Пет спирки

Макис Цитас

Трийсет години живях в Солун и така и не опознах града. Мъжът ми ми казваше, „ако те закарам някой ден в центъра, ще се изгубиш“. Вярно беше. Знаех само пътя от къщи до работа: от Света Варвара в Тумба до АХЕПА^[1]. Пет спирки. С номер четиринайсет.

А, знаех и „Егнатия“ в центъра, докъдето също се придвижвах с номер четиринайсет, от къщи до автобусната гара за окръг Иматия; оттам взимах междуградския автобус до моето село.

Колежките ми слизаха всеки ден до центъра. Те знаеха наизуст магазините, къде се намират, какви дрехи продават, къде правят намаления, къде качеството е добро. Аз нямах никаква представа. Слизаха до „Цимисхи“, „Митрополеос“, „Агиас Софиас“. Сядаха и на кафе. Казваха ми: „Ще дойдеш ли? Отиваме да позяпаме витрините“. Аз ли? И да ми плащат, пак не бих отишла! Те искаха да си убият времето, а на мен цял ден не ми стигаше при толкова работа дето имах да върша.

– Аман, бре Тасула, нито един следобед да не можеш?

 И въпреки всичко, не можех.

Нямах време да помисля за себе си, да отида някъде. На пазар изпращах снаха ми. Казвах й например „купи ми една синя пола, една кафява жилетка“. Тя знаеше кой номер нося и предпочитанията ми. Само аз да не трябва да слизам до пазара в центъра на града. Не смогвах. Винаги се връщах забързана от работа към три-три и половина да обядваме, след това да измия чиниите, да разтребя, да препитам децата научили ли са си уроците, да пусна пералнята, да изгладя.

Понеже отсъствах с часове на работа, след това исках да съм си вкъщи с децата, да не им липсва нищо. И баница да им направя, и кейк да им приготвя, и сладолед да им поднеса.  Исках да имат всичко, да не казват „ето на, майка ни работи и не може да се погрижи за нас“.

Имахме една съседка, учителка в началното училище, а мъжът й работеше в службата по градустройство. Познавах я от толкова години, има-няма да я бях виждала десетина пъти да готви – храна все отвън купуваха. А беше учителка, колко часа да работеше? В един и половина си беше у дома. Но казваше „труп съм“. И никой не се оплакваше. Всеки ден поръчваха храна отвън. От доставки по домовете непрекъснато звъняха по звънците: сувлаки, пици, хамбургери – всички възможни нездравословни боклуци.

Аз да взема храна отвън? И през ум не можеше да ми мине. Дори когато децата искаха пица, аз им я правех. Всеки ден приготвях готвена храна. Децата се връщаха от училище и обядваха по-рано, нямаха търпение да чакат. Ние двамата ядяхме по-късно.

Щом приключехме с обяда, се хвърлях презглава да свърша цялата къщна работа. Исках всичко да бъде тип-топ.

На обяд никога не спях, макар от пет сутринта да бях на крак. Вечер, обаче, сънят ме унасяше рано, към десет-единайсет. Обикновено докато лежах на канапето и гледах телевизия.

Повечето време прекарвах в гладене. Часове наред. Понеже удрях по една ютия на всичко, дори на бельото и на чорапите. Не можех да си представя как ще прибра нещо в чекмеджетата ми неизгладено. Защо? Знам ли и аз защо; понеже си бях чешит. Ама да не мислиш, и досега същото правя. Опитах се да се отърся от този навик, но не успях. И досега така правя, за баща ми. Баща ми носи изгладени долни гащи, изгладени чорапи, имам изгладени хавлиени кърпи. Непрекъснато ми се кара: „За какво ги гладиш тези неща, бе моето момиче, за какъв дявол?

„Е, като съм включила ютията“, казвам, „така ли да ги оставя?“

Сърце не ми дава. От студентка си бях такава, от осемнайсетгодишна, когато излязох от село и дойдох в Солун, за да уча.

Запознах се с него през седемдесет и седма, когато бях второкурсничка и слязох до Атина да отпразнуваме Рождество с леля ми и чичо ми. Братовчедка ми Тула ми бе проглушила ушите: „Ела, та ела, ще си прекараме чудесно“. Не обичах много да пътувам, никъде не бях ходила дотогава, но от дума на дума, взе че ме придума. Идеята взе да ми допада. 

Къщата им беше двуетажна. Те живееха на първия етаж, а вторият даваха под наем на него. Той беше много близък приятел на чичо ми и негов колега. Работеха в голяма пътническа агенция – „Папаникас“, ако си чувала – и изпълняваха маршрути из цяла Гърция.

Деня преди Бъдни вечер го поканиха на трапеза – там го видях. От първия момент разбрах, че съм му хванала окото – не отделяше поглед от мен.

Разбрах, че бил сгоден за племенницата на работодателя му, която била разведена, с петнайсетгодишно момченце, и заможна. Трябваше да пътува с автобуса за Керкира, взе я със себе си рано сутринта на следващия ден и заминаха.

Три дни по-късно се върнаха разделени. Не можах много добре да схвана причината. Заради някаква вратовръзка – така ни каза той. Като пристигнали на острова, той видял, че си е забравил вратовръзката и понеже всички щели да бъдат официално облечени на коледното тържество, й казал да отиде до магазина да му купи една. А тя му отговорила: „Аз да ти купувам връзка? Както си си купувал досега, върви си купи и сега“.

И той се разделил с нея. Ама пък за една вратовръзка? Голямо впечатление ми направи.

Междувременно той всяка вечер идваше на вечеря. И един ден казва на леля ми „направи нещо да се съберем с племенницата ти“. А тя му отговаря:

– А, да ме прощаваш, Теофиле. Тази работа няма да я бъде. Тя е девойче на деветнайсет, а ти си на трийсет и пет! Шестнайсет години разлика имате! Баща й ще ме заколи, момичето е дошло тук на ваканция, а ние да го сватосваме? И дума да не става.

– Вие като не искате, –  казва той, – сам ще свърша работата.

И започва да прави курсове по линията Атина-Солун, за да ме вижда. Неизменно отрупан със сладкиши и цветя. Ако не му възлагаха курс, пристигаше със самолет. Взимаше си три почивни дни и идваше. Но и когато нямаше почивен ден, взимаше сутрин самолета, побиваше се пред Института за медицински сестри, виждаше ме за два-три часа и по обяд си заминаваше обратно. Заплатата му не стигаше за билетите – взимаше аванси от работата си. Такава любов. Състудентките ми ми казваха: „Брей, Тасула, голяма късметлийка си, той направо те боготвори“.

А аз, правичката да ти кажа, се ласкаех. Не се бяха отнасяли с мен така.

Мислех си „къде ще намеря такъв човек? Не се появяват всеки ден подобни шансове“. Не зная дали беше любов или обич онова, което изпитвах, но въодушевление със сигурност беше.

Един ден като пристигна с автобуса, той ми казва, пред института, както винаги:

– Утре вечер искам да ме придружиш на едно събитие на улица „Харилау“ – няма да е добре да се появя сам“.

Казвам му „Нека да дойде и Стела с нас“.

Той казва: „Не, за какво ни е притрябвала Стела? Сама ще дойдеш. Да не би да се страхуваш от мен?“

– Не, от какво да сме е страх?, – отвръщам му аз.

Бях го опознала добре, имах му доверие. Тоест, как да ти кажа, не се страхувах, че може да ми стори нещо лошо.

И така, идва той на следващия ден да ме вземе и ме завежда в една таверна в Пилеа^[2]. Нямаше никакво събитие, искаш да излезем само двамата, за да говори с мен.

Когато разбрах това, много се ядосах.

– Защо ме излъга, Теофиле?

– Успокой се, моето момиче. Искаш ли да те заведа обратно у вас?

Хайде пък той сега, ще вземе да си помисли, че съм като някоя селска мома.

– Не, не искам. Добре, отиваме в таверната.

Пристигаме там и поръчваме. Той пийва една чашка и казва:

-Тасула, на следващата чашка ми напомни да ти кажа нещо.

Казвам „добре“.

Изпива той втора чашка и казва: „След малко ще ти кажа нещо“.

Същото и на третата.

В крайна сметка обърна две бутилки, напи са като кютук. Отиваше до тоалетната, препъвайки се.

„Какво искаше да ми кажеш, Теофиле?, – питам го аз.

И в онзи момент той се разрева, и то как. Хълцайки. А като се успокои, започна да ми разказва житейската си история.

