от Ангела Кастринаки

„Галатия, с късо подстригана коса, заобиколена от десет-дванайсет мъже, пиеща редом с тях по таверните, бе истинска сензация в онези времена.

Нас, девойките, които я наобикаляхме, наричаше „глупави създания на буржоазното семейство“ и казваше, че никога не ще се освободим от буржоазния си манталитет. Злобничка си беше. И все пак, оттогава аз се сраснах с обкръжението на Галатия“.

Разказът принадлежи на писателката Лилика Наку, от времето когато, като младо момиче от добро семейство, се доближава до литературния кръг Дексамени и по-специално до Галатия  Казандзаки, въпреки оскърбителните ѝ нападки[1]. Описаното се случва в началото на 20-те години на миналия век. Галатия тогава е на  40 години, новопокръстена в левицата, а в миналото си има впечатляващ епизод на бунт срещу буржоазния морал: съжителствала е без брак с Никос Казандзакис в Атина на 1910-те[2].

Образът, който ни представя Лилика Наку (дори и да не сме напълно убедени в безпогрешността му), несъмнено рисува портрета на Галатия: жена, безразлична към буржоазните кодове на поведение, жена в авангарда, жена-предизвикателство. И все пак, това вероятно е само една от страните ѝ. Защото, изглежда, съществува и друга, тази на жената, изпитваща несигурност заради изборите си, непрестанно измъчваща се от мисли за границите между свободата и моралното падение, тази на моралистката, а дори и на пуританката.

Двойният образ на една феминистка от първите десетилетия на 20. век, това ще се опитам да покажа в настоящото изследване. Да започнем обаче от самото начало и то от Ираклио в зората на века, градът, към който Галатия насочва първите стрели на критицизма си.

През 1908 г. Галатия, вече от година сътрудник на различни литературни списания, написва разказ, в епистоларна форма, озаглавен „Писма“. „Писмата“ обрисуват живота на богатите жители на Ираклио и му дават оценка, с подчертано негативни определения: „нима нямам право да се отвращавам от всички тези арлекиновци от доброто общество?“, пита риторично героинята, подела кореспонденцията, фикционалната получателка на писмата ѝ[3]. Младата критичка на обществото обикаля салоните на местната аристокрация – разбира се, единствено когато е длъжна, както казва – и наблюдава обичайните флиртове, разговорите, изтъкани от условности, преструвките: майка, принудила дъщеря си да излъже на подобна вечеринка, за да не се разбере, че добре възпитаната девойка чете дръзки френски романи, се оказва на прицела, да го наречем така, на писателския огън.

„Ние жените! С каква лекота повърхностни и достъпни, с каква лекота въодушевени и  възгордели се от комплиментите на мъжете! Един изтупал се паркетен лъв, наведен над креслото ни – в отдалечено салонче, със задължителния фикус, полюшващ листата си, ще речеш, че ни окайва – може, уверявам те, скъпа моя, да ни каже, каквото му щукне, без да се бои, че ще предизвика възмущението ни. Обратното, ще го слушаме с лека усмивка, и честичко ще поставяме ръка на рамото си, за да пооправим роклята, която може да се смъкне от благоприличното си положение, жест най-скромен, който въпреки това няма друга цел освен да разкрие пред очите на нашия рицар всичко що дантели и цветчета пазят покрито!“.

И съветът към младата ѝ приятелка: „Затова, когато утре се омъжиш, скъпа моя, не ходи по балове, ако съпругът ти, за да ти достави удоволствие и да ти засвидетелства любовта си, поиска някога да те придружи. Ти не ходи. Ще те обикне още по-силни и следващият ден ще ви завари по-щастливи и сплотени в любовта ви“[4].

Така отхвърлянето на „буржоазното лицемерие“ и на женското кокетство при Галатия стига до крайно пуританство: не на забавленията, не на скъпите тоалети; най-доброто, което може да направи една жена е да се посвети на единствения, на съпруга, който я обича.

