян, Иван Андонов, проф. Никола Георгиев, Димо от P.I.F. , Коста Цонев и много други.

Без да имат претенцията за изчерпателни творчески портрети на личностите, за които разказват, текстовете в тази книга са по-скоро моментни снимки на техния професионален, емоционален и обществено ангажиран поглед в даден период от живота им, често на фона на общо случващото се у нас и по света. И в този смисъл се превръщат в пъстър и вълнуващ портрет на българското общество през последните 30 години.

Самата Виолета Цветкова споделя:

„45 срещи от стотици и не по-малко вълнуващи други, които съдбата ми подари като журналист през отминалите три десетилетия. Избрах да споделя в книга точно тях, без да се опитвам да сравнявам значимостта и таланта на моите събеседници. Те някак сами се подредиха, когато реших да разкажа за български актьори, режисьори, писатели, музиканти, художници и учени, които отдавна не са сред нас, но

старателно пазя гласовете им в репортерския си архив.

Слушах ги, спомените и преживяното се връщаха, книгата лека-полека също сякаш сама се пишеше. Всъщност я пишехме заедно с тези 45 мъдри, талантливи и обичащи изкуството хора, които сърцето ми подсказа да събудя за нов живот. Вярвам, че имаше смисъл да го направя, защото са НЕЗАБРАВИМИ, но сянката на забравата в днешния ни свят е неудържимо бърза. И ще бъда щастлива, ако написаното тук се окаже по-силно от нея.“

Уважително и дълбоко хуманно, изданието на „Насаме с незабравимите“ се превръща в капсула на българските памет и талант, която съхранява мислите на някои от най-чистите и светли родни умове за бъдещите поколения.

„Някой бе казал, че за да излезе една култура в света, трябва да e през вратата, а не през прозореца.

А ние често излизаме през прозореца, забравяйки хола, в който живеем.“

(1993, Рангел Вълчанов, режисьор)

Насаме с незабравимите

Виолета Цветкова

ТОДОР КОЛЕВ
Тъжният щастливец

• Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен. Бунтар, като младеж има проблеми с властта
заради увлечението си по джаза.
• През 1965 г. завършва актьорско майсторство при проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, дебютира в Смолянския театър. През 1967-а влиза в пловдивската трупа и печели първа награда от Националния преглед на българския театър и драма с ролята на Марин от „Лодка в гората“ по Хайтов. През 1971-ва играе в столичния „Сълза и смях“, а след това създава незабравими образи в Театър „София“ („Опера за три гроша“, „По-големият син“, „Догодина по същото време“, „Зимна приказка“, „Човекоядката“, „Както ви харесва“). Носител е на почетен „Икар“ за принос към българския театър.
• Снима се в повече от 30 филма („Козият рог“, „Последният ерген“, „Топло“, „Двойникът“, „Опасен чар“). Има награди от кинофестивали у нас и в чужбина.
• Свири на цигулка от 9-годишен, учи също акордеон и саксофон. Уменията си демонстрира в шоупрограми, най-вече като мустакатия Манго с цигулката. Водещ е на тв предаването „Как ще ги стигнем…“ и рубриката „Шоуто на Адама“ във „Всяка неделя“. Има пет албума: „Тодор Колев“ (1983), „Немам нерви“ (1990), „Фалшив герой“ (1995), „The best“ (1999), „Най-доброто“ (2001).
• Депутат е от СДС в VII велико народно събрание (1990 – 1991) и съветник по културните въпроси в посолството на България в Канада (1992 – 1993).
• Описва живота си в книгата „Варненското софиянче от Шумен – живот и страдания грешного Тодора“ (изд. „Слънце“). Прякорът му Адама идва от името на шивашкото ателие на неговия баща.
• Умира на 73 години на 15 февруари 2013 г.

„Неговият дом може да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, но няма да се моли“. В главата ми все още звучи гласът на Тодор Колев и песента „Самотният човек“. Стиховете са на Борис Христов, но публиката припознава в тях любимия си актьор. Години наред той градеше тази обич: и в театъра (Топузов от старческия дом в „Човекоядката“), и в киното (Пурко в „Господин за един ден“), и от тв екрана (с „Как ще ги стигнем?“), и в шоупрограми, където неговият мустакатко с цигулката на шега и с песни казваше всичко за живота ни. Не допускаше ниско ниво. Дори когато хващаше лъка, превръщаше липсата на виртуозност във виртуозно актьорство. Вълнуваше се от промените, влезе и в политиката, но бързо разбра, че „героите са фалшиви“, и се върна при театъра, киното, студентите. Беше доцент в НАТФИЗ, а от класовете, които водеха с проф. Крикор Азарян, излязоха мнозина от най-добрите днес български актьори. Често се натъжаваше, но бе щастлив от съдбата си.