Били четири деца, две момичета и две момчета. Отгледали ги в бедност майката и бабата. Три козички, пет кокошки и три декара нива. Момичетата, ученички в началното училище, заработвали и по някоя надница. Всеки божи ден хляб, маслини и лук. В най-добрия случай картофи и боб.  Очаквали неделята, когато той разнасял хоругви като дете, което помага в църквата по време на литургия, и като свършела службата донасял нафора у дома. Ядяли я заедно с хляба. Като че ли била месо. Разбираш ли? Хляб с хляб.

А за баща му ли? Пълен разсипник. Бил зидар. Всяко лято заминавал заедно с другите мъже от селото – всички те майстори – за Румъния и се връщали след шест месеца. Всички се завръщали с припечелени пари, освен него. Пропилявал всичко по жени. Оскъдните пари, които донасял, ги пазел за да преживее останалите шест месеца на село, у дома не оставял нито драхма.

Разказваше ми историята, плачеше той, плачех и аз… Опитвах се да го утеша. Сърцето ми се късаше да гледам един мъж как плаче с горчиви сълзи. Не ми се беше случвало дотогава.

Наистина ли искаше да ми разкаже всичко това? Дали пък не беше моментен изблик? Дали не го правеше, за да го съжаля? Толкова години оттогава и още недоумявам. Беше манипулатор. Когато искаше да стане неговото, беше ангелче, преливаше от доброта и чувствителност. А аз, как да ти кажа, веднага му вярвах, забравях всичко. След това подкарвахме пак същата песен, после хайде пак отначало и годините си минаваха.

В крайна сметка, след като ми разказа всичко това и избухна в ридания, ме поглежда в очите и казва:

-Не искам да отговориш в момента, искам да си помислиш. Влюбих се в теб от първия миг в който те видях, затова и отпратих другата. Искам ти да станеш моя жена и смятам, че разликата във възрастта ни няма да бъде пречка.

Както казах, той беше на трийсет и пет, а аз на деветнайсет, красива девойка, висока и стройна, а той хубавеляк за онова време.

Не ми беше безразличен, но все пак не казах нищо. Какво можеш да отговориш отведнъж на подобно предложение? А, впрочем, аз ни най-малко не мислех за нещо подобно. За института и учението ме беше грижа единствено, не за любови и женитби. Малка бях все още – макар повечето мои връстнички да имаха деца. На село, разбира се, не в Солун. А аз вече се бях измъкнала от всичко това, имах други мечти. Исках да стана педиатър, но бях приета в Института за медицински сестри. Още когато бях в началното училище, баща  ми ми казваше „да заминеш от село, да се измъкнеш от полската работа, да живееш друг живот, да се върнеш лекарка, да се гордея с теб“; напредничав човек беше. „Да си намериш някой добър човек с хубава работа и да заживеете заедно в Солун“. Не му пречеше, че щеше да остане сам с майка ми. Ни най-малко. А родителите тогава не приемаха лесно тези неща, особено в провинцията.

Така, пък иначе – залюбихме се. Той продължи да пътува до Солун почти всяка седмица и вече оставаше при мен. Беше ми много хубаво с него. Казвах си: „Ако така изглежда една връзка, дано никога не се разпадне“. Отправях молитви към Великоблагодатната. А той настояваше да съм кажела на родителите ми, да сме го обявели официално. Не знаех какво да сторя. Обсъдих го с приятелката ми Андония.

Казвам й „тъй и тъй каза Теофилос, ти как мислиш?“ 

Тя казва: „Добър човек изглежда, почтен и с чувство за чест,  работлив – тъкмо за задомяване. А теб той те обожава. Какво повече искаш. Защо да каже не баща ти?“

Взимам аз решение и отивам на село да разговарям с тях. Подхващам по-напред приказка с майка ми, но тя ми казва:

– На баща ти иди да го кажеш, мен не ме набърквай.

Щом му казах, той се разлюти:

-Ама, аз да не би да давам пари да те изуча, за да вземеш някой неук?

– Добър човек е.

– Собствен дом има ли?

– Под наем живее. В Атина.

– Собствен автобус има ли?

– Не.

– Детето ми, ти имаш ли грам мозък в главата си? Шофьор ли ще вземеш? Тези там където живеят, там се и женят, откъдето минат, деца посяват. Далеч от такива дето въртят геврека! Аз, обаче, вече бях взела решение: „Татко, ще се оженя за него“.

Вечерта се обадих по телефона на Теофилос, за да му кажа какво е станало, а той ми вика:

– Утре преди да е станало пладне, ще съм пристигнал на село. И наистина дойде. И казва на баща ми:

-Господин Христофорос, аз обичам дъщеря ви и искам да се оженя за нея. Давам ви думата си, че ще я направя щастлива.

– Виж какво, моето момче – отвръща му баща ми – аз нямам дъщеря за женене. Тя все още не си е завършила образованието.

И наистина аз бях във втори курс, точно преди изпитите.

– Господин Христофорос, аз това, което трябваше да сторя, го сторих. Помислете си и вие. Ако ли не, за всичко, което ще последна оттук насетне, аз не нося никаква отговорност, тъй да знаете.

– Какво, да не би да ни заплашваш на всичкото отгоре?

– Извинете, не ви заплашвам, предупреждавам ви.

Седмица по-късно, като се поуспокоиха нещата и аз се върнах в института, пристига Теофилос и ми казва:

– Събери си нещата, заминаваме за Атина.

И така си пристанахме.

А като пристигнахме, той се обади на село и им каза:

– Не се тревожете за дъщеря ви, тя е много добре. В Атина сме, в нашия дом.

Баща ми се разлюти и се разкрещя:

-Нехранимайко такъв, пък това, пък онова, ти капка срам нямаш ли. Аз мислех, че си мъж. Не мъж ти, бе, не се държиш на висота!

– Аз ви предупредих – казва той – а вие не обърнахте внимание.

– Голям непрекопсаник си ти!

Чувах майка ми, която се опитваше да го успокои. На следващия ден се обади на леля ми и й каза:

– Кажи им да се връщат обратно в Солун и двамата, преди да се е разчула цялата тази история и хората да се смеят на резила ни.

След три дни ние двамата заедно с леля ми и братовчедка ми бяхме на село.

Разговаряме, правим, струваме и в началото на хиляда деветстотин седемдесет и осма се оженихме през куп за грош.

Сватбата стана набързо. За веселба и дума не можеше да става. След тайнството на бракосъчетаването свалих булчинската рокля и отидохме да хванем самолета за Атина. Родителите ми ни изпратиха до летището. Докато се возехме в колата, никой не говореше. Баща ми дори не ме погледна, не можеше да ми прости. Аз умолявах за поне един негов поглед, но той беше като леден истукан.

Пристигнахме в Атина следобяд. Докато подреждах нещата ни, видях гривната, която ми бяха подарили когато бях издържала приемните изпитите в института и се разплаках. Мислех си, че за сватбата не ми бяха направили никакъв подарък. Нали разбираш, спомнях си как беше кипнал баща ми и колко вгорчена беше майка ми.

А той ми казва:

– Защо плачеш?

– Така, развълнувах се, спомних си всичко, което се случи на сватбата ни.

С преливащ от ироничност глас той рече:

 – Не си ли прекалено чувствителна?

За пръв път го чувах да ми говори с такъв  тон. Изведнъж се бе променил! Бях сякаш паднала от облаците.

– Виж какво ще ти кажа – вика той –  това, на което си навикнала, да го забравиш. Знам, че си разглезена, отглеждали са те като галената дъщеря, но оттук насетне няма вече да е така както си научена – а както ще се случват нещата.

– Какво искаш да кажеш?

– Не разбираш ли това, което ти говоря, та си седнала и плачеш сега? Вече не си при маминка и татенцето, сега си в моите ръце.

Не вярвах на ушите си.

Казвам:

– Ти добре ли си?

– Много съм добре! – отвръща той, съблича се и влиза в банята.

Бях като гръмната! Не знаех какво да правя. Облякох си палтото, осми януари беше, помня го сякаш е днес, и излязох навън. Живеехме в Сеполия^[3], тръгнах по една улица, но не знаех къде отивам. Умът ми не го побираше, този човек, който до завчера беше толкова нежен, толкова добър, да се държи по такъв начин! Откъде се бе пръкнало това поведение? Не можех да проумея. Крачех и плачех. Вместо да ме прегърне, да ме утеши, да ми каже:

– Нали аз съм тук до теб, моето момиче, не се притеснявай, когато е сгода, ще отиваш на село да ги виждаш. Вървях ли, вървях, докато стигнах до един парк. Беше около девет вечерта. Петима-шестима младежи ритаха топка. Седнах на една пейка. Опитвах се да проумея какво се бе случило. Приближават се към мен двама.

– Момиче, защо плачеш? – казва единият.

– Можем ли да ти помогнем? – казва другият.

– Не, благодаря – отвръщам аз и преди още да съм довършила единият ме хваща за бедрото.