Човек би казал, че написалата горното и младата девойка, обикаляща улиците тайно нощем, облечена като мъж, за да се срещне с любимия си, по думите на сестра ѝ Ели Алексиу[5], не са едно и също лице. Не е онази, която напуска семейството си и бяга в столицата, за да живее в свободна, извънбрачна връзка с мъжа, когото сама е избрала. В живота си Галатия надскача буржоазното благоприличие в посока бохемско бунтарство; в текстовете си се опитва да го надскочи в обратна посока – тази на пуританизма. В писмените си произведения, с други думи, извежда на преден план едно по-консервативно лице в сравнение с лицето от действителния ѝ живот: или иначе казано, писането извършва предателство спрямо живота. Една от най-дръзките жени от началото на 20. век, щом седне да пише, губи ума и дума.

Нека разгледаме обаче най-значимия литературен текст от тази епоха, “Ridi Pagliazzo” (в превод от итал. – „Смей се, палячо“), публикуван от списание „Нумас“ през 1909 г.[6] Тази новела, кратък дневник по форма, е отговорът на Галатия на романите на Никос Казандзакис, а вероятно и на неговото поведение. Защото, както споменава отново Ели Алексиу, в края на 1908 г. Казандзакис изпраща от Париж любовно писмо на приятелка на Галатия, тя научава и заплашва с прекъсване на взаимоотношенията им; при все това, когато се завръща от Париж младият Никос заявява:

„Нито Елени обичах, нито с теб късах. Написах го просто, за да те убода с жилото на писателството“[7].

Дори да е не е била това целта му, определено я постига. “Ridi Pagliazzo” разказва историята на неверен мъж и вярна жена. Мъжът е бележит писател, а жената – разказвачка на историята – не изглежда да има друго занимание, освен да го обича. Влюбена и отчаяна, ту защото се бои, че щастието ѝ е ефимерно, ту защото любовникът в действителност е започнал с изневерите. При това влюбената героиня му помага, предоставяйки му покрив за любовните афери.

Този текст може да бъде сметнат за дързък, след като разказвачката е представена като жена с извънбрачно съжителство. И все пак, добре е да вземем предвид, че произведението принадлежи на течението на естетизма, което се отличава с тенденцията да представя крайни състояния, невъзприемани непременно от читателите през критериите на реализма; дързостта е в условностите на художественото движение, не е черта, нито от страна на читателя се отдава, изключително на писателката. Но дори така, нужна е известна дързост, за да бъде описана, от жена писателка, една извънбрачна интимна връзка. От друга страна, моделът на поведението на жената, така както е въплътен от главната героиня и разказвачка в “Ridi Pagliazzo”, е на пълно, до болестно състояние, подчинение на мъжките желания: зависимостта е абсолютна и представена като съдба на жената, като тук възгледът на разказвачката не се отличава от този на писателката.

При това, съвсем идентичен модел представя Никос Казандзакис в романа Σπασμένες Ψυχές („Разбити души“), публикуван малко по-късно, също в сп. „Нумас“[8]. Тук млад интелектуалец има връзки с две жени, едната –  нежна и подчинена на желанията му влюбена, а другата – разрушителна и фатална жена. Галатия, макар да желае да „отговори“ на Никос, в собственото си произведение чертае същата схема – един мъж, две жени – и същия типаж на нежната, подчинена влюбена; единственото, което се променя е гледната точка, която сега е тази на жената. Така, ако при Казандзакис мъжът измъчва и творбата навява садизъм, при Галатия жената е тази, която се оставя да бъде измъчвана и творбата навява мазохизъм, както в следния откъс, в който разказва страдащата:

„да се забавлява човек с еднообразието си, с мъките, които сам ще причини на душата си и да се смее над болезнените ѝ гърчове! Сетне, нима не се срещат хора, които преследват животните, за да се надсмиват над страданията им? По същия неизменен начин и аз желая да се смея и не намирам по-оправдано средство от измъчването на собствената ми душа!“[9].

Галатия е неспособна да види себе си, и жените най-общо, по начин различен от този на мъжа. Единственото изместване се състои в това, че показва отвътре болката на жената.

