Прелестен готически роман в духа на Нийл Геймън разказва за мрачни семейни тайни и древни проклятия.

Далеч в сърцето на мрачен магически свят, вдъхновен от Ирландия от XIX век, ни запраща омайващият фентъзи роман на австралийската писателка А.Г. Слейтър, който покори сърцата на любителите на жанровата литература по цял свят.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

С привкус на морски вятър и готически мрак, „Всички шепнещи кости“ еoмагьосваща приказка, която ще ви въвлече в свят на зловещи семейни тайни, магия и вещици, митични и морски създания; за силни жени и за мъжете, които се опитват да ги подчинят на волята си и губят живота си.

Имало едно време, толкова отдавна, че само разказвачите на приказки помнят…

Някога преди години в дома на семейство О‘Мали, недалеч от гранитните скали на Гоблинов нос, ехтели музика и шумолене на бални рокли, звън от кристални чаши, шампанско и благоденствие.

Търговията вървяла, а корабите им винаги пристигали пълни с богатства в пристанището на Вълнобор. Били години на безгрижие, в което водата и земята сякаш били в краката им…

Днес старото имение тъне в разруха, сякаш морето е хвърлило своето зловещо проклятие и е измило всяка следа от някогашния престиж на семейство О‘Мали.  

Когато младата Мирен е заставена от баба си Ифа– последната чистокръвна О‘ Мали – да се омъжи за своя братовчед Ейдън, за да възстанови някогашната слава на рода, тя е на път да се сбогува с мечтата си да загърби морското градче и да потърси мястото си в света.

Много скоро обаче младата жена се оказва завлечена на дъното на зловещо и древно сказание, в което сред удавени тайни и прогнили мечти бродят призраци от миналото, магия и същества, способни да изпълнят всяко човешко желание, но на твърде висока цена.

Наситена с някои от най-мрачните елементи на европейския фолклор и съспенс, „Всички шепнещи кости“ е впечатляващо и спиращо дъха изживяване – гмуркане в дълбоките води на  жанровата литература, след което няма да изплувате бързо обратно в реалността.

„Затрогваща и красива, това е мрачната готическа приказка, която чакахте.

„Всички шепнещи кости“ показва Слейтър в цялата ѝ мрачна прелест. Не я пропускайте!“

Кристофър Голдън,
автор на бестселърите на New York Times „Арарат“ и „Red Hands“

Всички шепнещи кости

А. Г. Слейтър

Виждате ли онази къща, кацнала недалеч от гранитните скали на Гоблинов нос? Недалеч от ръба, където едно време се е издигала църква? Много внушителна къща е тя. От дълго време е тук (много по-дълго от църквата – и преди, и след нея) и вече не е точно къща, а по-скоро нещо като крепост. Навярно „укрепено имение“ би я описало най-добре, съчетание от постройки от различни периоди. Най-стара е четвъртитата кула, от времето, когато родът за пръв път е изкарал достатъчно пари, за да подобри по­ложението си. Четири етажа, таван и изба, насред която е изкопан дълбок и широк кладенец. Може да си помислите, че целта му е да снабдява къщата в случай на обсада, но водата е солена, а някъде по средата, под повърхността ѝ, се виждат (ако се взрете съсредоточено на светлината на фенер) сребърните пречки на решетка, която спира нещо да влезе или да излезе. Кладенецът винаги е бил забране­на територия за децата в къщата, независимо че стените му са високи, толкова високи, че никое от тях не би могло неволно да се прекатури вътре.

Каменните стени на кулата – понякога сиви, понякога златисти, понякога бели, в зависимост от сезона, часа и количеството светлина – са покрити със странно яркозе­лен бръшлян, зиме и лете. Вляво и вдясно има крила, до­бавени по-късно, стаи и спални, за да се побере нарастващото семейство. Кога са построени конюшните можем само да гадаем, но в момента са в окаяно състояние, което навярно се дължи на изчерпаните в последно време бо­гатства.