Викам си наум, олеле, хич не сме наред! Сърцето ми слезе в петите. Бях и бременна във втория месец. С бърза крачка се връщам обратно и обикалям около строителния квадрат на нашата жилищна кооперация.

Стана полунощ, аз навън на кучия студ продължавам да се разхождам като побъркана. Не исках да се прибирам. Не знаех къде да отида, какво да правя. Дали да не се обадя по телефона на родителите ми? В никакъв случай. Да звънна на леля ми, срамувах се. Най-накрая се прибирам и гледам негова милост се изтегнал на кревата и захъркал сякаш нищо не е било. Хич и не го беше грижа. Свих се на канапето, както бях с дрехите. 

На следващия ден сутринта той ми казва:

– Какво стана вчера, разигра ли твоята малка революция? Да не ми да си си помислила, че ще се завтека подире ти? Ама ти толкова ли си наивна?

– Изглежда, че съм!

– Слушай да ти кажа, да не си посмяла дума да обелиш за това на леля ти или на братовчедка ти, иначе лошо ти се пише!

Оттам започна моята Голгота.

Всеки следващ ден беше по-лош от предишния. Всеки ден се пустосвах, казвах си: „Глупачка такава, как така се насади на пачи яйца?“ Бях се превърнала в човешка дрипа.

Вижда ме един ден братовчедка ми:

– Добре ли си, защо си толкова отслабнала? Вместо да напълнееш от бременността, ти слабееш. Какво става с теб?

Наистина бях отслабнала. Бях в седмия месец, а нямах корем.

Разправях разни оправдания – къде ти да се осмеля да кажа истината.

Родих през септември хиляда деветстотин седемдесет и осма. В една клиника в Патисия^[4]. Пристигна и майка ми да се грижи за мен. Когато се прибра, почерпила със сладки на село и казала, че съм родила преждевременно: „Седмаче е бебето, но всичко си му е наред“. А като минаха четирийсетте дни и го докарахме на село, жените казаха: „Седмаче, пък толкова охранено, я си представи ако се беше родило нормално!“ Щом видя бебето, баща ми се разплака. Целуваше го, прегръщаше го – какво да ти разправям. Тогава се промени и поведението му към мен и възстановихме отношенията си. 

Десет месеца по-късно отидохме за кръщенето.

Теофилос не искаше да кръстим детето на името на баща му.

– Да го кръстим Александрос, Менелаос, Харилаос, всичко друго, но не и Костас.

А когато предишната вечер кумецът ни попита: -Ами името на детето какво ще бъде?“, той му отговори дословно така: -Куме, избери ти някое, каквото намериш за добре.

Тогава аз скочих и казах:

– Извинявай, но ако не му дадем името на твоя баща, ще го кръстим на името на моя. Ще го наречем Христофорос. Имаш ли възражения, Теофиле? И го изгледах многозначително, заради автобуса.

– Аз ли?- казва той – никакви. Но не си въобразявай, че ще му се подмилкваме на всичкото отгоре.

Родителите ми нямаха представа, мислеха че ще го кръстим Костас. И когато свещеникът изрече:  „И кръщава се с име Христофор“, баща ми полудя от радост, а майка ми ми направи знак да изляза навън. Бебето в купела вътре в църквата, а тя тръгнала навън да излиза.

-Какви те прихващат? –  казвам й.

– Ти срам нямаш ли? Че какви сме ние? Хората ще кажат утре, че командариш мъжа ти. Къде се е чуло първо дете жената да кръщава на името на баща си? Хлопка на врата ни ще овесят.

 Когато й обясних какъв разговор сме имали с кумеца, тя се успокои.

– Ама защо не иска името на баща си? Не мога да го разбера.

И аз не бях разбрала напълно и докрай. Трябваше да минат пет години, за да науча. Това стана когато за пръв път отидохме в неговото село. И небето се стовари върху главата ми.

Той продължаваше да работи за Папаникас. Тогава автобусите ги чистеха самите шофьори. Всеки път като се прибираха от курс чистеха и миеха превозното средство отвътре и отвън, да е готово за следващия ден.

Често пъти ходех и аз заедно с него да му помагам. Да избягам за малко от затворения живот. Чистех пепелниците, събирах боклуците, забърсвах вътре, а той миеше автобуса отвън, за да приключим по-рано.

Веднъж ми се обажда по телефона и ми казва:

– Ела бързо да ми помогнеш, понеже ми излезе курс.

Взимам такси и отивам веднага. Бях бременна в седмия-осмия месец с моята София, трудно се движех. Идва той вътре, вижда ме и казва:

– Още ли не си свършила? Какво толкова правиш по дяволите?

-Абе, човече, – казвам му – бременна съм, какво искаш да направя?

            -Да, но аз бързам, – казва ми той – а ти ме бавиш!

Започнах да се изхитрям.

От какъв зор се е разбързал толкова, мисля си аз.

Понеже вече му нямах доверие. Две години брак, бях му разбрала вече спатиите.

Викна той такси да ме откара вкъщи, а той замина с автобуса. Но аз казвам на таксиджията да ме остави на „Стратигу Калари“, двеста метра по-надолу, до бензиностанцията където знаех че зарежда. След десетина минути, хоп, появява се нашият. Появява се и една госпожа от отсрещния тротоар, долу-горе на същата възраст като него, русокоса, слаба от кръста нагоре, а от кръста надолу три пъти колкото мен. Той й отваря вратата да се качи. А аз подире й. Вижда ме той и цветът се смъкна от лицето му. Затвори бързо вратата и даде газ като луд.

Отидох в пътническата агенция и хванах един от колегите му. Горещо му си примолих, да е живо и здраво момчето, каза ми. Онази била екскурзоводка, на времето имали вземане-даване двамата, но после се били разделили понеже тя се оженила за някакъв богаташ и се преместили на Родос. Сега била зарязала паралията, върнала се в Атина и отново се била хванала с моя.

Когато се върна на следващия ден, казвам му:

– Какво стана? Коя беше тази?

– Екскурзоводка.

– Как се казва?

– Какво, на разпит ли ще ме подлагаш сега?

– Значи така – казвам. – Браво, Теофиле, само рога не ми беше слагал досега, а сега и това правиш. Браво на теб!

Той започна да троши всичко наоколо, разкрещя се, да прави, да струва, уж божем съм го била обиждала, побъркана съм била, развинтено ми било въображението и така нататък.

Всеки път когато го хващаха нервите, когато трябваше да прикрие вината си, така правеше. Винаги беше нападателен, когато гнездото му беше посрано. Не му липсваше нахалство. За да се усмиря. И успяваше. Сплашваше ме с бруталността си.

Не казвах нищо нито на леля ми, нито на братовчедка ми. Те все още го разхвалваха пред хората:

– Тефилос ли? Най-свястното момче!

Дума не казвах. От една страна срамът, от друга страхът. Ако разбереше, че бях проговорила пред тях, щеше да вдигне голяма гюрултия. И щеше да ми навреди. Бях научила за баща му и оттогава душата ми трепереше.

Кръщавката на Софула, на името на майка ми този път, направихме в Атина. Дойдоха и родителите ми. Април осемдесета беше.  Докато седяхме на масата, баща ми го дръпна настрана.

– Теофиле, взех решение. Но поставям и моите условия.

Моят го изгледа накриво:

– Тоесг?

– Тоест, ще ти купя автобус, да влезеш в туризма,  половината на твое име, половината на името на дъщеря ми. Първо условие – връщате се в Солун, да идваме от село да виждаме внучетата. Второ условие, и то безпрекословно – Тасула се връща в института и се дипломира. Съгласен ли си?

Само дето това „съгласен ли си?“ баща ми изрече така сякаш казваше:

-Ако пък не ти харесва, автобусът  ще е изцяло на нейно име, а ти ще си нейн служител.

Моят схвана много добре.

-Разбира се, че съм съгласен! И благодарим много! – каза лицемерът.

Разплаках се. От една страна се срамувах заради мъжа ми, от друга се възхищавах от находчивия ум на баща ми. Всичко беше разбрал и никога нищо не беше казал.

---

[1] Става дума за Университетската обща болница в Солун, една от най-големите в Гърция. Инициалите АХЕПА идват от началните букви на превода на гръцки на American Hellenic Educational Progressive Association (Американско-гръцка асоциация за образование и напредък) – б.пр.

[2] Пилеа – предградие на Солун – б.пр.

[3] Квартал недалеч от центъра на Атина – б.пр.

[4] Квартал на Атина – б.пр. 

За автора

Макис Цитас е роден пред 1971 г. в град Яница, Гърция. Учил е журналистика в Солун. Живее в Атина и е директор на електронното списание за литература, книги и култура Diastixo.gr (гръцки: „Разредка“). Негови произведения са поставяни на театрална сцена в Гърция и в чужбина от значими режисьори, а по негови стихове са композирали музика известни композитори.