При все това, твърдението, че говори от името на жените не е съвсем вярно. Защото, ако понякога чувства, че представлява пола си („Кой е в състояние да обясни защо изглеждаме егоистично горди, но и как се превръщаме в трошици за мъжкия апетит?“), друг път с голямо охота се разграничава от него. В следващия откъс разказвачката се обръща мислено към мъжа и го укорява, че не може да разбере любовта ѝ, нейната дълбока и неизменна любов, сравнена с неговата повърхностна, но с един неочакван обрат в речта накрая се разграничава в чувството си не от мъжа, а от останалите жени:

„Цялата ми любов, една любов, която ти не можеш да разбереш, любов много по-възвишена от лицемерния и посърнал егоизъм и женските сълзи, които се леят уединено и безплодно (…), по-висша и по-горда, (…) силна и голяма“[10].

И така Галатия възприема не само наративната схема и образа на жената, представени от мъжа, Казандзакис, на когото е започнала да се противопоставя, но възприема допълнително и идеята за свръхчовека и един дух на пренебрежение към мнозинството, към „женското“ мнозинство, по-точно. Тези идеи и формулировки, пределно явно, се коренят в завета на ницшеанството, на теорията, променила и Казандзакис, за една нощ, от привърженик на женската еманципация в проповедник на неравенството. Ето как впрочем той отговаря на новелата на Галатия, с критически отзив в сп. „Нумас“:

„Един наситено червен и бунтовен дисонанс насред нетрепващата, яремоизтерзана атмосфера на провинциалния, пепелявосив живот“ – така я определя първоначално, възпявайки проникновения ѝ поглед, разбулващ „простащината на хората“. Но преди всичко Казандзакис изразява раздразнението си: „истинската роля на жената“, казва, „е да обича, да страда, да се радва и да мълчи. А не да се вдига и да прекрачва прага на дома си и да кръстосва пътищата полугола“ и т.н.[11]

Противоречив е и той: противоречията не са изключителен белег на жените, със сигурност. Галатия обаче, с цялото противопоставяне, което се опитва да покаже спрямо открито заявяващия се Никос, в крайна сметка възприема до голяма степен идеите му. А идеите на Ницше са толкова враждебни към женската еманципация, че е парадоксално една жена да се превърне в техен привърженик. Но тук отново можем да говорим за „съдбата“ на една от най-независимите гъркини от началото на 20. век: независимостта ѝ не може да надхвърли границите на едно по-скоро повърхностно разграничаване.

Годините обаче минават. Навлизаме в десетилетието на 20-те, когато много неща се променят. Жените излизат от дома, работят, следват и започват да чувстват, че имат някакви права, и то не само при избора на съпруг, но и на някои експерименти преди брака. Тази епоха Галатия предава в текстовете си много образно и особено противоречиво.

Самата тя след 1920 г. вече е част от левицата. Началото на следващото десетилетие дори ще я свари главен редактор на комунистическото списание Νέοι Πρωτοπόροι („Неи протопори“ или Нови пионери). Идеологическият завой повлиява, както е естествено, на начина, по който изобразява женския пол.

Сега всяко разграничаване на една жена, отличаваща се от стадото вулгарни еднополови, изчезва. Не че и в тези времена представителките на едрата градска и провинциалната дребна буржоазия не биват съдени, но осъждането сега не е от името на жената, която ги превъзхожда, а от една класова позиция. Също така, все по-често, в много разкази от епохата, е представен и друг тип жена, достойна и горда. Жертва на един нестабилен и жесток мъж, сега тя е в състояние да прекъсне взаимоотношенията си с него с достойнство[12]. От упоритото осъждане на женското поведение, по същество сме преминали към изобличаване на порочното поведение на мъжкия пол.

Сред разказите от тази група се нарежда и, вероятно, най-дръзкият текст на Галатия. Интелектуалец, писател и автор на много прогресивни творби, убеждава жена си да му признае свое извънбрачно приключение. Признанието – въпреки цялата му прогресивност – го изкарва извън кожата, макар самият той да изневерява на жена си редовно. Избухването на яростта му подтиква жената да вземе решение за раздяла[13]. Писателката тук не иска да представи извънбрачното изживяване на жената като отмъщение срещу системната невярност на мъжа; жената не се е „увлякла“, а избрала да изживее един приятен епизод. Галатия се стреми, ако не към равноправие в изневярата, то при всички случаи в равно отношение към извънбрачните изживявания и за двата пола.