Имах късмета няколко пъти да разговарям с Тодор Колев. Приемаше всяко интервю с усмивка и разкриваше душата си. Първият ни разговор си беше цяла завера, за която малцина знаем. Беше 9 август 1993 г., късно вечерта. Току-що бе хвърлил оставката си като служител в посолството ни в Канада и трябваше да пристигне в София. Посрещнах го на аерогарата, предпочете вместо коментар да цитира любимата си песен на Шарл Азнавур: „Да умееш да станеш от масата, когато любовта е отсервирана“… Написа поздрав за читателите на „Континент“: „Отново сме заедно! За лошо ли, за хубаво ли – един господ знае!“. И си обещахме интервю.

За да бъде готов за печат броят от петък, 13-и, текстът трябваше да е предаден най-късно до обед предишния ден. Не разполагах с много време. И тогава в ролята на ангел спасител влезе… Валентина Радинска, съпругата на проф. Крикор Азарян, един от най-добрите приятели на Тодор Колев. Актьорът щеше да им гостува, аз написах въпросите си към него, а Валя, която доскоро работеше в изданието, записа отговорите му. После, разбира се, последва „предал – приел“ на аудиокасетата и за отрицателно време започнах да прехвърлям гласа на Тодор Колев върху хартия и да го подготвя за печат. Никой в редакцията не смееше да ми говори, докато работех. Впрочем през 1993-та в „Континент“ бяхме невероятен екип и правехме вестника си с много любов… И така, в петък, 13-и, изповедта на Тодор Колев беше в ръцете на читателите. Искрена, изстрадана, пълна с тъга за несбъднати надежди:

На път към София отседнахте в Париж. За какво размишлявахте, г-н Колев?
Бих казал, че там не съм мислил много, защото заради смяната на часовите пояси в Париж се чувствах като листо, което вятърът вее някъде между океаните. Сега обаче открих колко огромна е разликата между Европа и Америка. Когато отиваш, не я забелязваш, но когато се връщаш, тя е очебийна. Тук е голяма гъчкания, всичко е натясно. А там – въздушно, просторно и има страхотен ред.

Как се чувства един българин в Канада?
Зависи кой българин – стар емигрант, млад емигрант, временно пребиваващ – различно е. Но разбрах едно нещо: няма нации, има хора, различни индивиди, които се пласират в обществото, изявяват се в зависимост от това какъв е човекът.

Кое е първото, което ви шокира в Канада?
Прекалено е чисто, прекалено е уредено, учудващо голям ред има в тази страна. Как успяват да я поддържат такава, не ми е ясно.

А имахте ли усещането, че не сте в свои води?
Какво значи „свои“?! Няма свои и чужди. Да, бях на дипломатическа работа там, но знаех защо съм изпратен. Ясни и точни ми бяха задачите в посолството ни в Канада. Там има много български имигранти и трябваше да покажем, че нещо се е променило.
Предишните служители просто бяха държали хората настрани, а аз исках българите в Канада да почувстват, че посолството е тяхно, а не на този или онзи режим. А иначе това, което правех там, се учи, стига да си съвестен. Някои си мислят, че интелектуалният труд на актьора е по-малко труден и важен от нещата, с които се занимавах там – напротив, те са си чиновническа работа. Грешката е другаде. В посолството се работи с хора, но там винаги са се отнасяли със завишен гард към тях. А ако става въпрос за външната политика на България, просто бих предпочел да замълча, за да не започна да се смея.

Какво имате предвид?
Това са много сложни неща и не знам дали някой би могъл да каже каква е външната политика на България в момента (90-те години на ХХ в., б.а). А какви теории се развиват и кой ще ги провежда – за това също ще замълча. Изпълнявах консулски функции и за мен най-важни бяха контактите с хората. Мисля, че достойно си изкарвах хляба. Оттук нататък да му мислят тези, които са се наели да управляват мисиите ни по света. Огромен песимист съм.

Идваха ли български имигранти в посолството?
Да, видях много съдби. Бях учуден, че имаме толкова ценни личности в чужбина. Беше ми мъчно, че младите са избрали този път и са лишили България от хора с бъдеще.