Автор е на разкази, романи, книги за деца преведени на редица чужди езици. Изгрява като едно от горещите имена в съвременната гръцка литература с романа си „Бог ми е свидетел“, който има изключителен успех, поставян е на театралната сцена и печели Наградата за литература на Европейския съюз (2014). Лично президентът на Гърция се обажда на писателя, за да го поздрави, а американското списание „People“ пише за нея: „Един от най-добрите романи, дошли от Гърция“.

Цитас е издал пет книги за възрастни и трийсет и една за деца, три от които са наградени: „Жирафът Хараламбия“ (Държавна награда за илюстрация, Кипър, 2021), „Идва великанът“ (Награда на гръцката секция на ΙΒΒΥ – Кръг за гръцката детска книга, 2023), „Кралски съветник“ (Награда на литературното списание „Хартис“, 2024), носител е на наградата на Атинската община, на общините Пела, Едеса, на Общинската централна библиотека на Едеса и на областната управа на Централна Македония.

Повече информация за автора може да бъде видяна на сайта му makistsitas.com.

Макис Цитас: Децата обичат честността. Трябва да им казваме всичко, не бива да живеят под похлупак/ Μάκης Τσίτας: Στα παιδιά αρέσει η ειλικρίνεια. Πρέπει να τους λέμε τα πάντα, δεν πρέπει να ζουν σε γυάλινο πύργο.

Първата среща на българската читателска публика е с отличения с Европейска литературна награда роман на Цитас „Бог ми свидетел“ (изд. „Изида“ 2017, прев. Здравка Михайлова). Следват сборникът с разкази „Облечи си жилетката“ (изд. „Персей“,  2019, прев. Здр. Михайлова), „Бездомният Костас“ (изд. „Персей“, прев. Здр. Михайлова), „Ах, тези родители“ (изд. „Изида“, 2021, прев. Дарина Фелонова), „Не притеснявай Дядо Коледа“ (изд. „Изида“, 2021, прев. Д. Фелонова).

С „Бог ми е свидетел“ Макис Цитас се превръща в едно от знаковите имена на съвременната гръцка литература. Книгата е преведена на много езици, а театралният спектакъл по нея се играе вече няколко последователни сезона в Атина.

„Бог ми е свидетел“ е комичен и болезнено тъжен портрет на модерното гръцко общество, видяно през очите на един изключително несъвършен, но симпатичен антигерой. Хрисоваландис е петдесетгодишен мъж, наскоро е загубил работата си, бори се с влошаването на здравето си и се опитва да разкаже историята на живота си. Дълбоко религиозен, наивен и емоционално незрял, през целия си живот той е бил жертва на хората около себе си – нагли шефове, продажни жени и собственото му семейство. Злият му началник се забавлява като да го измъчва и злоупотребява с него. Жените в живота му са го приемали само за пари, а баща му и сестрите му, с които все още живее, го презират. Но той обожава жените, макар и малко да се страхува от тях. Не харесва чужденците, които вече са навсякъде около него.

Хрисоваландис е трагичен антигерой, чешит, с особено чувство за хумор. Постепенно изоставен от всички, той обикаля по улиците на Атина на Бъдни вечер само с куфар в ръка, а окаяната му фигура всеки момент може да бъде премазана от жестокото общество, което го е отритнало.

В сборника с разкази „Облечи си жилетката“ с писателско майсторство и тънък хумор е скициран съвременният живот в Гърция. Героите, които срещаме тук, са въплъщение на балканската душевност в цялата й разнообразна палитра и всеки от нас с лекота би могъл да се разпознае в тях. Диригентът, на когото му предстои концерт в Литва, но същевременно е неизменно преследван от притеснението на майка си, че е зиморничав и задължително трябва да си облече жилетка, за да не се разболее. Бабата, която всеки ден е пребивана и обиждана от семейството си и решава сама да търси справедливост за мъките си, макар никой да не й вярва. Мария, която от десет години планира погребението на все още живия си мъж.

Пати (от Петрула) и Такис, които намират един в друг временна разтуха от света на задълженията, неуморната работа, недостига на пари и трудно постижимите мечти. Тъжната Евгения, която не е приета от нито един манастир и не може да реализира призванието си да бъде монахиня. Убиецът Кицос, който се изповядва пред свещеника не защото изпитва вина за убийството на съпругата си, а защото му липсва селската идилия. Различни герои, различни съдби, различни сюжети – ту тъжни, ту забавни, ту чудати – всички те се напасват помежду си като парчета от един и същ сложен пъзел, за да образуват в крайна сметка многопластова картина на гръцката действителност.

“Облечи си жилетката” – разказ от едноименния сборник на Макис Цитас

 Новелата „Пет спирки“, от която предлагаме преводен откъс тук, е монолог на една жена, която живее в Солун в края на седемдесетте години. Всички пътища се отворени пред героинята Тасула, но те биват пресечени от Теофилос и неговата любов. Все пак тя успява да намери заобиколни пътища: да учи, да работи, да отгледа две прекрасни деца. По същество съвсем сама. Теофилос неизменно отсъства във важните моменти и се държи безчовечно с всички около себе си. Дали пък за това не е виновна ужасната тайна, която е скрил дълбоко в себе си?

Тасула преминава през истинска Голгота, но успява да остане изправена в живота. Върви напред с кураж, инат, но и с непрестанна тревога за това „какво ще кажат хората“. Тя би могла да има по-добър живот от който обаче се е лишила.

Цитас подарява на читателите един монолог на жена от провинциятаν живяла трийсет години в Солун, придвижвайки се уверено по един и същи неизменен маршрут от пет автобусни спирки, от дома до работата си и обратно. История разказана със съпричастност и обич, посветена на безбройните жени изживели живота си с критерий святото усещане за дълг, съзнателно  заплащайки определена цена.

Здравка Михайлова

ΠΕΝΤΕ ΣΤΑΣΕΙΣ

Μάκης Τσίτας

Τριάντα χρόνια έμεινα στη Θεσσαλονίκη και δεν την έμαθα. Με έλεγε ο άντρας μου, αν σε κατεβάσω καμιά μέρα στο κέντρο θα χαθείς. Αλήθεια ήταν. Ήξερα μόνο τη διαδρομή από το σπίτι στη δουλειά: Αγία Βαρβάρα Τούμπας – ΑΧΕΠΑ. Πέντε στάσεις. Με το 14.

Α, ήξερα και την Εγνατία που πήγαινα, πάλι με το 14, από το σπίτι στο ΚΤΕΛ Ημαθίας και έπαιρνα το λεωφορείο για το χωριό.

Οι συναδέλφισσές μου κατέβαιναν καθημερινά στο κέντρο. Γνώριζαν απ’ έξω κι ανακατωτά τα μαγαζιά, πού είναι, τι ρούχα φέρνουν, ποιο κάνει εκπτώσεις, ποιο έχει καλές  ποιότητες. Εγώ ιδέα δεν είχα. Κατέβαιναν, Τσιμισκή, Μητροπόλεως, Αγίας Σοφίας. Καθόντουσαν και για καφέ. Με ‘λέγαν «Θα έρθεις; Πάμε να χαζέψουμε βιτρίνες». Εγώ; Και να με πλήρωνες δεν κατέβαινα! Θέλαν να σκοτώσουν την ώρα τους αυτές – εμένα ολόκληρη μέρα δε με έφτανε με τόσες δουλειές που είχα να κάνω.

«Αμάν βρε Τασούλα, ούτε ένα απόγευμα δεν μπορείς;» Κι όμως δεν μπορούσα.

Δεν είχα χρόνο να σκεφτώ για τον εαυτό μου, να πάω κάπου. Για ψώνια έστελνα τη νύφη μου. Της έλεγα πάρε με μια μπλε φούστα φέρ’ ειπείν, μια καφέ ζακέτα.  Ήξερε το νούμερο και τις προτιμήσεις μου. Μόνο εγώ να μην κατέβω στην αγορά. Δεν προλάβαινα. Ερχόμουν πάντα βιαστικά απ’ τη δουλειά 3-3:30 να φάμε κι ύστερα τα πιάτα να πλύνω, να συμμαζέψω, να διαβάσω τα παιδιά, να βάλω πλυντήριο, σίδερο.

Επειδή έλειπα ώρες στη δουλειά, ήθελα μετά να είμαι στο σπίτι με τα παιδιά, να μην τους λείψει τίποτα. Και την πίτα τους θα έπρεπε να κάνω, και το κέικ τους και το παγωτό τους.  Ήθελα να τα έχουν όλα, να μη λένε «να η μάνα μας δουλεύει και δεν μπορεί να μας φροντίζει».