В стените се виждат прозорци със стъкла – и прозрач­ни, и цветни, от времето, когато родът О’Мали е можел да си позволи най-доброто. Те пропускат светлината, но не могат да попречат и на студа да влезе, затова камините навсякъде са огромни, достатъчни да се изправи човек в цял ръст или да се опече вол. Сега обаче повечето огни­ща си стоят незапалени, а в спалните крила не е остана­ло нищо освен прахоляк и спомени; обитават се само три апартамента и една таванска стая.

Строили близо до ръба на скалите – но не твърде бли­зо, защото били мъдри, онези първи О’Мали; знаели колко ненаситно може да е морето, как би изяло дори скалите, ако му се удаде възможност, така че има обширни зелени морави и стена с прилични размери почти на ръба, която да удържи всички освен най-непоколебимите, най-глупа­вите, да не се катурнат в морето. Застанете на стъпалото на обкованата с желязо порта на кулата (оформено и гра­вирано така, че да наподобява въжета и моряшки възли). Погледнете напред и пред очите ви ще се открие море­то; обърнете се леко вдясно и в далечината ще съзрете Вълнобор, който оттук изглежда съвсем мъничък. Има и пътека, която се вие и криволичи и по която с лекота мо­жете да слезете надолу до ивица дребни камъчета с фор­мата на полумесец. В далечния ѝ край някога е имало пе­щера (чието срутване вече никой не помни), изровена от прилива, в която не бихте искали да попаднете в грешния момент. Там безразсъдните са дирили съкровища, защото изобилства от слухове, че родът О’Мали извършвал кон­трабанда и пиратски набези и криел нечестно спечелена­та си плячка там, преди да я пренесе безопасно другаде и да я размени за злато, с което да се умножи вече и без това неизброимото семейно имане.

Много отдавна са тук семейство О’Мали и истината е, че никой не знае къде са били преди. Също така никой не помни време, когато не ги е имало или поне не се е гово­рело за тях. Никой не казва „преди О’Мали“ и има защо; историята им е мъглява и това до голяма степен се дължи на собствените им усилия. Местните легенди твърдят, че се появили с предните отряди на армия, командвана от някой благородник или благородничка, или пък събра­на от бойните абатства по времето на по-интензивните военни кампании на Църквата, и поела от или за катедралния град Лоделан, когато монарсите там се сражава­ли за земи и богатства. Навярно били войници или пък съпътствали армията с цел да се възползват, отмъквайки каквото могат, без никой да забележи, докато не натрупа­ли достатъчно, за да си създадат име.

Набляга се на това, че били необичайно високи дори за район, в който дългокраки натрапници от отвъдокеан­ските земи щедро били пръснали семето си. Били тъмно­коси и тъмнооки, но с така ужасно бледа кожа, че от време на време се шушукало, че О’Мали изобщо не излизат на дневна светлина, но това не е вярно.

Харесали си земята край Гоблинов нос и построили кулата си, която кръстили Гоблинова бърлога; замогнали се бързо. Присвоили още земя и наели арендатори да я об­работват. Винаги имало и сребро в хазната им, от най-чис­тото и бляскавото, макар да не казвали на никого откъде е дошло. После построили кораби и взели да търгуват, после построили още кораби и търгували още, стигнали по-далеч. Забогатели от мореплаването и всички чували да се говори, че О’Мали не ставали жертва на моретата; галеоните и каравелите, барковете и бриговете^{1  1} Разновидности на двумачтови и тримачтови ветроходни ко­раби. – Б. пр.им не потъвали. Дъщерите и синовете им не се давели (освен онези, които трябвало), защото плували като тюлени, на­учени от първото си вдишване, първата крачка, първото загребване. Не разширявали кръга си, като рядко се же­нели или омъжвали за хора извън разклоненията на рода. Множели се като зайци, но в основата си оставало едно ограничено родословно дърво; същинските потомци, но­сещи името О’Мали, били най-горди от всички.

Не давали пет пари за мнението на Църквата и нейни­те кардинали, което било достатъчно да ги отличи от дру­гите знатни семейства и да ги превърне в обект на опасе­ния и клюки. Обаче те запазили позициите и властта си, защото поддържали фасада на религиозност пред хора­та. Не били нито глупаци, нито страхливци. Завързвали приятелства по най-високите върхове, посявали услуги и жънели плодовете на усилията си, и берели тайни и лъжи от най-долните дупки. О, каква реколта само. Семейство О’Мали знаели къде са заровени всички неудобни трупо­ве – понякога просто защото те самите ги били закопали там. Изплащали си дълговете, грижели се да получават онова, което им се полагало, и се стараели всички, с които си имали вземане-даване, да са наясно, че дължимото ще им бъде върнато по един или друг начин.

