Разгръщаме сборника с разкази „Сляпа върба, спяща жена“. В него изкусният майстор на формата Харуки Мураками обхожда целия спектър между сюрреалистичното, магичното и рутинно земното, създавайки истории, които са едновременно поучителни, изненадващи и безмилостно забавни.

„Моите разкази са като меки сенки, които пускам в света,

като бледи следи от стъпки, които оставям подире си. Помня точно къде съм оставил всяка една такава следа и как съм се почувствал…“, споделя авторът в предговора към настоящото красиво издание.

„Сляпа върба, спяща жена“ (превод: Надежда Розова, ИК „Колибри“) обхваща двайсет и четири разказа – ексцентрични и дръзки, изтъкани от спомени, сънища и фантазии. Разкази, родени от индивидуални представи за опустошително земетресение – зловредни дървета, тайни желания, маймуна престъпник, леден човек, загадъчна празна кутия, безконечни тъмни коридори, – в които героите търсят пътя към своя истински „аз“. Дали по време на сърф ваканция на Хаваите, любовно изгнание в Гърция, случайна среща в Италия, или в желязната хватка на ежедневието, героите на Мураками преодоляват мъчителна скръб, невъзможна любов, споделена доброта и непреодолимо отчуждение между хора, които би трябвало да бъдат най-близки. 

Сляпа върба, спяща жена

Предговор към английското издание

Казано най-просто, за мен писането на романи е предизвикателство, а писането на разкази – удоволствие. Да напишеш роман е като да засадиш гора, а да напишеш разказ е като да засадиш градина. Двата процеса се допълват и очертават пълен пейзаж, който много обичам. Зелените корони на дърветата хвърлят приятна сянка, листата шумолят на вятъра, понякога обагрени в искрящо златисто. А в градината се появяват цветни пъпки, пъстри венчелистчета подмамват пчели и пеперуди и напомнят за неусетната смяна на сезоните.

Откакто започнах да пиша литература през 1979 година, относително ритмично редувах романи и разкази. Правех следното: след като завърша роман, ме обземаше желание да пиша разкази, а след като приключа няколко разказа, ми се искаше да се съсредоточа над роман. Никога не пиша разкази, докато работя над роман, и никога не пиша роман, докато работя над разкази. Двата вида писане сигурно ангажират различни области от мозъка, затова отнема известно време да слезеш от едната писта и да преминеш на другата.

Едва след като в началото на кариерата си, през 1973 година написах два романа: „Чуй песента на вятъра“ и „Пинбол“, в периода 1980– 1981 година започнах да пиша разкази. Първите три, които написах, бяха „Бавен кораб до Китай“, „Разказ за „бедната леля“ и „Миньорска злополука в Ню Йорк“. Тогава не разбирах нищо от писането на разкази и ми беше много трудно, но преживяването бе паметно.
Усещах как възможностите на създадения от моето въображение свят се разширяват. На читателите явно им допадна другата ми страна като писател. „Бавен кораб до Китай“ беше включен в сборника „Изчезването на слона“, а другите два са в този сборник. От тях тръгнах като автор на разкази и като писател, който редува писането на романи с писането на разкази.