Είχαμε μία γειτόνισσα δασκάλα σε Δημοτικό και ο άντρα της στην Πολεοδομία. Στα τόσα χρόνια που την ήξερα ζήτημα ήταν αν την είχα δει δέκα φορές να μαγειρεύει – όλο από έξω έπαιρναν. Δασκάλα ήταν βρε παιδί μου, πόσες ώρες δούλευε πια; Μιάμιση η ώρα ήταν στο σπίτι. Κι όμως έλεγε «είμαι πτώμα». Και κάνεις δεν παραπονιόνταν. Κάθε μέρα παράγγελναν απ’ έξω. Τα ντελίβερι χτυπούσαν όλη την ώρα τα κουδούνια: σουβλάκια, πίτσες, χάμπουργκερ – όλα τα σκατολοίδια τα ανθυγιεινά.

Εγώ να πάρω απ’ έξω; Ούτε να το διανοηθώ μπορούσα. Ακόμα και πίτσα όταν θέλαν τα παιδιά εγώ την έφτιαχνα. Είχα κάθε μέρα έτοιμο μαγειρευτό φαγητό. Τα παιδιά ερχόντουσαν απ’ το σχολείο και έτρωγαν νωρίτερα, δεν είχαν υπομονή να περιμένουν. Οι δυο μας τρώγαμε ύστερα.

Με το που τελειώναμε, έπεφτα με τα μούτρα στις δουλειές. Ήθελα να είναι όλα στην τρίχα.

Το μεσημέρι δεν κοιμόμουνα ποτέ αν και ήμουν από τις πέντε το πρωί στο πόδι. Το βράδυ όμως με έπαιρνε νωρίς ο ύπνος 10-11. Συνήθως στον καναπέ με την τηλεόραση ανοιχτή.

Τον πιο πολύ χρόνο μου τον έτρωγε το σίδερο. Ώρες ολόκληρες. Γιατί τα περνούσα όλα, ακόμα και τα εσώρουχα και τις κάλτσες. Δεν μπορούσα να διανοηθώ πως θα έμπαινε κάτι στο συρτάρι μου ασιδέρωτο. Γιατί; Ξέρω ‘γω, γιατί είχα κάλο στον εγκέφαλο. Αλλά μη νομίζεις και τώρα ακόμα το ίδιο κάνω. Προσπάθησα να το αποβάλω αλλά δεν τα κατάφερα. Ακόμα και τώρα με τον πατέρα μου. Ο πατέρας μου φοράει σιδερωμένα σώβρακα, σιδερωμένες κάλτσες, έχει σιδερωμένες πετσέτες. Όλη την ώρα με βάζει τις φωνές. «Τι τα σιδερώνεις αυτά βρε κορίτσι μου, τι τα σιδερώνεις»;

«Ε, αφού έχω το σίδερο αναμμένο» λέω, «αυτά τα αφήσω έτσι;»

Δε με πάει η καρδιά. Από φοιτήτρια ήμουν έτσι, απ’ τα δεκαοχτώ που έφυγα απ’ το χωριό και ήρθα στη Θεσσαλονίκη να σπουδάσω.

Τον γνώρισα το ’77, όταν ήμουν στο δεύτερο έτος και κατέβηκα στην Αθήνα για να κάνω Χριστούγεννα  με τους θείους μου. Με είχε φάει η ξαδέρφη μου η Τούλα «έλα» κι «έλα, θα περάσουμε ωραία». Δεν ήμουνα των ταξιδιών, πουθενά δεν είχα πάει ως τότε αλλά με το πες πες, αρέστηκα στην ιδέα. 

Το σπίτι τους ήταν διώροφο. Καθόντουσαν στο κάτω και το πάνω το νοίκιαζαν σ’ αυτόν. Ήταν πολύ φίλος του θείου μου και συνάδερφός του. Δούλευαν σ’ ένα μεγάλο γραφείο ταξιδίων -στον Παπανίκα αν έχεις ακουστά- και κάνανε δρομολόγια σε όλη την Ελλάδα.

Προπαραμονή τον κάλεσαν για φαγητό – εκεί τον είδα. Απ’ την πρώτη στιγμή κατάλαβα πως του γυάλισα – τα μάτια του δεν τα πήρε από πάνω μου.

Έμαθα πως είναι αρραβωνιασμένος με μια ανιψιά του αφεντικού η οποία ήταν χωρισμένη με ένα αγοράκι δεκαπέντε χρονών και ευκατάστατη. Είχε δρομολόγιο για Κέρκυρα και την πήρε μαζί του την άλλη μέρα πρωί πρωί κι έφυγαν.

Τρεις μέρες μετά γύρισαν χωρισμένοι. Δεν πολυκατάλαβα τον λόγο. Για μια γραβάτα – έτσι μας είπε. Όταν έφτασαν στο νησί είδε αυτός πως είχε ξεχάσει την γραβάτα του κι επειδή θα ήταν όλοι με επίσημο ένδυμα στο ρεβεγιόν, την είπε να πάει στην αγορά να πάρει μία. Κι εκείνη του απάντησε: «Εγώ θα σε πάρω γραβάτα; Όπως ψωνιζόσουν κάθε φορά, πήγαινε ψωνίσου και τώρα».

Και τη χώρισε. Μα για μια γραβάτα; Μεγάλη εντύπωση με έκανε.

Στο μεταξύ κάθε βράδυ ερχόταν για φαγητό. Και μια μέρα λέει στη θεία μου «κάνε κάτι με την ανιψιά σου». Τον απαντάει εκείνη «Α με συγχωρείς Θεόφιλε, αυτά δε γίνονται. Αυτή είναι 19 χρονών κοριτσάκι κι εσύ 35! 16 χρόνια διαφορά! Θα με σφάξει ο πατέρας της, ήρθε εδώ το παιδί διακοπές κι εμείς θα το παντρολογάμε; Σε καμία περίπτωση».

«Δεν θέλετε εσείς;»  λέει εκείνος «θα το κάνω μόνος μου».

Κι αρχίζει τα δρομολόγια Αθήνα Θεσσαλονίκη για να με βλέπει. Πάντα φορτωμένος με γλυκά και λουλούδια. Κι αν δεν έβγαινε δρομολόγιο ερχόταν αεροπορικώς. Έπαιρνε τρεις μέρες ρεπό και ερχόταν. Αλλά και όταν δεν είχε ρεπό, έπαιρνε το πρωί το αεροπλάνο την έστηνε έξω απ’ τη Σχολή Νοσηλευτικής για δυο τρεις ώρες με έβλεπε και το μεσημέρι έφευγε. Ο μισθός του δεν τον έφθανε στα εισιτήρια – έπαιρνε προκαταβολές απ’ τη δουλειά του. Τέτοιος έρωτας. Με έλεγαν οι συμφοιτήτριες μου «βρε Τασούλα πόσο τυχερή είσαι, τι λατρεία είναι αυτή;».

Κι εγώ, να σου πω την αλήθεια, κολακευόμουν. Δε με είχαν ξαναφερθεί έτσι.

Σκεφτόμουνα «πού θα ξαναβρώ τέτοιον άνθρωπο; Δεν παρουσιάζονται κάθε μέρα οι ευκαιρίες». Δεν ξέρω αν ήταν έρωτας ή αγάπη αυτό που ένιωσα αλλά ενθουσιασμός ήταν σίγουρα.

Μια μέρα που ήρθε με το λεωφορείο με λέει -έξω απ’ τη Σχολή, όπως πάντα- «αύριο το βράδυ θέλω να με συνοδεύσεις σε μια εκδήλωση στη Χαριλάου – δεν είναι ωραίο να εμφανιστώ μόνος».

Λέω «να ‘ρθει και η Στέλλα μαζί μας».

Λέει «όχι μωρέ, τι να την κάνουμε την Στέλλα; Μόνη σου να ‘ρθεις. Μήπως με φοβάσαι;».

«Όχι βρε, τι να σε φοβηθώ» λέω.

 Τον είχα γνωρίσει καλά, τον είχα εμπιστοσύνη. Δηλαδή, πώς να στο πω, δεν φοβόμουν μήπως με κάνει κάποιο κακό.

Έρχεται λοιπόν την άλλη μέρα με παίρνει και με πάει σε μια ταβέρνα στην Πυλαία. Δεν υπήρχε εκδήλωση, ήθελε να βγούμε οι δυο μας για να με μιλήσει.

Όταν το κατάλαβα θύμωσα πολύ.

«Γιατί με είπες ψέματα Θεόφιλε;»

«Ηρέμησε, κορίτσι μου. Θέλεις να σε γυρίσω στο σπίτι σου;»

Άντε μωρέ λέω, θα νομίζει ότι είμαι καμιά βλαχούλα.

