Незрящ учител предизвиква истинска революция в образованието в „Проверка по име“ от Алесандро д’Авения

Проверка по име - корица

Десет години след трогателната „Бяла като мляко, червена като кръв“ добре познатият и обичан италиански писател и учител Алесандро д’Авения се завръща на български език с помитаща история, която ни приканва да затворим очи и да открием красотата на живота, водени от усета на сърцето си. 

„Проверка по име“ е деликатен, но пламенен манифест в духа на класическия филм „Обществото на мъртвите поети“, в чийто център стои свещената връзка между учител и ученик, способна да счупи оковите на традиционното образование и да предизвика истинска революция. Революция, която започва отвътре, но се разпространява силно и бурно като пожар, променяйки света по пътя си. 


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22-3
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Какво би станало, ако проверката по име не е просто формалност в началото на всеки учебен час? Ако произнасянето на едно име означава да накараш притежателят му да се почувства сякаш съществува малко повече? Сякаш може да бъде видян истински? Възможно ли е редовният отговор „Присъства!“ да съдържа в себе си обещанието за промяна към по-добро?

Това е училището, за което мечтае незрящият учител Омеро Ромео. Решен да се върне обратно към призванието си въпреки загубата на зрението си, той е зачислен към класа, с който никой друг не иска да се занимава. Десет неудачници, отделени от останалите ученици, за да не нарушават спокойствието, за които всички за убедени, че няма да стигнат до зрелостните изпити. А камо ли да ги издържат. 

Още от първия ден Омеро разбира, че задачата му никак няма да е лесна. Той не може да види лицата на учениците си, но може да чува историите им, а това е много повече, отколкото някой е правил за тях досега. Освен уроците по химия, той ще трябва да им предаде и отговорите на много трудни въпроси, с които децата вече са имали нещастието да се сблъскат. Защо съществува страданието? Защо плачем? Защо лошите неща се случват точно на нас? 

Убеден, че именно неговата „Проверка по име“ е ключът към заключените сърца на тези объркани деца, Омеро съвсем скоро ще разбере, че за да спечели одобрението им, ще трябва първо да им покаже, че ги обича повече, отколкото самите те успяват да се обичат. Пред него ще се разкрият мечтите и страданията, болката и щастието, скрити във всяка една история, която имената разказват. А думите му ще предизвикат желание за промяна, за бунт, за война срещу системата. Дали това може да е началото на една революция? 

Нежна и разтърсваща, мъдра и проницателна, „Проверка по име“ е книга, която едновременно вдъхновява, възпитава и насърчава, задоволява научното любопитство и гъделичка абстрактната мисъл – книга, в която е скрита цялата география на човешката душа. 

Алесандро д’Авения майсторски изгражда историята на един клас, който от смесица от изолирани инструменти се превръща в истински оркестър, ръководен от сляп маестро. Принуден да възприема разстроените гласове на света, той ще открие, че всички те – а и всички ние – сме свързани помежду си с едно дихание. 

Проверка по име

Алесандро д’Авения

ПРОЛОГ

Животът протича, откакто решат как да те нарекат, докогато същото това име остане само драскотина върху надгробната плоча. И в единия, и в другия случай нямаш инициативата, онези букви са всичко, с което се появяваш на света и се опитваш да останеш. Вероятно затова древните са казвали, че съдбата е в името: харесва ли ти, или не, призован си да отговориш на повика. В моя случай е така: казвам се Омеро, на гръцки „онзи, който не вижда“, и преди пет години ослепях. Всъщност Омеро Ромео, на 45 години, ДНК наполовина от баща университетски професор по астрофизика, пристрастен към класическата музика и своята жена, другата половина от майка преподавателка по гръцки и латински, пристрастена към Омир (името ми го избрала тя, баща ми предложил по-обикновеното Алберто в чест на Айнщайн) и енигмистиката (името ми е също анаграма на презимето ми). Опитах се да смеся по най-добрия начин този прекомерен генетичен патри-матри-мониум, резултатите са в процес на проверка. Диплома по химия, твърдо вярващ в периодичната таблица и мистерията, пристрастен към космоса и Бог, съблазняван всеки ден от жена ми и закален в съществуването си от две деца, въображаем приятел на Айнщайн и новият учител по природни науки на един клас, изоставен от предишната преподавателка заради ненадейната ѝ смърт на втори септември. Затова внезапно се превърнах в диригент на един оркестър, който хаосът и вероятността заедно с обмислената ирония са събрали заедно.

Но ако е вярно, че всички щастливи класове си приличат, е още по-вярно, че всеки нещастен клас е нещастен посвоему. Петият клас, наследен от мен точно в годината, в която реших да възобновя преподавателската си дейност, след като бях изгубил напълно зрението си, възпява нещастието в хор, в който всеки участва с характерен тембър. Избликва едно полифонично страдание и в него всяка болка се свързва с друга, обогатява я по сходство или я въздига в контрапункт с неочаквана хармония. Ако от една симфония изслушаме само партитурата на отделен инструмент, той може да ни се стори даже разстроен и все пак тази музикална линия е необходима за цялото. Децимирани в буквалния смисъл – останали са десетима – от бурите в училище, но още повече от онези житейските; не са ги преразпределили, защото тяхната чума би заразила другите: било е по-изгодно да ги държат изолирани и да чакат нещастието да се самоунищожи. Точно те се паднаха на мен, след като бях престанал да преподавам от пет години, а сега отново съм на разположение: имам нужда да се уверя, че още съм жив. Айнщайн е казал, че Бог не играе на зарове с Вселената, но незрящ заместващ учител ми се струва наистина лошо хвърляне: неуверен духом и телом, ще бъде водач на несигурни телом и духом. Или ще е комедия, или ще е трагедия, няма среден път. Или пък просто ще се окаже първата серия на Изгубени.