В този разказ обаче се движим в свят на интелектуалци, на който Галатия, изглежда, признава някои свободи. Но социалната група, която упорито я занимава в този период е „работещото момиче“. Въпросът, които писателката поставя нееднократно в края на десетилетието на 20-те е, че жените, на които се налага да работят, за да издържат самите себе си и семействата си, лишени от достойни възнаграждения, често се съгласяват на някаква форма на търговия с плътта си: стават любовници на богати мъже. Или, вместо да се борят за по-добро заплащане, отдават телата си.

В своя реч пред Образователното дружество, част от която е публикувана в сп. Αναγέννηση („Анагениси“ или Възраждане) в началото на 1928 г., Галатия разказва подобна история[14]:

Завчера едно добре образовано момиче ми каза:

– Не се понася вече този живот, да не мога едно свястно палто да си ушия… идва ми да приема и да стана любовница на директора…

И го казваше сериозно, готова да ми приведе куп неоспорими аргументи. При все това момичето, което толкова категорично и крайно решаваше проблема с връхната си дреха, не бе посмяло за петте години работа в същата канцелария да поиска дори малко увеличение, а работеше за хиляда и двеста драхми на месец. Как, ние жените, изпадаме в това парадоксално психологическо състояние на безропотно робско подчинение пред неправдата, а от друга страна в ужасяващата инициативност да се поддадем на неморалната търговия с плът?

В творбите си Галатия пресъздава това възможно отдаване на девойката („идва ми да…“) в извършено: много нейни героини в действителност са се отдали. В разказа «11 π.μ. – 1 μ.μ.» („11 преди обед – 1 следобед“), на който е кръстен и първият ѝ сборник с разкази (1929), една девойка флиртува и накрая се отдава на министър, от когото зависи назначението ѝ в министерството. След първоначалния шок от любовното изживяване, девойката възприема една поза на апатия.

Същото се случва и с Кети, една от сестрите в романа Γυναίκες („Жени“) (1933), както и в пиесата «Χθες, σήμερα, αύριο» („Вчера, днес, утре“): една красива девойка, завършила университет, под натиска на битови нужди и от желание за по-добър живот, се отдава на богат мъж.

Нещата обаче не са съвсем прости и аморални. Защото нито разните богаташи са животни в любовните си отношения, нито път девойките страдат особено. Ето как една от отклонилите се от правия път млади жени, Сафо, разказва историята си в драмата „Вчера, днес, утре“:

Машината се плъзгаше тихо и плавно по асфалта… а аз изпитвах онази дълбока радост, която разходката с автомобил винаги ми доставя. До мен, неподвижен, безупречен, кавалерът ми. Що за жена бях аз? Какво поведение трябваше да възприеме?… О, трябва да ви призная, че беше хубав. Когато пристигнахме в Татои, ме попита дали желая да продължим… Връщаме се, рекох му… придружи ме до вратата на дома ми (…) Но, наистина, притежаваше рядка доброта… докато от една страна правеше всичко, за да ме превърне в свое завоевание, от друга дори ме съжаляваше… Хем искаше, хем не. Докато една вечер, там, както се хранехме в ресторанта, му казах, че това да стана негова любовница, намирам за най-красивата и вълнуваща перипетия, която бих могла да изживея. Изповядах му, простичко и искрено, колко ми е дотегнало да изминавам пеша цели километри, за да спестя петачетата за трамвая… Колко ми е дотегнало да нося роклите, дето ми подаряват по-богатите ми приятелки, колко ми е дотегнало… да лелея и най-евтините удоволствия… След десет дни бях собственичка на виличка в Екали и на малък автомобил… Определено никога не си бях въобразявала, че бих продала непорочността си толкова скъпо.[15]

Не мисля, че единствено писателската съвест на Галатия е това, което ѝ налага да не представя историята изключително в черно и бяло, а да я разнообрази с толкова нюанси: да направи мъжа красив и с приятен характер, жената – обикновена и искрена. Писателката съвест – или убеждението, че изкуството е длъжно да не се основава на опростенчески антитези – би бездействала, предполагам, ако Галатия не виждаше в ситуациите, за които разказва и някои положителни елементи. Защото, ако размените с парична изгода са осъдителни, то насладата от живота, което – по марксистки – е свързано с някои материални блага, е понятие, което Галатия е склонна да утвърждава; или поне това е заявявала неведнъж, когато реши да се захване с темата за младостта и предбрачните отношения.