«Όχι, εντάξει, πάμε στην ταβέρνα».

Φτάνουμε και παραγγέλνουμε. Πίνει ένα ποτηράκι, λέει: «Τασούλα, στο επόμενο ποτήρι θύμισέ μου να σου πω κάτι».

Λέω «καλά».

Πίνει δεύτερο ποτηράκι, λέει: «Σε λίγο θα σου πω κάτι».

Το ίδιο και στο τρίτο.

Τελικά κατέβασε δυο μπουκάλια –φέσι έγινε. Πήγαινε στην τουαλέτα και παραπατούσε.

«Τι ήθελες να με πεις, βρε Θεόφιλε;» του λέω.

Κι εκείνη την ώρα βάζει κάτι κλάματα, μα κάτι κλάματα. Με αναφιλητά. Κι όταν ηρέμησε άρχισε να με λέει την ιστορία της ζωής του.

Ήταν τέσσερα παιδιά, δυο κορίτσια, δυο αγόρια. Μεγάλωσαν μέσα στη φτώχεια με μητέρα και γιαγιά. Τρεις κατσίκες, πέντε κότες και τρία στρέμματα χωράφι. Τα αγόρια, παιδιά του δημοτικού, έκαναν και μεροκάματα. Κάθε μέρα ψωμί ελιές και κρεμμύδι. Στην καλύτερη περίπτωση πατάτες και φασόλια.  Περιμέναν την Κυριακή που ήταν αυτός παπαδοπαίδι στην εκκλησία και τους έφερνε μετά το σχόλασμα πρόσφορο. Το έτρωγαν μαζί με το ψωμί. Λες και ήταν κρέας. Καταλαβαίνεις; Ψωμί με ψωμί.

Κι ο πατέρας του; Ένας άχρηστος. Ήταν χτίστης. Κάθε καλοκαίρι έφευγε με τους άλλους άνδρες του χωριού -μαστόροι όλοι- για τη Ρουμανία και επέστρεφαν μετά από έξι μήνες. Όλοι ερχόντουσαν με τις οικονομίες τους εξόν απ’ αυτόν.  Τα έτρωγε όλα στις γυναίκες. Κάτι λίγα που έφερνε τα κρατούσε για να περάσει τους υπόλοιπους έξι μήνες στο χωριό, στο σπίτι δεν άφηνε δραχμή.

Με έλεγε την ιστορία, έκλαιγε εκείνος, έκλαιγα και εγώ… Προσπαθούσα να τον παρηγορήσω. Σπάραζε το μέσα μου που έβλεπα έναν άντρα να κλαίει με μαύρο δάκρυ. Δε με είχε ξανασυμβεί κιόλας.

Τα εννοούσε όλα αυτά; Ήταν ξέσπασμα της στιγμής; Το έκανε για να τον λυπηθώ; Τόσα χρόνια και δε με έχει φύγει αυτή η απορία. Ήταν χειριστικός άνθρωπος. Όταν ήθελε να κάνει τη δουλειά του ήταν αγγελούδι, μέσα στην ευαισθησία και την καλοσύνη. Κι εγώ, πώς να στο πω, τον πίστευα αμέσως, ξεχνούσα τα πάντα. Μετά αρχίζαμε τα ίδια κι ύστερα ξανά τα ίδια και τα χρόνια περνούσαν.

Τέλος πάντων, μετά που με τα είπε όλα αυτά και ξέσπασε με κοιτάει στα μάτια και λέει: «Δε θέλω να απαντήσεις τώρα, θέλω να το σκεφτείς. Σε ερωτεύτηκα από την πρώτη στιγμή που σε είδα, γι’ αυτό κι έδωσα δρόμο στην άλλη. Θέλω εσύ να γίνεις γυναίκα μου και πιστεύω πως δε θα σταθεί εμπόδιο η διαφορά ηλικίας που έχουμε».

Γιατί, όπως είπα, ήταν 35 αυτός κι εγώ 19, όμορφη κοπέλα, ψηλή και λεπτή κ ι αυτός ωραίο παλικάρι την εποχή εκείνη.

Δεν με ήταν αδιάφορος αλλά ωστόσο δε μίλησα. Τι μπορείς ν’ απαντήσεις ξαφνικά, από τη μια στιγμή στην άλλη, σε μια τέτοια πρόταση; Κι άλλωστε δεν είχα καν στο μυαλό μου κάτι τέτοιο. Για τη Σχολή και τα μαθήματα νοιαζόμουν μόνο, όχι για έρωτες και παντρειές. Ήμουν μικρή ακόμα – αν κι οι περισσότερες στη ηλικία μου είχαν και παιδιά. Στο χωριό βέβαια, όχι στη Θεσσαλονίκη. Κι εγώ είχα ξεφύγει από όλα αυτά, είχα άλλα όνειρα. Παιδίατρος ήθελα να γίνω, αλλά χωρίς φροντιστήριο μπήκα Νοσηλευτική. Απ’ το Δημοτικό που ήμουν ακόμα μου έλεγε ο πατέρας μου «να φύγεις από το χωριό, να φύγεις από τα χωράφια, να κάνεις άλλη ζωή, να γυρίσεις γιατρός, να καμαρώνω», ήταν προοδευτικός άνθρωπος. «Να βρεις ένα καλό παλληκάρι με καλή δουλειά και να μείνετε στη Θεσσαλονίκη». Δεν τον πείραζε που θα έμενε μόνος με τη μάνα μου. Καθόλου. Δεν τα έκαναν εύκολα αυτά οι γονείς -ιδίως στην επαρχία.

Με αυτά και με εκείνα τα φτιάξαμε. Συνέχιζε να ανεβαίνει σχεδόν κάθε εβδομάδα και έμενε πια στο σπίτι μου. Περνούσα πολύ ωραία μαζί του. Έλεγα «αν είναι έτσι μια σχέση, να μη χαλάσει ποτέ». Έκανα την προσευχή μου στη Μεγαλόχαρη. Κι εκείνος επέμενε να το πω στους δικούς μου για να το επισημοποιήσουμε. Δεν ήξερα τι να κάνω. Το συζήτησα με τη φίλη μου την Αντωνία.

Λέω έτσι κι έτσι με είπε ο Θεόφιλος, τι λες;

Λέει «καλός άνθρωπος φαίνεται, φιλότιμος,  εργατικός – ό,τι πρέπει για οικογενειάρχης. Κι εσένα σε λατρεύει. Τι άλλο θέλεις. Και γιατί να πει όχι ο μπαμπάς σου;»

Το παίρνω απόφαση και πάω στο χωριό να τους μιλήσω. Πιάνω πρώτα στη μητέρα μου αλλά με λέει εκείνη «στον πατέρα σου πες τα, εμένα μη με ανακατεύεις».

Μόλις του το είπα εκείνος αγρίεψε:

«Καλά εγώ σε σπουδάζω για να πάρεις έναν αμόρφωτο;»

«Είναι καλό παιδί».

«Σπίτι δικό του έχει;»

«Νοικιάζει. Στην Αθήνα».

«Λεωφορείο δικό του;»

«Όχι».

«Παιδί μου έχεις καθόλου μυαλό στο κεφάλι σου; Οδηγό θα πάρεις; Αυτοί όπου ζουν εκεί παντρεύονται, όπου πάνε φυτεύουν και παιδιά. Μακριά από σοφεραίους!  Εγώ όμως το είχα ήδη αποφασίσει: «Μπαμπά θα τον πάρω».

Το βράδυ τηλεφώνησα στον Θεόφιλο για να του πω τι έγινε κι εκείνος με είπε «αύριο μέχρι το μεσημέρι θα είμαι στο χωριό». Και όντως ήρθε. Και λέει στον πατέρα μου, «Κύριε Χριστόφορε, εγώ αγαπώ τη κόρη σας και θέλω να την παντρευτώ. Σας δίνω το λόγο μου πως θα την κάνω ευτυχισμένη».

«Κοίταξε αγόρι μου» του απαντάει «εγώ δεν έχω κόρη για παντρειά» λέει «ακόμα δεν έχει τελειώσει τη Σχολή της».

Και πράγματι ήμουν στο δεύτερο έτος, πριν τις εξετάσεις.

«Κύριε Χριστόφορε, εγώ αυτό που έπρεπε να κάνω το ‘κανα. Σκεφτείτε το κι εσείς. Αν όχι, για ό,τι και αν προκύψει από δω και πέρα εγώ δεν έχω καμιά ευθύνη, να το ξέρετε».

«Τι, μας απειλείς κιόλας;»

«Συγγνώμην, δε σας απειλώ, σας προειδοποιώ».

