По-добрата част от нас

Боряна Росса и Олег Мавроматти, Димитър Трайчев, Калин Серапионов, Кирил Прашков, Константин Златев, Красимир Терзиев, Нено Белчев, Нина Ковачева, Правдолюб Иванов, Симеон Симеонов, Явор Костадинов
Куратор: Мария Василева

29 февруари – 4 април 2024
Откриване: 29 февруари, четвъртък, 19:00 – 21:00

Обществата се структурират в динамиката между доминацията на малцинството над мнозинството и сътрудничеството на широка основа. Доминацията е възможна само чрез упражняване на насилие. Това е лесната форма на изграждане на обществото. Сътрудничеството от своя страна изисква много повече интелектуална сила под формата на натрупани знания, творчески решения и израз на свободна воля. Къде е мястото на твореца в тази динамика и въобще има ли той роля в тези процеси? Определено – да. Винаги е имал и ще има. Няма кой друг да покаже трагичното безсмислие на насилието и да подскаже креативни решения в търсенето на възможни форми на сътрудничество.

Изложбата „По-добрата част от нас“ събира творби от 12 автори от различни поколения и периоди – от 1992 г. до днес. Всички работи се занимават с проявления на насилието: от терора над хора и животни, през политическото регулиране и управляване на обществото (наречено от Мишел Фуко „биополитика“), страховитите проявления на национализма, ролята на медийния шум и манипулациите на киноиндустрията, до войната като негова крайна проява. Макар и разположена в тъмната част на емоционалния и рационален спектър, изложбата не само документира и предупреждава, но и съхранява надеждата, че „по-добра част“ все още съществува.

В средата на 90-те години на ХХ-ти век Правдолюб Иванов създава различни произведения със знамена, повлияни от близкия военен конфликт на територията на съседна Югославия. Обикновено знамето се разпознава като отличителен знак за държавна независимост и национална принадлежност, но покрито с пръст то вече не се отличава от други знамена, защото е неутрално като самата земя, върху която се разпределят държавните територии. С употребата на кал и пръст в „Територия“, 1995, авторът подсказва идеята за „потъпкване“ на всичко, което знамето утвърждава като значимо.

„Грижете се за оръжието си както за четката си за зъби“ (1995) на Калин Серапионов възниква като реакция срещу насилието в различните му форми, което в средата на 90-те години на ХХ-ти век е ежедневие в България. Локално – престъпните години в началото на прехода, но и международно – разрастващите се конфликти на Балканите. Оръжието е естественият символ на насилието, но в работата се появява под формата на пистолет-играчка, копие на истинския, но който гърми с капси. Поставен е неразделно до друг инструмент на ежедневието – четката за зъби, която използваме през целия си живот.

„Национална каска“, 1992, на Кирил Прашков, макар и създадена в далечната 1992 г., като че ли днес е още по-актуална. Национализмите често служат за оправдание на насилието, като го прикриват зад светостта на чистите идеали. В последните години и българското общество затъва в омагьосания кръг на проповедниците на националната идея, която не рядко води ожесточение и граждански войни.

Работата на Нина Ковачева е част от серия рисунки (2015), за чието заглавие е използвано наименованието на една визионерска поема на Уилям Блейк “The Marriage of Heaven and Hell”. Художничката развива този мотив, за да ни внуши, че няма невинни. Дори тези, които изглеждат такива и си играят с пластмасови пистолетчета, могат да се превърнат в чудовища. Изолирани и самотни, героите сменят ролите си; комиксът се превръща в реалност и обратното.

В „Кръвно отмъщение 1“ (2006) Боряна Росса и Олег Мавроматти разиграват дуел помежду си, като се застрелват с водни пистолети, напълнени със собствената им кръв. Между стремежа към убийство и самоубийствения акт границата е съвсем тънка.

В „Движение в задния план“ (2007/2008) Красимир Терзиев проследява тримесечното пътуване на около 300 българи, наети от Уорнър Брос като “специализирана масовка” за заснемането на бойните сцени във филма „Троя“ (2004). Всеки от тях заминава за Мексико с различни мотиви и мечти, но в крайна сметка остава спомена от бойните сцени, които излизат напълно извън контрол и се превръщат в реални битки с бягащи коне, разярени противници и дъждове от стрели над главите, с последствия като счупени крайници, рани и гигантско количество истинска или гримирана кръв. Точно като вòйните от Илиада, статистите се връщат у дома със своите бойни трофеи под формата на фотографии и видео записи. Комбинацията от тези изображения-трофеи и личните им истории, заедно с картите на движението на продукцията и метафоричните фигури оформят разказ, който поставя под въпрос самоидентифицирането на личността в един инсцениран от глобалната филмова индустрия конфликт, който далеч надхвърля границите на филма.

От 2019 г. Нено Белчев работи върху пълнометражен „не-филм“, рисуван на ръка. Почти всички рисунки са свободни копия на известни произведения или на работи на самия автор. Без изключение са свързани с темата за насилието. В тях са включени всички важни герои и анти-герои на човешката цивилизация от древността до наши дни, много от тях погледнати през очите на велики художници.

Скулптурата „Възхвален“ (2019) на Константин Златев е съставена от осакатените останки на играчка (детска количка), възкресена с парче военна униформа, закичена със съответните военни знаци и отличия. Визуално тази творба е пряко свързана с множество артефакти, намерени след бомбардирането на Хирошима и най-директно с известния “Shin’s Tricycle” (“Колелото на Шин” – Шин е тригодишно момченце, убито от атомната бомба и погребано от баща му с любимата му играчка). Творбата цели да провокира размисъл относно парадокса на идеята, че човешкото страдание може да бъде лесно компенсирано с чувството за чест, героизъм и величие.

Явор Костадинов реагира на конкретни случки, намерени фотографии и перманентни ситуации, като например насилието над животни. По-директни или по-метафорични, неговите работи (2017-2020) създават една еклектична картина, напълно адекватна на света, в който живеем.

Димитър Трайчев започва работата си по дигиталната серия на пленер по живопис в Благоевград през 2023 г. Очевидно пленерите не са каквито бяха, защото реалността, която дебне зад стените на собствения дом е жестока. Увлечен от съвършенството на оръжията, които сеят смърт, художникът „естетизира“ ужаса на войната, иронизирайки наивното усещане, че тя няма да ни застигне и засегне.

Скулптурата „С висяща пъпна връв“ на Симеон Симеонов претендира за екзистенциално вглеждане в собствената плът и същност. Направена от евтини, замърсяващи околната среда материали, тя задава въпроси за началото и края, за това от къде сме тръгнали и накъде вървим.