В онази епоха въпросът за връзките преди брака и девствеността доста занимава жените писателки. Лилика Наку представя една поредица от млади момичета „не-девици“, изживели връзки преди браковете си; една от тях дори има извънбрачно дете. Мелпо Аксиоти също обсъжда мита за девствеността в Δύσκολες νύχτες („Трудни нощи“) през 1938 г. Самата Галатия се произнася пределно ясно срещу свръхнепорочността, чрез героинята си Нина в „Жени“. Нина е комунистка и носител на авторовата реч. Докато пропагандира идеята за една любов „която овластява живота и която е радостната и стремителна прегръдка на мъжкото и женското, непринудената, единствената истинна“, осъжда традиционното възпитание, наложило и на сестра ѝ идеята:

че непокътнатия девствен химен е онова, което е най-ценно в живота ѝ! Какъв ужас! Само като си помисля, че някога и тя е била на двайсет години и е изглеждала красива! С онова свое чудно тяло колко щастие е могла да достави и да получи глупачката! А е останала девствена! Какво ужасяващо, какво престъпно недоразумение![16]

Бихме очаквали, вероятно, и самата млада жена, посланик на гореописаните идеи, да слезе на арената на любовното удоволствие. Но нищо подобно не се случва: младата комунистка Нина е представена в романа, отдадена на множество дейности, не и еротични обаче. Така насърчителната теория остава само на думи; Галатия избягва да представи положителната героиня в ситуации, които, простички на думи, се оказват особено проблемни на дело.

При все това, Галатия защитава еротичното удоволствие и в случая на друга героиня, Попи от разказа „Бездна“[17], когато се налага да отговори на упреците по повод на  сборника „11 преди обед – 1 следобед“: „Попи, която в бъдещото общество ще представлява моралният и здрав в пълния смисъл на думата човек, в нашето се самоубива охулена и унизена от същите мъже, на които е предлагала, а те са се радвали на дара на красотата ѝ“.[18]

Четейки тези думи бихме очаквали да срещнем героиня, която освободила се от престарели предразсъдъци, дарява и получава любовна наслада. Но не. Попи от разказа е представена като девойка с по-скоро проблематично поведение: с твърде жива „натура“, с много любовници и с маниери традиционно женски (пръска много пари за дрехи, заема пози пред огледалото, поклаща се в предизвикателна походка пред мъжете), готова да измами годеника си с най-тривиално притворство, девойка, за която се казва, че е поела по „нанадолнището“, жена, която в крайна сметка е невъзможно да се възприеме като прототипна за новия свят, ако и да се самоубива накрая – това не означава, че е безукорна, а че мъжете са по-лоши от нея.

Какво се случва? Галатия категорично се обявява в полза на любовта и предбрачните връзки, но в романовото действие героинята, която пропагандира свободата остава напълно непорочна. И обратното: създава героиня, почти проститутка, но я защитава на теория. Явно е, че писателката съвсем не е стигнала до заключение кое е морално и кое аморално, като непрестанно се колебае между утвърждаването и отрицанието на свободата в любовта. Това колебание добре си личи и в изложеното в следния откъс от речта на писателката пред Образователното дружество:

Има обаче и една точка, по която работещото момиче от големите градове се е еманципирало напълно: любовта. Безразлично ѝ е дали ще снове по банки и учреждения за хиляда драхми на месец или ще шие в някой цех по цял ден за трийсет драхми. Напълно ѝ е безразлично дали и тя би могла да има думата по държавните въпроси, така както я има всеки срещнат знаен и незнаен. Да си намери приятел обаче е научила, че е нейно право. Убедена съм, че свободолюбивите души, които ме слушат, ще подскочат като опарени от тези мои идеи. Но наистина, нима едно момиче няма правото да обикне когото поиска? Обратното не би ли било направо противоестествено и некрасиво? Така е. Но тази класа на работещите жени, за която говоря днес, не успя дори в любовта да постигне някаква индивидуалност. Каквото вижда да върши буржоазният световен ред на богатствата и покварата, това ѝ се струва, че прави живота хубав.[19]