Και μια βδομάδα μετά που ηρέμησε το πράγμα κι εγώ γύρισα στη Σχολή, έρχεται ο Θεόφιλος και με λέει «μάζεψε τα πράγματά σου, πάμε Αθήνα».

Κι έτσι κλεφτήκαμε.

Κι όταν φτάσαμε, τηλεφώνησε στο χωριό και τους είπε: «Μην ανησυχείτε για την  κόρη σας, είναι μια χαρά. Είμαστε στην Αθήνα, στο σπίτι μας».

Ο μπαμπάς μου άρχισε ν’ αγριεύει και να φωνάζει:

«Αλήτη» και το ‘να τ’ άλλο, «δεν ντρέπεσαι λιγάκι, εγώ νόμιζα πως είσαι άντρας, δεν είσαι άντρας ρε, δεν φέρθηκες σωστά!».

«Εγώ σας είχα προειδοποιήσει», λέει αυτός, «εσείς δε δώσατε σημασία».

«Είσαι μεγάλος αλήτης!»

Άκουγα τη μάνα μου προσπαθούσε να τον ηρεμήσει. Την άλλη μέρα τηλεφώνησε στη θεία μου και της είπε «πες τους να ανέβουν πάνω και οι δυο πριν μάθει ο κόσμος ότι έγινε όλη αυτή η ιστορία και γελάσει με τα ρεζιλίκια μας».

Σε τρεις μέρες οι δυο μας μαζί με τη θεία και την ξαδέρφη μου ήμασταν στο χωριό.

Συζητάμε, κάνουμε, ράνουμε και αρχές Ιανουαρίου του ’78 παντρευτήκαμε τσάτρα πάτρα.

­­

Ο γάμος έγινε άρον άρον. Για γλέντι ούτε κουβέντα. Μετά το μυστήριο, άλλαξα το νυφικό μου και πήγαμε να πάρουμε το αεροπλάνο για Αθήνα. Μας πήγαν οι γονείς μου στο αεροδρόμιο. Όση ώρα ήμασταν στο αυτοκίνητο δε μιλούσε κανείς. Ο πατέρας μου δεν με έριξε ούτε ματιά, δεν μπορούσε να με συγχωρέσει. Εγώ εκλιπαρούσα για ένα βλέμμα του αλλά εκείνος πάγος.

Φθάσαμε στην Αθήνα απόγευμα. Την ώρα που τακτοποιούσα τα πράγματά μας είδα το βραχιόλι που με είχαν κάνει δώρο οι δικοί μου όταν πέρασα Νοσηλευτική και άρχισα να κλαίω. Σκέφτηκα ότι στο γάμο μου δεν με έκαναν δώρο. Ξέρεις τώρα, θυμόμουν πόσο έβραζε ο πατέρας μου και τη μάνα μου φαρμακωμένη.

Λέει, «γιατί κλαις;»

«Ε, συγκινήθηκα, θυμήθηκα όλα αυτά που έγιναν στο γάμο μας».

Λέει όλο ειρωνεία, «πολύ ευαίσθητη δεν είσαι;»

Πρώτη φορά τον άκουγα να με μιλάει σε τέτοιο τόνο. Ξαφνικά άλλαξε πρόσωπο! Έπεσα απ’ τα σύννεφα.

«Κοίταξε να σου πω» λέει «αυτά που ήξερες να τα ξεχάσεις. Το ξέρω ότι είσαι   καλομαθημένη, σε ‘χουν μοσχαναθρεμμένη, αλλά τώρα πια, όχι όπως ήξερες – όπως θα τα βρεις».

«Τι θες να πεις;»

«Δεν καταλαβαίνεις αυτά που σου λέω και κάθεσαι και κλαις τώρα; Έφυγες απ’ τη μαμάκα και τον μπαμπάκα πια, τώρα είσαι στα δικά μου χέρια».

Δεν πίστευα στ’ αυτιά μου.

Λέω, «πας καλά;»

«Πολύ καλά!» απαντάει, ξεντύνεται και μπαίνει στο μπάνιο.

Είχα μείνει άγαλμα! Δεν ήξερα τι να κάνω. Φόρεσα το παλτό μου – 8 Ιανουαρίου ήτανε, το θυμάμαι σαν τώρα, και βγήκα έξω. Στα Σεπόλια μέναμε, και παίρνω έναν δρόμο, μα δεν ήξερα πού πάω. Δεν το χωρούσε το κεφάλι μου, αυτός ο άνθρωπος που ως εχθές ήταν τόσο τρυφερός,  τόσο καλός, να με φερθεί έτσι! Πού κολλούσε αυτή η συμπεριφορά; Δε μπορούσα να καταλάβω. Περπατούσα κι έκλαιγα. Αντί να με αγκαλιάσει, να με παρηγορήσει, να με πει «εδώ είμαι βρε κορίτσι μου, μη στενοχωριέσαι   και όποτε βολεύει θα ανεβαίνεις στο χωριό να τους βλέπεις». Περπατούσα, περπατούσα ώσπου έφτασα σε ένα πάρκο. Ήταν γύρω στις 9 το βράδυ. Πέντε έξι νεαροί έπαιζαν μπάλα. Κάθισα σ’ ένα παγκάκι. Προσπαθούσα να καταλάβω τι είχε γίνει. Με πλησιάζουν δύο.

«Κοπελιά γιατί κλαις;» λέει ο ένας.

«Μπορούμε να βοηθήσουμε;» λέει ο άλλος.

«Όχι ευχαριστώ» λέω και μέχρι να τελειώσω την κουβέντα μου, ο ένας με πιάνει το μπούτι.

Λέω μέσα μου, α, δε πάμε καλά! Πήγε η καρδιά μου στην Κούλουρη. Ήμουν και δυο μηνών έγκυος. Ξαναγυρίζω άρον–άρον πίσω και φέρνω γύρους στο τετράγωνο της πολυκατοικίας μας.

Πήγε η ώρα 12 και ήμουν μες στο ψοφόκρυο να φέρνω βόλτες σαν την τρελή. Δεν ήθελα να μπω μέσα. Δεν ήξερα που να πάω, τι να κάνω. Να πάρω τηλέφωνο στους γονείς μου; Σε καμιά περίπτωση. Να πάρω στη θεία, ντρεπόμουνα. Με τα πολλά μπαίνω και βλέπω τον κύριο ξαπλωμένο στο κρεβάτι να ροχαλίζει του καλού καιρού. Ούτε που τον ένοιαξε. Κούρνιασα στον καναπέ, έτσι με τα ρούχα. 

Την άλλη μέρα το πρωί, με λέει: «Τι έγινε χθες, έκανες την επανάστασή σου;  Και πίστεψες πως εγώ θα τρέξω πίσω σου; Καλά, τόσο αφελής είσαι;»

«Φαίνεται πως είμαι!»

«Άκου να σου πω, μη τυχόν και πεις τίποτα γι’ αυτό στη θεία σου ή στην ξαδέρφη σου γιατί αλλοίμονο σου!»

Από εκεί ξεκίνησε ο Γολγοθάς μου.

Η μία μέρα ήταν χειρότερη απ’ την άλλη. Μούντζωνα τον εαυτό μου κάθε μέρα – έλεγα «ηλίθια πώς την πάτησες έτσι». Ήμουν ράκος.

Με βλέπει μια μέρα η ξαδέρφη μου: «Καλά, εσύ γιατί αδυνάτισες τόσο; Αντί να βάλεις κιλά με την εγκυμοσύνη εσύ έχασες. Τι γίνεται;»

Όντως είχα χάσει κιλά. Ήμουν στον έβδομο μήνα και δεν είχα κοιλιά.

Έλεγα διάφορες δικαιολογίες – που να τολμήσω να πω την αλήθεια.

Γέννησα Σεπτέμβρη του ’78. Σε μια κλινική στα Πατήσια. Ήρθε και η μητέρα μου να με προσέχει. Όταν γύρισε, μοίρασε γλυκά στη χωριό και είπε πως γέννησα πρόωρα, «είναι εφταμηνίτικο το μωρό αλλά είναι μια χαρά». Κι όταν μετά που σαράντισα το φέραμε στο χωριό είπαν οι γυναίκες: «εφταμηνίτικο κι είναι τόσο θρεμμένο, πού και να είχε γεννηθεί κανονικά!» Μόλις είδε το μωρό ο πατέρας μου έβαλε τα κλάματα. Το φιλούσε, το αγκάλιαζε – τι να σου πω. Τότε άλλαξε και η συμπεριφορά του και αποκαταστάθηκαν οι σχέσεις μας.

Δέκα μήνες μετά, ανεβήκαμε για τα βαφτίσια.