„Огледалото“, „Идеален ден за кенгуру“, „Гмурец“, „Годината на спагетите“ и „Възход и падение на кексчетата „Шарпи“ са сред кратките разкази, които написах в периода
1981 до 1982 година. „Възход и падение на кексчетата „Шарпи“, както бързо ще се досетят читателите, разкрива в притчова форма моите впечатления от света на литературата, когато правех собствения си дебют в него. По онова време не се вписвах добре в японските литературни среди, и така си остана до днес.
Едно от удоволствията, съпътстващи писането на разкази, е, че то не отнема много време. Обикновено ми е нужна около седмица да приведа разказа в приличен вид (макар че редакциите понякога са безкрайни). Съвсем различно е от пълната физическа и мисловна отдаденост в продължение на година-две, за която трябва да се подготвиш, когато пишеш роман. Просто влизаш в стаята, свършваш си работата и излизаш. Това е. За мен поне работата по един роман се точи сякаш цяла вечност и понякога се питам дали ще оцелея. Ето защо писането на разкази е необходима промяна на ритъма.
Друга особеност на разказите е, че можеш да създадеш история дори от нещо съвсем дребно – идея, която ти хрумва, дума, образ, каквото и да е. В повечето случаи прилича
на джаз импровизация, а историята ме повежда накъдето пожелае. Друга приятна особеност е, че при разказите не се налага да се тревожиш от провал. Ако идеята не даде очаквания резултат, просто свивате рамене и си напомняте, че не може винаги да се получава. И при майсторите в жанра като Ф. Скот Фицджералд и Реймънд Карвър – дори като Антон Чехов – не всеки разказ е шедьовър. Черпя огромна утеха от този факт. Можеш да се поучиш от грешките си (тоест от нещата, които не можеш да определиш като несъмнен успех) и да ги използваш за следващия разказ, който пишеш. Когато пиша романи, аз винаги се старая да се уча от успехите и неуспехите си в писането на разкази. В този смисъл разказът е нещо като експериментална лаборатория за мен като романист. Трудно е да експериментирам, както обичам, в рамката на романа, затова без разказите, писането на романи за мен щеше да бъде още по-мъчно и взискателно.
В основни линии се смятам за романист, но много хора ме уверяват, че предпочитат разказите ми. Това не ме смущава и не се опитвам да ги убеждавам в противното. Всъщност ми е приятно да го чувам. Моите разкази са като меки сенки, които пускам в света, като бледи следи от стъпки, които оставям подире си. Помня точно къде съм оставил всяка една такава следа и как съм се почувствал, когато го направих. Разказите са като пътепоказатели към моето сърце, затова съм щастлив като писател, че мога да споделям тези интимни чувства с читателите си.

Сборникът „Изчезването на слона“ излезе през 1991 година и впоследствие беше преведен на много езици. Друг мой сборник на английски, „след земетресението“ беше издаден през 2002 година (2000 в Япония). В тази книга включих шест разказа, които по един или друг начин бяха свързани със земетресението в Кобе през 1995 година. Написах ги с надеждата всички разкази да създадат в съзнанието на
читателя цялостен образ, затова сборникът повече приличаше на албум със снимки. В този смисъл настоящата книга „Сляпа върба, спяща жена“ е първият истински сборник с
разкази, който издавам от доста време насам.

Книгата съдържа няколко разказа, които написах след излизането на „Изчезването на слона“. Някои от тях са „Рожденичка“, „Човекоядни котки“, „Седмият“, „Ледения
човек“. Написах „Рожденичка“ по молба на редактора, до като работех над антология, съдържаща други разкази по темата за рождените дни. Полезно е да си писател, когато
подбираш творби за антология, защото, ако не ти достигат разкази, можеш сам да си напишеш. „Ледения човек“, между другото, се основава на един сън на съпругата ми, а „Седмият“ разработва идея, която ми хрумна, когато се бях увлякъл по сърфирането и съзерцавах вълните.

Честно казано, от началото на 1990 до началото на 2000 година съм написал съвсем малко нови разкази. Не защото изгубих интерес към тази форма. Просто толкова се бях
вглъбил в писането на романи, че не можех да отделя време. Нямах време да сменя пистата. Пишех по някой и друг разказ, но не се съсредоточавах изцяло над тях. Вместо това създавах романи: „Хроника на птицата с пружина“, „На юг от границата, на запад от слънцето“, „Спутник, моя любов“, „Кафка на плажа“. Между романите пишех нехудожествена литература – две произведения, които съставят английската
версия на „Метро“. Всяка от тези книги изискваше огромно количество време и енергия. Допускам, че тогава главната ми битка беше да пиша роман след роман. Може би просто се намирах на такъв житейски етап. А между романите като
своеобразно интермецо се появи сборникът „след земетресението“, който, както вече изтъкнах, не беше точно сборник с разкази.