Оплаква ли се канадската полиция от българите там?
Местната полиция се оплаква от престъпниците. За разлика от България, в Канада българските престъпници са в затвора. Интересен феномен – българинът става друг, дори външно се променя, щом споменеш за канадските власти и закони. Ако не иска, влиза в пандиза.

Смятате ли за изгубена годината, прекарана там?
Не е изгубена, но по-тежка година в живота си не съм имал. Освен с работата и напрежението, трябваше да се справям с хора, които бързо се самозабравят, нищожни, жалки същества, за които чиновничеството в чужбина е единственото спасително островче, където могат да вегетират. Бях свидетел на срамни неща, описах ги в оставката си. И разбрах, че творците, с които съм дружил, са от много по-висока проба – хора, пред които стои висока летва за прескачане. По-достойни са за уважение.

Вече сте си тук, ще си криете ли пак чистачките на колата?
Ооо, аз по-скоро трябва да помисля за колата (смее се).

Какво по-различно ще казвате на студентите си сега?
И преди съм се опитвал да го казвам, а сега ще го казвам с двойно по-голяма убеденост – не трябва да си правят никакви илюзии, защото им предстои борба със суров живот. Под пудрата и грима на актьорската професия има съвсем нелъскави неща. Всичко на този свят е в истината, нея трябва да търсят. Останалото са стрелби, терминатори…

Знаете ли вече как ще ги стигнем американците?
Убеден съм, че никакви американци няма. Знам, че тази планета е населена с хора, които имат качества, недостатъци и т.н. Американци – няма, французи – няма, канадци – няма… Има общества от хора, които са си изградили свят със закони, където нещата вървят както трябва и никой не е в състояние да ги разклати. Докато бях там, даже си мислех, Господи, нима сериозно друга държава е мислила да се бори с този свят?! Напротив, от-там може само да се купува. Не от магазините, разбира се.

А как ви се вижда България сега?
Ще ви кажа какво казах на брат си на връщане от летището: „Е, много е тъмно, мама му стара. Срамота е да е толкова тъмна тази България!“.

*

Отгласът от интервюто беше голям. То беше първото след отказа на Тодор Колев от дипломатическа служба. Беше осъзнал, че мястото му е там, където се създава изкуство, а не политика.

Когато го попитах „а сега накъде?“, отвърна: „Сега наникъде. Но сам си избрах тази участ. Полага ми се малък отпуск, ще си почина и ще видим после. Пък и не знам дали някой има толкова нужда от мен“.

Годините минаваха и се появяваха нови поводи за срещи. Не можех да забравя онова тъжно „много е тъмна тази България“, затова все включвах подобен въпрос. Второто ни интервю излезе през 1995-а, в бр. 10 на сп. „Европа 2001“. Проф. Хачо Бояджиев беше поканил актьора да води авторското предаване „Как ще ги стигнем…“ и Тодор Колев видимо беше загърбил неудовлетворението и тъгата:

Кой сте вие, г-н Колев – човек с опасен чар, Двойникът, Любовникът, „Иръпшънът“; онзи, комуто са откраднали чистачките, или другият, дето пита: „Ще ги стигнем ли?“; бившият депутат или бившият дипломат; актьор от театъра, киното и телевизията, шоумен… Изпускам ли нещо от превъплъщенията ви?
Не, не изпускате, но на този въпрос най-добре могат да отговорят другите. Аз само гледам да си върша работата, доколкото ми стигат силите и доколкото ми позволяват възможностите
или условията в държавата.

А лесно или трудно е да си Тодор Колев?
Случвало ми се е някой да се обърне на улицата след мен и директно да ми каже: „Ех, Тодор Колев да си на този свят!“. Вероятно им се струва, че всичко е лесно. Впрочем това е хубаво, защото означава, че с лекота си върша работата. Но истината е, че е трудно да се занимаваш с изкуство в нашите условия.

А трябва ли човек да има опасен чар, за да е добре днес в България?
Мисля, че особено днес с чар не става нищо. Всичко се постига с труд и с риск. Не само в нашата професия. Успехът в свободния пазар до голяма степен е и риск. Едно от нещата, с които съм
рискувал, е „Как ще ги стигнем“… Преди време нито някой е мислил да ми възлага подобно шоу, нито вероятно са ми имали доверие, нито пък системата е била отворена за такава идея.
Затова, когато ми разрешиха, впрочем не, направо ме накараха да го правя, аз не бях сигурен в успеха си. Всъщност никога не съм сигурен – почвам да работя, да мисля и тогава работата става.
В конкурентните условия на пазара трябва да се рискува, да се мисли и да се работи. С чар не става (…)

Защо веднъж в „Как ще ги стигнем“… си залепихте устата със скоч? Все пак не сте от хората, които си мълчат.