Ο Θεόφιλος δεν ήθελε να δώσει του πατέρα του το όνομα.

«Θα το βγάλουμε Αλέξανδρο, Μενέλαο, Χαρίλαο ή ό,τι άλλο εκτός από Κώστας».

Κι όταν το προηγούμενο βράδυ ο κουμπάρος ρώτησε «Και το όνομα αυτού;» εκείνος τον είπε, «κουμπάρε, διάλεξε όποιο θέλεις εσύ».

Τότε πετάχτηκα εγώ και είπα: «Συγγνώμη αλλά άμα δεν του δώσουμε το όνομα του πατέρα σου, θα βάλουμε του δικού μου πατέρα. Θα τον πούμε Χριστόφορο. Έχεις αντίρρηση Θεόφιλε;» Και τον κοίταξα με νόημα, για το λεωφορείο.

«Εγώ;» λέει «καμία. Να μη νομίζει όμως ότι τον καλοπιάνουμε κιόλας».

Οι γονείς μου δεν είχαν ιδέα, νόμιζαν πως θα το βγάλουμε Κώστα. Κι όταν είπε ο παπάς, «και το όνομα αυτού Χριστόφορος» ο μπαμπάς μου ξετρελάθηκε κι η μάνα μου με έκανε νόημα «έλα έξω!». Το μωρό στην κολυμπήθρα μέσα κι εκείνη βγήκε έξω.

«Τι σ’ έπιασε;» την λέω.

«Δεν ντρέπεσαι, καλέ; Τι είμαστε εμείς; Θα πούνε αύριο ότι τον κάνεις κουμάντο τον άντρα σου. Που ακούστηκε να βάζει στο πρώτο παιδί η γυναίκα το όνομα του πατέρα της; Θα μας κρεμάσουνε κουδούνια!»

Όταν της εξήγησα την κουβέντα με τον κουμπάρο, ηρέμησε.

«Μα γιατί δε θέλει το όνομα του πατέρα του; Δεν μπορώ να καταλάβω».

Ούτε εγώ είχα καταλάβει. Έπρεπε να περάσουν πέντε χρόνια για να μάθω. Στην πρώτη επίσκεψη που κάναμε στο χωριό του. Και με ήρθε ο ουρανός σφοντύλι.

Εξακολουθούσε να δουλεύει στου Παπανίκα. Τότε τα λεωφορεία τα καθαρίζανε οι ίδιοι οι οδηγοί. Κάθε φορά που επιστρέφανε από το δρομολόγιο καθαρίζανε και πλένανε το αυτοκίνητο μέσα – έξω να είναι έτοιμο για την επόμενη μέρα.

Πολλές φορές πήγαινα κι εγώ μαζί του να τον βοηθήσω. Να ξεφύγω λίγο κι απ’ την κλεισούρα. Καθάριζα τα σταχτοδοχεία, μάζευα τα σκουπίδια, σκούπιζα μέσα και αυτός έπλενε απέξω για να τελειώσουμε νωρίς.

Κάποια στιγμή με παίρνει τηλέφωνο, με λέει, «έλα γρήγορα να με βοηθήσεις γιατί βγήκε δρομολόγιο». Παίρνω ένα ταξί και πάω αμέσως. Ήμουν εφτά οχτώ μηνών, στη Σοφία μου, δυσκολευόμουν στην κίνηση. Έρχεται μέσα, με βλέπει και λέει: «ακόμα να τελειώσεις; Τι στο διάολο κάνεις;»

«Βρε άνθρωπε» του λέω «έγκυος είμαι, τι θέλεις να κάνω;»

«Ναι, αλλά εγώ βιάζομαι» με λέει «και με καθυστερείς!»

Άρχισα να πονηρεύομαι.

Γιατί τέτοια -μετά συγχωρήσεως- κωλοπιλάλα, σκέφτηκα.

Διότι δεν του είχα πλέον εμπιστοσύνη. Δυο χρόνια γάμου, είχα καταλάβει πια.

Φωνάζει ένα ταξί να με πάει σπίτι κι αυτός έφυγε. Αλλά εγώ είπα στον ταξιτζή να με αφήσει Στρατηγού Καλάρη, διακόσια μέτρα πιο κάτω, στο πρατήριο που ήξερα ότι έβαζε καύσιμα. Σε δέκα λεπτά, τσουπ, εμφανίζεται. Εμφανίζεται και μια κυρία απ’ την άλλη μεριά, πάνω κάτω στην ίδια ηλικία με αυτόν, ξανθιά, πάνω αδύνατη και κάτω τρεις φορές εγώ. Αυτός της ανοίγει την πόρτα για να ανεβεί. Εγώ πίσω της. Με είδε κι έχασε το χρώμα του. Έκλεισε γρήγορα την πόρτα και γκάζωσε σαν τρελός.

Πήγα στο γραφείο και έπιασα έναν συνεργάτη του. Τον χιλιοπαρακάλεσα και, ας είναι καλά το παιδί, με είπε. Ήταν ξεναγός αυτή, τα είχε παλιά μαζί του αλλά ύστερα χωρίσανε γιατί παντρεύτηκε έναν πλούσιο και μετακόμισε στη Ρόδο. Τώρα τον είχε παρατήσει τον πλούσιο, ξαναγύρισε στην Αθήνα και τα ξανάμπλεξε με τον δικό μου.

Όταν ήρθε την άλλη μέρα, λέω: «τι έγινε; Ποια ήταν αυτή;»

«Μια ξεναγός».

Λέω: «Πώς τη λένε;»

Λέει: «τι, ανάκριση μας κάνεις τώρα;»

«Ώστε έτσι» λέω, «Μπράβο Θεόφιλε, μόνο κεράτωμα δε με είχες ρίξει μέχρι τώρα και τώρα το έκανες κι αυτό. Μπράβο!»

Άρχισε να τα σπάει, να φωνάζει, να κάνει, να δείχνει, τάχα μου με προσβάλεις, είσαι τρελή, είσαι φαντασιόπληκτη και τα λοιπά.

Πάντα νευρίαζε για να καλύψει την ενοχή του. Πάντα επίθεση όταν είχε τη φωλιά του λερωμένη. Το θράσος του περίσσευε. Για να λουφάξω. Και τα κατάφερνε. Με τρόμαζε ο τσαμπουκάς του.

Δεν έλεγα τίποτα ούτε στη θεία ούτε στην ξαδέρφη μου. Αυτές ακόμα τον παίνευαν στον κόσμο: «Ο Θεόφιλος; Το καλύτερο παιδί!».

Δεν έλεγα λέξη. Από τη μια η ντροπή,  απ’ την άλλη ο φόβος. Αν καταλάβαινε ότι τους μίλησα, θα έκανε φασαρία. Και θα με έκανε ζημιά. Είχα μάθει για τον πατέρα του και από τότε έτρεμε το φυλλοκάρδι μου.

Τα βαφτίσια της Σοφούλας, το όνομα της μάνας μου αυτή τη φορά, τα κάναμε στην Αθήνα. Κατέβηκαν και οι γονείς μου. Απρίλης του ’80 ήτανε.  Στο τραπέζι, ο πατέρας μου μας πήρε παράμερα. «Θεόφιλε, πήρα μια απόφαση. Αλλά βάζω και τους όρους μου».

Ο δικός μου τον στραβοκοίταξε. «Δηλαδή;»

«Δηλαδή, θα σου πάρω πούλμαν, να μπεις στον τουρισμό, μισό εσένα, μισό της κόρης μου. Πρώτος όρος, γυρνάτε Θεσσαλονίκη να ερχόμαστε απ’ το χωριό να βλέπουμε τα εγγόνια μας. Δεύτερος όρος και απαράβατος, η Τασούλα ξαναπάει στη Σχολή και παίρνει το πτυχίο της. Συμφωνείς;»

Μόνο που το ‘συμφωνείς’ το είπε μ’ έναν τρόπο σαν να έλεγε κι άμα δε σ’ αρέσει, το πούλμαν στο όνομά της κι εσύ υπάλληλος.

Ο δικός μου το ‘πιασε. «Και βέβαια συμφωνώ! Κι ευχαριστούμε πολύ!» είπε ο υποκριτής.

Έβαλα τα κλάματα. Απ’ τη μια ντρεπόμουνα για τον άντρα μου, απ’ την άλλη θαύμαζα την εξυπνάδα του πατέρα μου. Τα είχε καταλάβει όλα και δεν μίλησε ποτέ.

Макис Цитас: Децата обичат честността. Трябва да им казваме всичко, не бива да живеят под похлупак/ Μάκης Τσίτας: Στα παιδιά αρέσει η ειλικρίνεια. Πρέπει να τους λέμε τα πάντα, δεν πρέπει να ζουν σε γυάλινο πύργο.