Били предпазливи и находчиви.

Дори най-висшите божи копои се оказвали, в един или друг момент, техни длъжници. Понякога знатен духов­ник се нуждаел от услуга, която само О’Мали можели да му предоставят, и смирено пристигал. Под прикритието на мрака, разбира се, в затворена карета без отличителни знаци, които да го издадат, по най-безлюдните пътища от Вълнобор до имението Гоблинова бърлога. Поемал си дълбоко дъх, когато слизал от каретата, после още един, щом погледнел величествените стъклени прозорци, ос­ветени отвътре, заради които цялата кула изглеждала обвита в пламъци. Стисвал златното разпятие, окачено на кръста му, от страх, че прекрачи ли прага, може да се озове на по-пъклено място от това, което очаквал.

Не един такъв човек ги посетил през годините. Оба­че този тип хора мразят да дължат услуги на когото и да било – и особено на жени, а имало времена, когато имен­но жени държали юздите на рода О’Мали – и същите тези свещеници прибягвали до какви ли не оправдания, заплахи и принуда в опит да не изпълнят задълженията си. Нито едно не проработило и те всеки път били поставяни на мястото си: архиепископ или друг висш духовник би­вал свалян от поста си и преместван другаде като обик­новен монах, а усмивката на устните на матриарха била широка и алена.

Точно подобни загуби – безчинства – никога не били забравени, дори за няколкостотин години, и надали ня­кога ще бъдат. Действително, паметта на Църквата била дълга и неумолима и с всяко следващо поколение поне един от синовете ѝ търсел начин да накара семейството да си плати. Независимо че О’Мали давали по едно дете на Църквата откакто се помнят, че плащали повече от по­лагаемите им се данъци и финансирали няколко приюта за бедни в града. Имало даже пейка с името им в катедра­лата във Вълнобор, където седели всяка неделя, когато пребивавали в градската си къща в един от по-хубавите квартали. О, едва успявали да потиснат досадата си по време на службата, но спазвали етикета.

Не, нанесените на Църквата обиди никога не се про­щавали, нито забравяли, и поколения божи служители посвещавали солидна част от живота си на това да жела­ят злото на миналите, настоящите и бъдещите издънки на рода О’Мали. Много усилия и енергия се посвещавали на проклинане на името им, разпространяване на клюки за произхода на богатствата им и заговорничене как да им бъде отнето. Не една глава се поклащала тъжно, че кладите и ръжените не били достъпни средства за само­разправа в този конкретен случай – изплетените от клана мрежи били твърде здрави, за да бъдат заобиколени или разнищени.

Но не само сред по-благочестивите членове на вълно­борското общество си създавали врагове обитателите на Гоблинова бърлога. Онези, които се възползвали от ми­лосърдието на О’Мали или сключвали сделки на добра воля с тях, често откривали, че цената е много по-висока, отколкото можели да си представят. Някои я заплащали с охота и били възнаграждавани за лоялността си; а онези, които се оплаквали или отмятали, си получавали заслу­женото. С напредването на времето предприемчивите се замисляли сериозно, преди да се присъединят към някое подето от О’Мали начинание, а по-циничните си броели пръстите по два пъти след ръкостискането, бележещо сделка с тях, просто за да са сигурни, че не им липсва ня­кой. Онези, които се обвързвали с тях чрез брак – било то с основния клан или с разклоненията, – го правели на свой собствен риск. Не един съпруг или съпруга били смятани за ненадеждни или просто неудобни след угасването на страстта и бивали ненатрапчиво отстранявани.

Имало нещо нередно у рода О’Мали – те не се бое­ли като други от същото тесто. Навярно били насочили вярата си другаде. Според някои във вените им течала твърде много солена вода, за да са добри и богобоязливи или добри във всякакво отношение всъщност. Но нищо никога не било доказано.