Направих го заради изборите. Най-демонстративно. Някои неща и от сто километра се виждат, а ние, видите ли, трябва да си мълчим, защото имало предизборна кампания…

Когато се върнахте от Канада, цитирахте песен на Азнавур: „Да умееш да станеш, когато любовта е отсервирана“. Колко пъти се наложи да го правите?
Аз съм търпелив човек, но отдавна съм доказал, че в момента, в който търпението ми се изчерпва и няма нужда да стоя на масата, просто ставам. Така беше и с театъра, в който играх осемнадесет
години, така беше и с Канада. Там именно повярвах в омагьосаните места. Където масата е омагьосана, аз нямам място там. (…)

Тогава ми казахте: „Тъмна е, много тъмна е тази България“… Близо три години по-късно как ви изглежда тя?
Същото е. Много тъмна. Катастрофално е положението. Всеки казва „пари няма“. Не е вярно! Съгласен съм, ако трябва, да участвам и в бригадирско движение, но да съм сигурен, че ще има полза. Защото това, което представляват днес повечето градове у нас, е срам. И ако някой надзърне в изхарченото от съответни институции, едва ли ще продължи да мисли, че пари няма.

Пари има, само че се харчат не за това, за което трябва. Смятате ли, че ще ни „просветне“ някой ден?
Не. Съмнявам се. Трябва да има добросъвестност. Тогава и малкото, което си успял да направиш, се вижда отдалеч. Жалко, но добросъвестността все по-рядко се среща…

*

Близо седем години по-късно – нова среща. Тодор Колев водеше рубриката „Шоуто на Адама“ в предаването на Кеворк Кеворкян „Всяка неделя“. Времената все така бяха наситени с политически
страсти, на власт бяха юпитата от НДСВ, в културата – застой.
Актьорът продължаваше да намира смеха във всяка ситуация, затова и интервюто ни беше в тон със съботната рубрика „Кабаре“ на в. „Новинар“, където работех след закриването на „Континент“:

Гледах как тествате за алкохол експрезидента Желю Желев в „Шоуто на Адама“ – трябва ли вече всички да си правим проби?
(Усмихва се.) Г-н Желев е с много силно чувство за хумор. Затова си позволих с него да сложа началото на идеята и ще продължа с пробите на моите гости. Най-лесно е да се напием и да забравим, но по-добре да отрезвеем.

Нямате предвид само алкохола, нали?
Да, трябва да отрезвеем от наслояванията на старо мислене, на илюзии и залъгвания, че някой ще ни оправи, докато стоим като безропотно стадо. Това пречи на всички ни.

Вашата най-голяма илюзия?
Най-голямата ми илюзия бе (смее се), че изкуството може да помогне за промяната ни.

Сещам се и за друга закачка, може би ваш патент, портретите.
В „Как ще ги стигнем…“ висеше ликът на Хачо Бояджиев, а сега е на Кеворкян – защо?
Винаги имам над главата си началник. Така де, все някой стои над човека и се опитва да му бъде шеф. Още като дете от стените в училище ме гледаха разни хора, а после се оказа, че някои са свет-
ли личности, а други – опасни люде. Е, аз мога да се шегувам поне с тези, които са ми приятели…

А със Симеон II бихте ли си направили подобна шега?
Случаят със Симеон II е особен. Неслучайно обичам да казвам, че той е твърде голям комплимент за България – ролс-ройс, който трябва да се движи по улиците на София, целите в дупки. Просто колата не съответства на пътя. Нашият е все още коларски. А имаме кметове, които мислят, че като оправят две-три улици в центъра, оправят пътя ни към Европа. Няма такова нещо!

Когато дойде новото правителство, хората на културата имаха надежди, но…
Голяма илюзия е, че някой може да диктува накъде да върви културата. Човек се ражда, създава нещо и остава това, което е полезно (…) Ще го създаде и без министерска помощ. Е, при по-добри условия ще е по-лъскаво, а при по-лоши ще е по-парцалено. Хубав пример е Теди Москов – гледах спектакъла му „Комедия на слугите“, декорите му са книжни, няма блясъка на златно представление, но на сцената има празник на таланти. Теди и Мая (Новоселска, б.а.) са такива, въпреки географската ширина и недоимъка.
А един министър може само да се гордее с тях.