През 2005 година обаче, за пръв път от много дълго време, ме обзе силно желание да напиша поредица разкази. Може да се каже, че ме сграбчи мощен импулс. Затова
седнах на бюрото си и започнах да пиша по един разказ на седмица – написах пет разказа за не повече от месец. Наистина не можех да мисля за нищо друго освен за тези разкази, пишех почти без да спирам. Въпросните пет разказа, които излязоха неотдавна в Япония в книга, озаглавена „Чудати разкази от Токио“, са събрани в края на този сборник. Макар да ги свързва фактът, че са чудати истории, всеки от тях може да се чете независимо от другите, а заедно те не формират отчетлива цялост като разказите от „след земетресението“. Като се замисля обаче, всичко, което пиша, е
повече или по-малко чудат разказ.

„Раци“, „Разказ за „бедната леля“, „Ловен нож“ и „Сляпа върба, спяща жена“ са редактирани основно, преди да бъдат преведени, затова се различават значително от текстовете, издадени в Япония. И в по-старите разкази намерих абзаци, от които не бях доволен, и направих дребни промени.

Трябва да спомена също така, че много пъти съм преработвал разкази и съм ги включвал в романи и че настоящият сборник съдържа няколко такива прототипа. „Птицата с пружина и жените във вторник“ (включен в „Изчезването на слона“) се превърна в основа за въвеждащата част на романа „Хроника на птицата с пружина“, а „Светулка“ и „Човекоядни котки“ с малки промени бяха включени като части съответно в романите „Норвежка гора“ и „Спутник, моя любов“. Имаше един период, когато текстове, които бях написал като разкази, след излизането си продължаваха да се разрастват в главата ми и да се превръщат в романи.

Случвало се е разказ, който съм написал много отдавна, да нахлуе в дома ми посред нощ, да ме разтърси, да ме събуди и да кресне: „Ей, сега не е време за спане! Не можеш да ме забравиш, има много за дописване!“. Принуден от този глас, се заемах да пиша роман. В този смисъл моите разкази и романи се свързват в съзнанието ми по естествен и органичен начин.

Много хора са ме насърчавали да пиша разкази. И всеки път Аманда Ърбън, моята литературна агентка в Ай Си Ем, повтаря като мантра съвета си: „Харуки, пиши повече разкази!“. Гари Фискетджън от „Нопф“, редактор на „Изчезването на слона“, редактира и настоящия сборник и имаше водеща роля за издаването на сборника „Сляпа върба, спяща жена“. Джей Рубин и Филип Гейбриъл, моите усърдни и талантливи преводачи, имат собствен уникален почерк и за мен е удоволствие да чета разказите си отново в техните превъзходни преводи. Черпя огромно вдъхновение от Дебора Трайзман и нейната предшественица Линда Ашър, редакторки в „Ню Йоркър“, където са излизали много от разказите ми.

Благодарение на тях този нов сборник вече излезе и аз, като автор на разкази, съм изключително доволен от постижението ни.

Х. М.

За автора

Харуки Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа и се продават в милионни тиражи. Той е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява ониризма и полифоничната красота на произведенията му. „Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма. Сборници с разкази като „Мъже без жени” и „Изчезването на слона” са свидетелство, че талантът му вирее в различни жанрове.

След преизданията на романите „Преследване на дива овца“, „На юг от границата, на запад от слънцето“, „Танцувай, танцувай, танцувай“ и „Страна на чудесата за непукисти и краят на света” неотдавна „Колибри“ издаде сборника с разкази „Първо лице, единствено число“ – стегната, остроумна и магична проза, която е едновременно философска и мистериозна, трогателна и забавна. Настоящият сборник демонстрира по един блестящ начин колко е опасно да се мъчиш да напъхаш пулсиращия живот в еднакви тесни кутийки.