Сделките им били дискретни, но зловредните постъп­ки винаги оставят след себе си екоти и петна. И понеже родът съществувал от толкова отдавна, греховете им се трупали – година след година, десетилетие след десети­летие, век след век. Живот след живот, смърт след смърт.

Семейството било твърде влиятелно, за да бъде уни­щожено просто така, но както се оказало, те сами си дока­рали краха, без помощ или дори побутване от страна на Църквата или връстниците си.

Първо пострадало потомството им – макар да го зна­ели единствено те, – а скоро го последвали и богатства­та им. Все по-малко деца се раждали сред същинските О’Мали, но за известно време те не се тревожели, или поне не видимо, защото всичко това им се струвало мимолетно отклонение. Освен това многобройните им роднини про­дължавали да се множат и да преуспяват финансово.

После корабите им започнали да потъват или да по­падат в ръцете на пирати; а след това инвестиции, при­видно разумни, бързо се оказвали неудачни. Огромната флота била сведена до два търговски кораба, поели на самотни пътувания през моретата. Почти цялото им има­не се стопило, губели го все по-бързо и по-бързо, докато след няколко поколения не останал само огромният им непрактичен дом на Гоблинов нос. Носели се слухове за бижута, сребро и скъпоценности, заровени под ширнали­те се поля – никой не можел да повярва, че всичко е из­чезнало, – но О’Мали вече имали твърде много дългове и твърде малко капитал, а самата им кръв се разреждала…

И така, семейството се оказало притиснато в много отношения. Неспособни да се разплатят със своите креди­тори и инвеститори, неспособни да дадат на морето оно­ва, което му дължали, и без да разполагат с достатъчно чужди тайни, които да използват като разменна монета, О’Мали най-накрая били изложени на риск от изчезване.

По-рано имението старателно се поддържало от ар­мия от градинари и работници, а сега всичко е оставено в ръцете на стария Малакай – който едва диша и редовно изпуска газове. Всички градини са обрасли; влезеш ли в тях, рискуваш ръкавите и полите ти да бъдат разкъса­ни от шипове и клони, твърде дълги и твърде здрави, а портите са залостени от трънаци. По-точно, всички ос­вен една – онази, която старицата – последната същинска О’Мали – посещава, когато се нуждае от свеж въздух и усамотение. В къщата сестрата на Малакай, Мора – малко по-млада и не така предразположена към газове, – прави каквото може, за да я опази от гилингите и разложението, но тя е сама жена, болна от артрит, уморена и сърдита; вече губи битката, макар че не спира с билковите магии и ритуали, които гарантират, че в задния двор все така растат зеленчуци, а в овощната градина – плодове. Има два възстари коня, които теглят раздрънканата карета и издържат на лека езда; три крави, всичките почти прес­танали да дават мляко; няколко кокошки, чийто живот ще се окаже кратък, ако не започнат да приемат задъл­женията си по-сериозно. Периодът им на плодовитост е удължен от малките ритуали на Мора, но дребните магии не са способни на кой знае какво. Някога е имало цял ле­гион арендатори, които да обработват нивите, но сега са съвсем малко и земята много отдавна стои незасята. Ве­личествената къща се руши, а масивните порти от извито желязо на входа не са затваряни от десетилетие от страх, че и при най-малкото движение ще се отделят от ръждя­салите си панти.

В семейството е останала една-единствена дъщеря, чието име дори не е О’Мали, понеже майка ѝ е извършила цяла поредица от грехове: била е единствено дете, моми­че, настояла е от чисто вироглавие да приеме фамилията на съпруга си, а после е умряла, без да остави повече по­коление. И още по-лошо: този съпруг не носи кръвта на О’Мали – нито капка, – така че тази на дъщеря му е още по-разредена. Вече е на осемнайсет това момиче, всъщ­ност жена, отгледано почти изцяло в усамотение, учено да ръководи домакинство, сякаш домът му не е пред раз­пад, останало без семейство (намаляло за пореден път след скорошна кончина), без състояние и без каквито и да било перспективи.

Обаче има и една старица, отдавна крояща планове и заговори; има го и морето, което ще си получи дължимо­то, каквото ще да става; има и тайни и лъжи, които никога не остават погребани завинаги.