Тази противопоставителна формулировка (съвременната жена е безразлична към социалните си права/ интересува се от свободата в любовта) съдържа упрек към второто, както го чувства говорителката, и затова впрочем се опитва да изпревари възраженията на „свободолюбивите души“: да, в действителност едно момиче има право да обикне, обратното би било „противоестествено и некрасиво“. – „Така е. Но…“. Непосредствено след утвърждаването Галатия подхваща възраженията: но става дума за имитиране на покварените едри буржоа, но много често то се случва в замяна на нещо (тук се разказва историята за палтото), но насладата от живота днес е ненавременна: „Засега не би ни послужило да се радваме на живота, а да го градим“. Това заключва в аргументацията си Галатия, отхвърляйки първоначалната декларация за свободата в любовта. Зад всичко това, разбира се, се крие едно опасение: освобождаването в морала води до аморално нанадолнище.

Колко дълбоко Галатия е убедена в опасността от премахването на табуто над девствеността си личи от разказа ѝ «Χαμένη ευκαιρία» („Пропиляна възможност“), публикуван в списание Протопори през 1930 г. (по-късно включен в сборника „Мъже“ под номер 7). Заради болната си майка една девойка показва отстъпчивост пред домогванията на лекаря, в решителния момент обаче отказва да му се отдаде. Три години по-късно, вече с една любовна връзка зад гърба си, девойката размишлява, че отказаното на лекаря, е могла да предложи, като спаси и здравето на майка си.

Тук Галатия представя познатата история за любовта като разменна монета, с една вариация: девойката отказва, за да се разкае малко по-късно. Какво се е случило обаче между отказа и разкаянието? Случилото се е разказано съвсем накратко:

Междувременно не случих на приятел. Запознах се с него в киното. Обикнах го и му се отдадох духом и телом. Ей тъй, отведнъж. При първа сгода. Не си прави труда, нищо особено не беше… просто мъж. Сега, след толкова време, нито ме обича, нито го обичам. Срещаме се от време навреме, ей тъй по навик, докато не скъсаме окончателно.  (78)

И така, младата жена, която не се е отдала на лекаря, се отдава на някого, когото е обикнала. Много правилно. Много естествено, бихме казали. Но ако разгледаме подробно текста, ще видим печалните последици. Защото фактът, че девойката установява, че „първият път“ и девствеността са „нищо особено“, е именно критичния момент, който променя възгледите ѝ и я кара да мисли, че ако се бе отдала на лекаря, щеше поне да разреши финансовите си проблеми. Следователно – сякаш навежда на въпроса писателката – дали пък митът около девствеността в крайна сметка не е потребен? След като премахването на табуто подтиква жената към неморални помисли?

Може би, самата тя би го отрекла. Но тази кратка недоразвита история за промяна в убежденията разкрива нещо подобно. Показва и още нещо: „Отдадох му се духом и телом. Ей тъй, отведнъж. При първа сгода“. Нека се вгледаме в удвояването на изразите, които означават бързината на отдаването, в съчетание с кратковременността на последвалата любов. Дали в такъв случай отдаването, ако не духом, то телом, не бива, според Галатия, да се случва „отведнъж“? Дали пък ненадейната любов не е много рискова?

По тази точка Галатия е склонна да се сближи с феминисткия дискурс на предишното поколение. Феминистките от края на 19. век се обявяват безусловно срещу любовта, поразила „като гръм от ясно небе“, защото това чувство, по техните убеждения, не е трайно; вместо него пропагандират „сватовството по взаимна почит“[20]. Може би в крайна сметка възраженията и опасенията на Галатия отпращат някъде там, към възгледите от 1890 г.

