Признавам си, обикновено имам смесени и не особено високи очаквания за дебютните романи на литературната сцена. На първо място, защото така винаги мога да попадна на четиво, което да не ми хареса като стил. И на второ, защото по мое мнение опитът и въображението на един писател се развихрят с всеки следващ роман и най-хубавите книги се появяват към средата на творческата му биография. Затова и подходих плахо към „Слънчогледови деца“ на Кристина Терзийска (Изд. „Колибри“). Бях обаче повече от приятно изненадана и накрая прочетох книгата на един дъх и за един ден. Казвам го не заради популярността на клишето, а защото тя така жегна нещо в мен, че съвсем буквално не я оставих, докато не разбера как свършва историята на плахата и мила героиня Зара (Лъчезара). Но преди емоциите… какво да очаквате от „Слънчогледови деца“?

Сюжетът

Колко дълга е фотолентата, която свързва двама души? Колко кадъра са необходими, за да поберат една любов, обречена да пропътува разстоянието между два континента, една дълго пазена тайна, мелодията на една цигулка с мисия и няколко листчета, на които четирима гимназисти някога са записали своите пророчества? 

Според проф. Милена Кирова, преподавател по българска литература в Софийския университет и утвърдено име в областта на литературната критика у нас, „Слънчогледови деца“ е роман за живота, който помним от последните няколко десетилетия. Това е и разказ за хора, които сякаш сме срещали, за събития, каквито сме преживели. Той проследява израстването на едно момиче от малък провинциален град, но в това развитие се отразяват промените, настъпили в цялото българско общество. Според нея можем да го наречем с познатото име Bildungsroman, като в личното израстване на героинята ще разпознаем и своето с вълненията и проблемите, които са изградили психологията на няколко поколения.

Впечатленията

Аз също разпознах част от своите вълнения и житейски дилеми в главната героиня Зара. Точно това ме накара да не оставя книгата, докато не разбера какво се случва накрая. И искрено се радвам, че не успях да намеря допирни точки с най-добрата й приятелка от гимназията Лена, чийто живот също би бил интересен за проследяване, но не е фокусът на сюжета. Изключително привързващо е да четеш история, в която виждаш и себе си – когато четеш за гимназисти, които слушат същата музика каквато и ти си слушал през онези години; за израстването в малкия град; за мечтите, за живота, когато вече си по-свободен да избираш; за семейните проблеми и неразбирателствата в дома; за родителят, на чиито плещи лежи семейството; за дядото, който прави всичко за любимата внучка; за властните родители; за ученическата любов и приятелства; за учителите, които са отдадени на младите хора; за имотните свади; за алчността; за болката, когато губиш хора до себе си; за опознаването на нови земи; за започването на нови страници в живота.

Кристина Терзийска не разкрива в кой български панелен град се развива действието. Можем само да гадаем, ако се замислим над някои от описанията на пътувания от и до София и летището. И все пак този липсващ детайл също е от елемeнтите, които имат за цел да приобщят всички ни към съдбата на Зара – тя може да е всяка завършваща гимназистка във всеки български град. За сметка на това, авторката е наблегнала на семейната среда и родовата памет. Историята на двете къщи, които семейството на Зара притежава, става основна част от сюжета във финалната и най-динамична част от книгата. Тя очертава и разделителната линия между поколенията. Едните остават завинаги в миналото, а другите тръгват към новото и непознатото настояще.

Като стана дума за житейски избори, които ни поставят в една съвършено различна среда и преобръщат мирогледа ни, тук бих искала да спомена една лека критика към дебютния роман на Терзийска. След като Зара попада на американска земя, разказът й, съвсем разбираемо, се обогатява с думи на английски. Знам, че по този начин се подчертава ефектът от живота на чужда земя и как в съзнанието на хората чуждите думи от ежедневието изместват тези на родния език. И пак ми е трудно да възприема този подход в художествената литература и да чета английски думи, изписани на български език… Един пример – що е то ерия? Признавам, че при първото споменаване беше обяснено, че е квартал, но дума ерия на български няма. Тя си има точен превод. Дори повече от един. Не по-малко странно ми беше да чета и за „езерото Michigan” или „изненадах Владо с билети за Brookfield Zoo”. Ориентирах се в описанията (английската гимназия и живота в чужбина са от допирните точки между мен и Зара), но за мен този подход спира гладкостта на прочита.

… Нека се върна на образа на Зара. Тя е млада, амбициозна, доста наивна и много привързана към корените си. Сред най-емоционалните моменти в книгата бяха отношенията й с нейния мъдър, борбен и жалостив дядо Ангел. Той е безусловно отдаден на семейството си, макар че не получава благодарност и разбиране от всички. Дава най-ценните съвети на своята внучка, за да може да й вдъхне смелостта да потърси своя живот, макар и другаде. И тя наистина става достатъчно силна, за да се впусне след мечтата си да учи в един от най-добрите университети в чужбина. Изключително важно е на такава крехка възраст човек да има близък, който да го окрили.

