Страх ни е от края. На един живот. На един брак. На детството дори.

А когато краят идва по-рано, тогава болката е още по-голяма. После идва тъгата, усещането за безсилие, за немощ, за безизходица. Когато загубим близък човек, у нас винаги се появява съмнението дали ще можем да продължим напред и как ще го направим. Загубата се отразява на живота ни и взаимоотношенията ни с другите. А раната от нея никога не заздравява напълно. Най-тежката загуба е тази на дете. Тя се изживява още по-трудно, когато е предшествана от дълъг и болезнен период на боледуване и напразни надежди.

Точно тази чувствителна тема засяга британската писателка Клеър Макинтош в романа си „След края“ (Изд. „Сиела“). В действителност – книгата предлага не един, а два възможни изхода след края на един живот. Кой от тях е по-добрият и по-правилният и има ли въобще такъв?

---

Книгите на Клеър Макинтош може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Сюжетът

Любовта на Макс и Пип изглежда вечна и неразрушима. Те са най-силната двойка, която познавате. Когато обаче двегодишният им син се разболява от тежка болест, това преобръща света им. За първи път Макс и Пип са на различни мнения. Лекарите са вдигнали ръце и поверяват бъдещето на детето в ръцете на родителите му. Те трябва да вземат невъзможно решение. По който и път да поемат, ги чакат много страдания, болка, съмнения, съжаление и взаимни обвинения. И всеки от тях иска нещо различно. Може ли любовта да надживее загубата? Могат ли да възстановят връзката си, да излекуват душите си, да намерят отново пътя към сърцето на другия?

„След края“ изследва дълбините на отчаянието, за да намери в него светлината на новата надежда, докато проследява пътя на едно семейство от ада към изкуплението и любовта. Не на последно място, романът ни представя и емоциите, които изживяват лекарите. За определен период от време болните и техните близки стават част от ежедневието им, ангажират мислите им, те трябва да намират думите, за да съобщават най-тежките новини по възможно най-състрадателния начин. И докато роднините на пациентите се борят с емоциите си, лекарите се борят с вината, че не могат да помогнат, не могат да спасят живота, не могат да раздават безкрайна надежда. По тази причина на тях им се налага и да водят трудни разговори, които в края на процеса трябва да завършат с разум и примирение, въпреки силните емоции и чувства. А това изглежда почти невъзможно, когато в стуацията се намесят двама различни по темперамент родители и едно болно дете. Като Макс и Пип.

Впечатленията

„След края“ е една изключително мрачна и тъжна книга. Книга, която ме разплака. Книга, която сви сърцето ми и предизвика у мен емоции, които дълго няма да забравя. Но именно по тази причина харесвам перото на Макинтош. Тя умее да описва с думи силни емоции, така че читателят да ги съпреживее. Описанията й са кратки, точни, без много детайли, но с правилният заряд. Тя не дава излишна информация, единствено достатъчната.

И с този роман британката ми доказа, че е много добър психолог и познава и най-тъмните изблици на човешката душа. Тя не избира леки теми. Избира човешки. От тези – най-трудните, които в повечето случаи биват отбягвани, защото са прекалено трудни за представяне. Видно е, че Макинтош познава страданието, а животът й я е срещал с много наранени човешки съдби, от които черпи своето вдъхновение. Тя много добре познава и изучава темите, които се захваща да ни представи – съдебни дела, полицейски разследвания, медицински процедури. Всеки процес в книгата е внимателно проучен, за да може да бъде представен достоверно. Много ми харесва, че тя не си позволява небрежност в това отношение, която обикновено се оправдава с художествената измислица. Практиката един автор да подменя (понякога и несъзнателно) дори взеизвестни обществени факти, за да бъде историята му „по-напудрена“ и „оригинална“ не ми допада особено. Според мен това я прави подвеждаща за читателите, особено за подрастващите. Добрите писатели трябва да имат много точен творчески усет и чувство за отговорност, за да могат да представят изпипано една история, така че четящите хора от другата страна на книгата да разбират кое е въображение и кое – част от действителността.

Друг разпознаваем стил на Макинтош, на който се радвах и в „След края“, е умението й да дава надежда. Колкото по-тъжна и мрачна е една история, толкова по-предизвикателно е да се намери положителният й завършек. Главните герои преминават през ураган от незавидни емоции, за да излязат от него по-силни. И някак пречистени. Такива романи винаги ме карат да се замисля дали страданието пречиства. Защото със сигурност дава сила. Но тези, които минават през такива житейски изпитания, винаги изглеждат смирени, помъдряли, несломими и пречистени. Явно някъде там, когато стигнем до края на болката, отново откриваме радостта. Сълзите просто свършват. И има следваща страница… „след края“. Има и живот.

Още от jasmin.bg – Клеър Макинтош – новият британски майстор на заплетени трилъри | Jasmin.bg

Избрани цитати

–          През последните няколко месеца осъзнахме, че от двете страни на везните са надеждата и отчаянието и те бързо могат да се наклонят към едното или другото.

–          Понякога осъзнаваш, че едно решение е правилно едва когато го вземеш. То или си идва безпроблемно на мястото, сякаш е било предназначено за него, или си седи бодливо и безформено в ъгълчетата на съзнанието ти. Това не е правилно… това е грешно.

Редуваме се в попарването на собствените си искри на надеждата, за да не пламнат.

–          Човек не може да тъгува, ако първо не е обичал, и сега сърцето ми е изпълнено с двете. Към сина ми, към съпруга ми, към брака ми.

–          Когато човек е застанал на кръстопът, не може да види всяка крайна точка, а само началото на всеки път, който ще го отведе до нея. Той може само да избере един от тези пътища и да тръгне по него с надеждата, че някой ще го придружи.

–          След като продадохме къщата, Пип премести всичко в склад. Продадохме мебелите, които никой от двама ни не искаше, и останаха само лични неща – книги, плочи, снимки. Сувенири от един живот, преди да се съберем, които ще продължат напред в два нови живота, които ще си създадем.

–          Хубав плач. Ама че оксиморон. Няма нищо хубаво в един плач… в плакането. Сълзите ми извират от дълбоко и представляват грозни и шумни хлипания, които разтрисат цялото ми тяло и затрудняват дишането ми. Колкото повече плача, толкова повече плача, докато не изпитвам физическа болка.

–          Възможно е да гледаш, без да виждаш. Да действаш, без да чувстваш. Просто трябва да затвориш сърцето си за известно време.

За Клеър Макинтош

Клеър Макинтош е родена през 1976 г. в Бристъл, Великобритания. В университета изучава френски език и мениджмънт. Прекарва една година в Париж, където работи като секретарка. Доброто познаване на криминалистиката обаче дължи на 12-ге години, прекарани като полицай на Острова.

През 2011 г. решава да напусне и да се отдаде на писането. Пробива още с първия си трилър – „Оставих те да си отидеш”, спечелил най-популярната награда за криминална литература на Острова – Theakstons Old Peculier Crime Novel, побеждавайки също номинираната Джоан Роулинг.

Романът е продаден в над 1 милион екземпляра, а втората й книга „Виждам те” е преведена на над 30 езика.

Клеър Макинтош – новият британски майстор на заплетени трилъри

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.