Неочакваната назадничавост обаче не е характерна единствено за Галатия. Лилика Наку, нейната близо 20 години по-млада приятелка, макар и авангардна с начина, по който поставя въпроса за девствеността, заплаща по друг начин дързостта си: грижи се да направи героините си, отдали се по любов, съвършено безупречни – нежни майки, посветили се на единствената любов, дъщери, изпълнени с жертвоготовност към родителите. Писателката, в противовес със собственото си бунтарство, ги дарява с висши добродетели. Терзанието да ги оневини в очите на читателя е очевидно. Резултатът обаче е, че тези млади жени са се отдалечили от модела на „ангела на домашното огнище“ от викторианската епоха. Изгубилите девствеността си девойки на Лилика Наку вече се намират извън дома (като здраво работещи момичета), макар да запазват ангелския си образ от 19. век.

Нужно е да стигнем в края на 30-те, за да открием пълно оневиняване на жената в полето на любовните връзки. Мелпо Аксиоти в романа „Трудни нощи“ от 1938 г. – с дискретността на писане, служещо си с внушения – ще изиска за героинята си правото на любов извън брака, дори и без особено емоционално обвързване:

Не, не, Лиза, не го обичам. Нима смяташ за нужно жените да обичат първия, държал ги в обятията си? Наистина ли? Първия ти пръстен, първия роман, първата ти по-дълга рокля… Само ако главата ти не се пълнеше с онази фантазия за жертвеност и героизъм! От къде мислиш ти идва наум? Чини ми се, че идва направо от баба ти[21].

Героинята в „Трудни нощи“ изживява една юношеска любов, една младежка сексуална връзка, при това с женен мъж, и една трета връзка, която изглежда обединява духа и плътта; и изобщо, в никакъв случай не е „лекомислена“.

Времето, оформило Галатия, обаче е много незряло за подобни разбирания за интимните взаимоотношения. Защото самата тя може и да се е оказала в авангарда, дръзвайки да поддържа връзка без брак, но е било невъзможно средата ѝ да приеме нещо такова. Щом и най-прогресивните интелектуалци я подиграват презрително[22], можем да предположим на какво е била подложена от останалата част на обществото. Отстъпването е било нейната защита, а колебанията – заплатеният данък в едни преходни времена.

Интелектуалката с късо подстригана коса, редовно посещаваща таверните с по десет-дванайсет мъже, не успява да остане незасегната от враждебния поглед на обществото.

Превод от гръцки: Марина Деливлаева

---

[1] «Η Λιλίκα Νάκου συζητά με τον Θανάση Νάκα για το έργο της» („Лилика Наку разговаря с Танасис Накас за творчеството си“), Τομές, τ.χ. 48 (1979), с. 7.

[2] За въведение в живота и творчеството на Галатия Казандзаки, вж. съответната моя статия в антологията на изд. Σοκόλη

[3] Lalo de Castro (псевдоним на Галатия Казандзаки), «Γράμματα», Πινακοθήκη (1908-1909), σ. 192

[4] Пак там, с. 115

[5] Έλλη Αλεξίου, Για να γίνει μεγάλος, Αθήνα 1966, с. 24-25 (тук цитатът е от заелия особено място в творчеството на гръцката писателка Ели Алексиу мемоарно-биографичен роман за Никос Казандзакис „Για να γίνει μεγάλος“ (Как да станеш велик) – бел. прев.)

[6] “Ridi Ragliazzo” (Смей се, палячо) е публикуван от сп. Νουμά, броеве 340-343 (1909), препубликуван в том, посветен на писателката Γαλάτεια Καζαντζάκη. Εις μνήμην, Αθήνα 1964, с. 15-66 и като самостоятелно произведение от изд. Μπαρμπουνάκη, Θεσσαλονίκη 1984.

[7] Έλλη Αλεξίου, пак там, с. 30

[8] Петрос Псилоритис (псевдоним на Никос Казандзакис), Πέτρος Ψηλορείτης, «Σπασμένες ψυχές», Ο Νουμάς, τχ. 355 (1909) έως τχ. 388 (1910).

[9] “Ridi Ragliazzo”, εκδ. Μπαρμουνάκη, Θεσσαλονίκη 1984, с. 45.

[10] Пак там, с. 52 и 69 съответно.