Контрастът в историята се прави с Владо, обречената любов на Зара. Владо не намира кураж да се бори за любовта си или за живот, различен от този, който майка му детайлно е предначертала. И макар че на някои моменти ми беше за жал за невъзможността му да се опълчи поне малко на властното родителско тяло, според мен вътрешно той беше направил своя избор. И този избор не беше Зара, въпреки упоритото й вкопчване в чувствата към него (както и към приятелката й Лена). Упоритост към невъзможни емоционални каузи, която и аз доста добре познавах преди, която е малко наивна и умилителна, но отминава с годините и житейските уроци. Уви, въпреки че има изключения, по един или друг начин винаги научаваме, че нито приятелите, нито любовите, нито членовете на семейството са като даденост най-верните и почтени хора на света. В „Слънчогледови деца“ една млада жена извървява пътя на осъзнаването на това твърдение и се радвам, че след болката, намира в себе си и прошката.

Не на последно място, заглавието на книгата не е избрано случайно. Да, едни слънчогледи придружават Зара по пътя на израстването й. Какви са те и какво се случва с тях няма да разкривам в този текст. Препоръчвам и вие да споделите пътя на Зара с чудната първа книга на Кристина Терзийска.

Избрани цитати

Откъс от „Слънчогледови деца“ на Кристина Терзийска

–          Има криле, на които е отказано да летят!.. От които, докато са расли, някой неспирно е късал перо по перо. С поглед, изпълнен със загриженост – дали ще могат да се ориентират с услужливо подадения в ръцете им компас, как да избегнат въздушните течения във висините на собствените им мечти… Тази загриженост не съветва, не пита , не подкрепя. Тя бди за опасностите, които сама е съчинила, и наготово поднася свои собствен истини. Тази загриженост къса перо по перо. От крилата. Тя оковава свободата. Кара я да се чувства виновна.

–          Защото всички ние разполагаме с множество лица. И всяко обстоятелство извиква точно едно от тях. Избираме го. Лицето, с което поемаме към света и хората. А в края на коридора на всеки наш ден стърчи огледало. За да запечата избора ни. И едно-единствено лице от всички останали. И тъкмо изборът ни отразява в огледалото нашата история.

–          Мечтаехме заедно. На глас. Рисувахме бъдещето. Върху тетрадката ми по английски. По стъпалата на училищното стълбище. По стъклото на баничарницата след часовете. Върху тефтера на Владо с формули по химия и текстове на рок парчета. Върху падналия първи сняг.

–          Заявявах на дядо Ангел, че никъде не искам да ходя и никога няма да замина далече от вкъщи, а той въртеше волана на жълтата лада и ми говореше: „Бъдещето е там – в пътуванията, в прекосяването на границите. Сега си малка и те е страх, но знаеш ли, не е страшно да се загубиш по пътя, страшно е да се загубиш у дома си. Страхът да тръгнеш или принудата да останеш са най-жестоките палачи на мечтите. Затова се осмелявай и никога не изпускай пътя към своята мечта.

 Миговете бяха всичко, което тези подрастващи деца имаха.

–         Миговете са всичко, което имаме. Те се раждат и се отправят на далечни пътешествия – отвъд времето, като вечно живи светлини, за да пренесат в безкрая смисъла на това, че ни е имало.

–          Докато още бил във Виена, до дядо Ангел стигнала вестта, че баща му от дни е в неизвестност, а след седмица издирване бил открит захвърлен в дълбокия кладенец близо до родната му къща – обезобразен и с изпочупени крайници. Никога нямало да разберат за края на доктора, ако не било старото полусляпо куче на съседите, което цяла нощ обикаляло и лаело до изнемога срещу кладенеца. Никой никога обаче не разбрал причините и не открили извършителя. Никой и не го разследвал. Времената били такива – хората нямали значение, само връзките с властта определяли съдбите им.

–          Мина месец. С Владо спряхме да се чуваме, да си пишем. Изведнъж. Ти имаш своята работа, своя живот… Няма да е честно да искам от теб да се върнеш, но и аз не мога да замина… – всички негови думи ме връхлитаха непрестанно. Скоро сама ще се убедиш, че не е достатъчно да си мило и търпеливо момиченце. Life’s a bitch! – непрекъснато си спомнях стряскащия мейл от Лена.

Малко за Кристина Терзийска

Кристина Терзийска (р. 1983 г.) завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Първата си литературна награда печели в национален ученически конкурс – с разказа „Погребано бъдеще”. Има собствен блог, в който публикува своя авторска поезия и проза. Занимава се любителски с фотография. „Слънчогледови деца” е нейният дебютен роман.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.