Виолета Радкова пише вълшебно. Създала е своя литературна форма.

Изплела е пълнокръвен разказ с живи хора, но го е направила с онези невидими нишки, които владее само истинският поет. Беше ми невъзможно да спра да чета, докато не стигна до края на живота на Иван, като през цялото време е ясно, че живот като неговия няма край. Пътешествие, което те хвърля в дълбокото и като главния герой трябва да плуваш или да потънеш. И през цялото време те съпътства една особена милост, като повей от крило.

~ Капка Касабова

Тази книга е заредена от начало до край с радостта от разказването, удоволствието от създаване на собствен свят и населяването му. Както се случва с романите отвъд конвенцията на обикновеното описание, „И леглото ни е зеленина“ трудно може да бъде категоризиран. Бих го нарекла по-скоро роман за втория шанс, за възможните (не)осъществими паралелни животи, за постоянното завръщане към предопределеното и непреодолимото, там, където безкрайната свобода на литературата среща клетката на човешката ситуация.

С този роман Виолета Радкова не прави дебют, а навлиза директно в своята зрялост като автор.

~ Яна Букова

Роман за необяснимата граница между реалност и съновидение. И за двата толкова различни живота на един човек. И за загадъчните синкопи между времената и уж безкрайните земни пространства.

~ Христо Карастоянов

И леглото ни е зеленина

Виолета Радкова

Иван излиза в топлата лятна нощ. Въздухът е тих и същевременно наелектризиран. Припомня му меките нощи в Крушово, когато, сгушен до него, Славей спи и сънува. Иван, заровил нос в русата му коса, диша и издиша. Косата на детето пука наелектризирана, пука с живот. Иван вдишва и издишва електричество, в ноздрите му се провира необяснима енергия, сила, усеща как клетките му се делят, как кръвта му се обновява. Допирът до пукащия от живот Славей го възобновява и всяка нощ Иван, който самият не е стар, който даже е още посред дете и младеж, всяка нощ Иван се зарежда, променя, подсилва.

Сега Иван отново се чувства силен и пукащ с живот, чувства, че най-сетне върши правилното нещо, ето така трябва да постъпи един син, един баща. Гърдите му се издуват с въздух и гордост, погледът му е остър, главата изправена, носи се по улиците на Чикаго като куршум, нищо не може да го спре сега. Подметките на обувките му чаткат ритмично в нощта и отброяват секундите, които го делят от сина му, от семейството, от истинския му живот в Крушово.

Това тук е сън, кратка дрямка, не е истинско, колкото и да е хубаво, време е да го пусне. Чу ли, Иване, пускай. Ето, виж, не е толкова трудно. Пусни птичето да излети, не го стискай така силно, пусни го и ще видиш, че нищо страшно няма да стане. Нищо няма да изгубиш. Сбогом, Чикаго, сбогом, шантав и вълшебен град. Обичам те, но те напускам, сигурно никога повече няма да те видя, нито ти мен. Чудя се дали моето присъствие тук е променило нещо в теб? Дали това, че точно аз, Иван Кляндов от Крушово, дишах въздуха ти, ядох хляба ти, живях в търбуха ти, дали това промени нещо, дали размести чарковете ти? Ти моите размести, о, да, много добре ги размести, много гледки и идеи ми сложи в главата, завъртя я здраво тази и без това завъртяна моя глава, сега трака с разсипани мисли. Но сърцето ми е на място, то е здраво вкопано, нищо не може да го помести. Не се поддава на магии и вълшебни красоти. Движи се неотклонно като камила, която търси вода в пустинята. Знае си пътя, не можеш го мръдна. Главата ми може да върти като пумпал, но сърцето ми е заковано. И макар да не мърда, именно то ме води. То ме води там, където трябва да бъда.