[11] Карма Нирвами (псевдоним на Никос Казандзакис), Κάρμα Νιρβαμή, «Γαλάτεια Αλεξίου», Ο Νουμάς, τχ. 349 (1909), с. 1-3.

[12] Вж. за сравнение сборника „Мъже“, разкази с номера 4, 5, 8, 9. Πβ. ενδεικτικά από τη συλλογή Άντρες, Αθήνα 1935, τα διηγήματα με τους αριθμούς 4, 5, 8, 9.

[13] Пак там, Άντρες, ό.π., с. 84-106.

[14] Галатия Казандзаки, „Работещата гъркиня в днешното общество“, Γαλάτεια Καζαντζάκη, «Η εργαζόμενη Ελληνίδα στη σημερινή κοινωνία», Αναγέννηση (Φεβρ. 1928), с. 278.

[15] Галатия Казандзаки, „Вчера, днес, утре“, Γαλάτεια Καζαντζάκη, «Χθες σήμερα αύριο», Αυλαία, Αθήνα 1959, с. 150

[16] Галатия Казандзаки, „Жени“, Γαλάτεια Καζαντζάκη, Γυναίκες, εκδ. Μπαρμπουνάκη, Θεσσαλονίκη χ.χ. [1984], с. 34

[17] Галатия Казандзаки, „Бездна“, Γαλάτεια Καζαντζάκη, «Άβυσσος», 11 π.μ. – 1 μ.μ., Αθήνα 1029, σ. 113-135.

[18] Πρωτοπόροι, τχ. 2 (Μάρτ. 1930), σ. 59.

[19] Αναγέννηση, ό.π., σ. 277-8.

[20] Вж. Елени Варика, Бунтът на дамите; Βλ. Ελένη Βαρίκα, Η εξέγερση των κυριών, εκδ. Ιδρύματος έρευνας και παιδείας Ε.Τ.Ε., 1987, σ. 237-238.

[21] Μέλπω Αξιώτη, Δύσκολες νύχτες, εκδ. Κέδρος, Αθήνα, 1968, с. 221-222.

[22] За крайно негативния образ на Галатия в Свръхчовек на К. Хадзопулос, вж. Ангела Кастринаки, Перипетиите на младостта. Противопоставянето на поколенията в гръцката проза (1890-1945); Για την πολύ αρνητική εικόνα της Γαλάτειας στον Υπεράνθρωπο του Κ. Χατζόπουλου, βλ. Αγγέλα Καστρινάκη, Οι περιπέτειες της νεότητας. Η αντίθεση των γενεών στην ελληνική πεζογραφία (1890-1945), εκδ. Καστανιώτη, с. 114, 437-438.

За Ангела Кастринаки

Ангела Кастринаки е родена в Атина през 1961 г. Завършила е Философския факултет на Аристотелевия университет в Солун, с насока класическа филология. Докторската ѝ дисертация защитена през 1994 г. в същото висше учебно заведение е на тема „Перипетиите на младостта. Противопоставянето на поколения в гръцката проза (1890-1945). Преподава новогръцка литература във Филологическия факултет на Критския университет, има богато биография като автор на литературни произведения, на изследователски и научни трудове.

Издала е романът „Любов по време на ирония“ (2008) и четири сборника с разкази^: „Гостенка“ (1990), „Екскурзии с приятелки“ (1993), „Пределите на топлотата“ (1999) и „Версии на Пенелопа“ (2002).^. Също така е автор на автобиографична есеистика и на книгите „Разбира се, че се променя!“ (2014) „Нещо да се промени! Но как?“ (2019) и др. Нейни разкази са издавани в периодичния печат, в колективни издания и антологии, превеждани са на френски, италиански, испански, немски, чешки и финландски.

Отличена е с „Наградата за мир и приятелство Абди Ипекчи“ за разработките ѝ относно образа на турчина в гръцките наративи, с Държавна награда за есеистика за монографията ѝ „Литературата през бурното десетилетие 1940-1950“. Ръководи поредицата „Стари текстове, нови прочити“ в издателството на Критския университет.

Още от Ангела Кастринаки

Казандзакис и топосите на Декаданса | Ο Καζαντζάκης και οι τόποι της Παρακμής