„“Спретнат, трудолюбив, съвестен и спокоен!“ Мили боже! Що за чудовище търсят?

Опасявам се, че никога не ще мога да работя за концерн с подобен светоглед“, възкликва Игнациус Дж. Райли, герой на емблематичния, пикаресков роман на Джон Кенеди Тул.

И, същи пѝкаро – или, по своя испански първообраз Лазарильо де Тормес, „странстващ беден хитрец, който оцелява благодарение на своята съобразителност“– 30-годишният ленив, възпълен, мизантроп и самозван учен се скита по неволя из Ню Орлеанс в опит да върне света към изгубените средновековни ценности и морал. Разбира се, той е пълна противоположност на търсения в цитираната, фикционална обява за работа човек.

Легендарният герой от романа „Сговор на глупци“ е социално „непригодна“ личност, „луд Оливър Харди, дебел Дон Кихот, проклет Тома Аквински“, а по собствените му думи

„Аз съм един анахронизъм! Хората осъзнават това и негодуват.“

Напълно пренебрегнал негодуванието им, с намерението да бъде чут в свят, в който всъщност е неразбран, аскетично оттеглил се в малката си, спарена стаичка в дома на майка си, той попълва собственоръчно стотици тетрадки, надявайки се един ден да ги организира в своя магнум опус.

Междувременно богинята Фортуна, чието колело Игнациус следи благоговейно, го потапя против волята му в същия капиталистически свят, който той ненавижда и го принуждава да се подчини на онова, което смята за съвременно робство: работата. Или както надяналият невидимите си рицарски доспехи (а видимо гротескна униформа на продавач на хот-дог) идеалист свидетелства в един от настолните си бележници:

„… злокобна щеше да е тая орис: той бе изправен пред необходимостта да ХОДИ НА РАБОТА.“

Примирен, Игнациус Райли се сравнява с Боеций (първият схоластичен философ, с творчеството оказало огромно влияние през Средновековието) и докато сменя едно след друго работните си места, почти успява да организира бунт в западнала фабрика за панталони и да учреди нова партия насред весела гей забава.

В този роман с линейна структура, разказан почти изцяло в трето лице, освен витиеватите фрагменти в първо лице – части от дневниците на Игнациус Дж. Райли, изпъква, без да е самоцелен, езикът. На перото на Джон Кенеди Тул и на блестящия превод на Вениямин Младенов, дължим описания като:

„Вилата бе чувствено удобна, каквато вероятно е и женската утроба.“

и „Балконите на старите сгради висяха над главата ми подобно на черни клони от алегорична гора, обиталище на злото.“

Чудатостите на героите са майсторски илюстрирани, както с описанията им (в които се натъкваме на шедьоври от рода на: „Премествайки тежестта си от единия към другия хълбок по подобие слонско, Игнациус разтресе телеса, а те се люшнаха в туида и бархета и се разбиха в прибоя на шевовете и копчетата.“), така и с речта им, в която, отново по заслуга и на преводача, няма как да сбъркаме едно лице с друго. И ако властната, алкохолизирала се, но и трогателно наивна и жадна за живот майка се обръща към Игнациус със „синчето ми, чедо и пиленце“, то той често и отвръща със „Занемей!“, а към други отправя и думи като „монголоиде недни“ и „доморазсипнико безсрамни“.

Отвъд пищния език и забавни анекдоти и диалози, които главният герой генерира, романът надхвърля пикареската, за да се превърне в своеобразно, реалистично и все пак милостиво огледало на обществото и американския юг.

Делото на Игнациус Дж. Райли да помогне на хората, които „се нуждаят от малко теология и геометрия, от малко вкус и благоприличие“ е нишката, която обединява и осмисля цялото произведение и ни позволява да се срещнем с други герои, също толкова причудливи и умилителни като увлеклия ги в средновековната си мисия Игнациус.

„… този град е истинска столица на порока в цивилизования свят… Та той се е прославил със своите покерджии, проститутки, ексхибиционисти, антихристи, алкохолици, содомити, наркомани, фетишисти, онанисти, порнографи, изнудвачи, дърти бандити и лесбийки…“.

И макар гореописаните да присъстват в „Сговор на глупци“, вместо да събудят погнуса и порив да се разграничим от тях, начинът, по който са изградени по страниците на романа ги превръща в пълнокръвни, ярки, затрогващи и леко печелещи разбиране и съчувствие образи.

Увлечен в шеметното си месианство, главният герой съвсем естествено изгражда взаимоотношения на любов-омраза, както с останалите персонажи, така и със заобикалящия го свят. Пък и с изкуствата. Докато хули като обида на добрия вкус киното и телевизията, Игнациус жадно поглъща всяка развлекателна програма, а за да не пропусне ново заглавие от киноафиша е готов дори на дребни престъпления. Запомнящи се са и епизодите, в които се опитва да наложи категоричното си мнение за литературата, от любимия Боеций и други средновековни автори, през „онзи отегчителен измамник Марк Твен“, та чак до комикс културата и Батман.

„Значи незабавно трябва да ти съставим образователна програма, за да съумееш да разбереш кризата на нашата епоха! … Ще започнем с римляните, в това число и Боеций, естествено. А сетне трябва да задълбаеш в ранното Средновековие. Ренесансът и Просвещението можеш да ги прескочиш. Те в по-голямата си част са опасна пропаганда. Знаеш ли, като се замисля, най-добре ще е да прескочиш и романтиците, пък и викторианците. А що се отнася до съвремието, ще трябва да изучиш няколко комикса. …

Ще ти препоръчам „Батман“, тъй като героят показва тенденция към извисяване над обществената бездна, в която се е озовал. Освен това нравствеността му е доста непреклонна. Аз го уважавам и то твърде.“

И докато сме на темата за уважението и възхищението от изкуствата и тяхната синергия, не можем да не отдадем заслуженото и на прекрасното ново българско издание на романа, излязло с логото на ИК „Лист“.

Вениамин Младенов е постигнал преводачески подвизи, малка илюстрация на които са горните цитати и подобни пасажи:

„Аналогията с трите пчели ме навежда на мисълта за трите „п“-та, които най-точно характеризират дейността ми като чиновник: прогонвай, ползвай и поразкрасявай. Но има също така и три „п“-та, които най-точно характеризират дейността на палячото, който ръководи кантората ни: примамвай, проси, повреждай, похабявай, притеснявай, пропускай, пакости, побърквай, претоварвай, празнодумствай…“

Корицата на художника Емил Марков има силата на паратекст, към който непрестанно се връщаме, затваряйки книгата след някоя глава, за да се убедим колко красиво ни приласкава да потънем отново в текста и колко пъстро го „препрочита“ с всеки нов поглед.

Редакторката на новото издание Боряна Даракчиева, освен невидимата грижа за думите, ни е подарила проникновения послепис „Между Скарлет О’Хара и Скарла О’Хорър“, в който увлекателно анализира жанра, прототипите, намеренията и препратките в текста и разказва любопитната литературна история на един емблематичен роман, но и горчивата лична одисея на автора му.

Не пропуска да отговори и на въпроса в какво се крие особеното очарование на „Сговора“ за българските читатели. „Вероятно, казва тя и няма как да сме по-съгласни, в усещането за неподправено, същинско бунтарство в една уж пренаситена с бунтарство епоха, защото той е

въплъщение на свободата да се смееш наистина над всичко, и най-вече над себе си“.