Успокоен, Иван усилва ход, усмихва се, вятърът охлажда зъбите му. На гарата взима билет до Ню Йорк и сяда на пейката да чака с останалите чакащи. Гледа физиономиите им, всякакви са, ето ги героите от чикагските новини, ето ги хората, които крадат, мамят, напиват се, женят се, самоубиват се. Ето ги продавачите на развалени яйца и фалшиви дантели, ето ги касапите, чиновниците, адвокатите, ревнивите съпруги, които се нагълтват с живак. Приближава се още един персонаж, кръгъл, нисък, с лъскаво теме, по което жално се полепнали няколко редки косъма. Тръшва се на пейката до Иван, вони на пот и джибри. Яката му е спечена със засъхнала повърня. Типажът премлясква с устни, насочва киселия си дъх към Иван:

– Да ти се намира нещо за пийване?

– Не.

– Хмммм, лошо, лошо, лошо.

– Като гледам, нямаш нужда.

– А, не така, друже, не така. Човек винаги има нужда. Ви-на-ги.

Италианец е, втъква гласни навсякъде.

– Закъде си?

– За Ню Йорк.

– О, много хубаво. Ню Йорк, бил съм веднъж. Като дойдох в тая страна на мечтите. Аз не съм заникъде… В смисъл никъде не отивам. Просто седнах малко на тая пейка да си почина. Какво ще правиш в Ню Йорк?

– Ще хващам кораб.

– Така ли? Закъде?

– За Англия.

– Ти, значи, вдигаш гълъбите, а? Не ти ли се получиха тука нещата?

– Да, заминавам си. Отивам си вкъщи. – Иван се усмихва широко, геройски.

– Вкъщи… Къде е това твое вкъщи?

– Едно село, на Балканите. Българско, ама в Турция. А пък сега е вече в Гърция.

– Моето село е пълен кенеф. Никога няма да се върна там. Егати мизерията и гладът. Защо ти е да се връщаш?

– Война има при нас, гонят и убиват хората в селото. Отивам да си спасявам семейството.

– Брей, герой!

Италианецът клюмва и шумно захърква. Хората стават и седят на пейката с идването и отпътуването на различни влакове. Вече е почти обяд, влакът за Ню Йорк тръгва след 40 минути. Иван става да се разтъпче, май и той е дремал. Заспалият до него италианец се търкулва върху освободеното от Иван място. Още малко и съвсем ще освободи място, цялата му фигура, цялата му история ще бъде изрязана от тъканта на този град.

– Ето го! Ето го, копеленцето мръсно! – чуват се викове и тропане на подметки в бяг.

Една групичка от около 5–6 души задъхано спира до пейката. Ръцете на групичката се спускат връз спящия италианец, вдигат го и започват да го налагат. Той стреснато се опитва да поеме дъх, но ударите бързо го зашеметяват. Топчестото му тяло се пльосва на перона, ритниците потъват в него като кокалчета в тесто. Биячите викат нещо на италиански, хората наоколо се разбягват. Иван се стъписва.

После, без той сам да знае защо, но да речем, пусто чувство за справедливост, се хвърля в мелето и започва да раздава крошета. Отдавна не се е бил, но пък способността му да троши кости се оказва неизменима. Чува хрускането и крясъците. Звукът е едновременно сладък и страшен. Сякаш троши бисквити. Толкова му е лесно да хване и да огъне или да стисне до прекършване хорските кокали. Захарни пръчки са това, не кокали. Хрус-хрус. Сладък звук, като от настъпване на разсипана по пода захар. Иван целият е слух. Очите му са отворени, гледа, очевидно и вижда, защото избягва опитите за насрещни удари. Но единственото сетиво, с което съзнателно регистрира и управлява цялата картинка, е слухът му.

Биячите крещят от болка, повечето се гърчат по земята. Наблюдателите ахкат и викат: „Боже мой!“. Италианецът скимти в краката му. Остри полицейски свирки. Тътнещи звуци от удари от палки. Щракване на белезници. И после Иван Кляндов от село Крушово се превръща в телеграфна новина от улиците на Чикаго:

„Тони Зурали, 26, пребит за кражба. Биячите му потрошени от И. Кляндов, 20, сладкар. Първият в болница, вторият арестуван“.

За автора

Виолета Радкова е завършила английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, с магистратура по британска и американска литература. Стипендиант на Созополските семинари на Фондация „Елизабет Костова“. Заедно с Михаил Минчев е съавтор на книжния подкаст Четене му е майката.

„И леглото ни е зеленина“ е първият ѝ роман.