Едно е ясно – откакто съм незрящ, животът ми стана епически, като онзи на античните герои: зает съм постоянно, без почивки. Трябва да бъда винаги там: присъстващ. Не мога да се скрия, мога само да се отчайвам и да рискувам. Живея открито и животът ме блъска в лицето като вятър: един хубав ден вече не е изпълнен със светлина, а с вятъра върху кожата, в ушите и в ноздрите, защото, докато разнася прах, вятърът разказва звуци и миризми, всичко, което е насъбрал по своя път. За мен нещата и хората не са, те се случват. Физиката на XX век го потвърждава: реалността е преплитане на истории, които се случват; да живееш, означава да се научиш да слушаш, защото нещата и хората се разкриват само когато им дадеш времето, от което се нуждаят, за да разкажат своята – времето, необходимо, за да се разсъблекат, без да изпитват срам. Къде си? Това е бил първият въпрос на Бог към Адам, след като изял плода, който би трябвало да го направи свръхчовек. Но той, като не се превърнал в бог, позорно разбрал, че е смъртен: познах, че съм гол, и се скрих. Прахосваме огромна част от нашето време и нашите сили да се крием, но дълбоко в себе си искаме да излезем на светло. Създадени сме, за да се родим, а не за да умрем. И едно добре изречено име дава светлина и предоставя на светлината всяко ъгълче от душата и тялото, защото, за жалост, онова, заради което искаме да бъдем обичани, ние го скриваме. Това е силата на собственото име: да задържа неспирното колело на времето и да започва отначало една история, в която всичко е вече видяно. Това е чудото на една добре направена проверка по име.

СЕПТЕМВРИ

Не знаех, че сте незрящ, сигурен ли сте, че искате да приемете едногодишно назначение?

Това ме попита училищният ръководител, едно време го наричахме директор, в първия учебен ден от новата го­дина, веднага щом седнах пред него и свалих слънчевите си очила. Можех само да си представям лицето му, покрусено от някакъв вид състрадание.

Твърде рано е, за да имам обща представа, но предста­вата ми за него със сигурност е цялостна и потънала в ми­риса на мухъл и белина от стаята, докато той мирише на одеколон и нафталин. Гласът му е сух, без отзвук, прекъсва крайните гласни в зародиш като някого, свикнал да гово­ри кратко и ясно. Усещам пространството, заето от пред­метите, техните миризми, тяхната плътност, техния страх и понякога техния глад. Предметите излъчват точно количеството живот, което собствениците им предават, от пред­метите можеш да узнаеш дали хората още са живи.

– Времената за нас, преподавателите, са мрачни…

Тишина. Не разбра шегата, както често се случва, когато фразите съдържат зрителни метафори, използвани от мен, за да омаловажа моето състояние, вероятно защото още се боя. Продължавам:

– Не бих започнал да преподавам отново, ако не бях убе­ден.

– Да започнете отново?

– Бях престанал…

– Аха… вярно, че при това завръщане ви се падна един малко злочест клас…

– Аз също съм такъв… някой повече, някой по-малко…

– Бяха останали деветима, после се присъедини едно момиче, повтарящо годината. Предпочетохме да ги държим заедно и да не ги разпределяме в останалите класове.

– Правилно! Както се прави с някой вирус: изолират го.

– Както се прави с трудните групи. Цяло чудо е, че са стигнали до зрелостния изпит.

– Съзрелостта е всичко, казваше кралят!

– Кой?

– Лир, Шекспир! „Човек е длъжен/ да чака търпеливо своя час/ за тръгване, тъй както е дочакал/ часа да се яви на тоя свят./ Съзрелостта е всичко“!1

1 Пр. Валери Петров. Ripenessisall. Моята учителка по английски в горните класове все го повтаряше и ни обясняваше, че на английски ripeness означава както „зрелост“, така и „да бъдем подготвени“.

– Но вие как успявате да преподавате?

– Зрението е надценявано.

– Не ви разбирам.

– От гърците насам не сме преставали да мислим, че зрението е най-ценното сетиво.

– А не е ли?

– Вие какво мислите?

– Е, нашето познание винаги започва от зрението!

– Малко след като сме излезли от майчината утроба. Но онези девет месеца в тъмнината са ни научили на друг при­оритет.

– Какъв?

– Обонянието, слухът, но най-вече осезанието. Най-важното сетиво е осезанието. Когато още не сме виждали нищо, не сме докосвали всичко и сме били докосвани от всичко. Бъдещето на човека е в неговите ръце.

– Разбира се, ние решаваме какво да правим в живота, но това какво общо има?

– Приемете го буквално: в ръцете, тези ръце. Ръцете придават форма на света, в който бихме искали да живеем. С употребата на нашите ръце създаваме живота си: когато ръцете ни са започнали да строят къщи и гробници, сме ре­шили, че светът ще бъде или къща, или гробище.

– Както и да е, в класирането вие бяхте последният, с ко­гото да се свържем. Приемате ли временното назначение?

– В противен случай не бих се намирал в това проклето класиране.

– Може да сте размислили… Знаете как е, не всички вре­менно назначени се съгласяват, когато биват запознати с обстоятелствата.

– Приемам, но при две условия…

– Новите не могат да предявяват много изисквания, но във вашия случай може би…

– Благодаря ви за състраданието, но не съм дете. Нуж­дая се единствено от първите часове и от някого, който би ми помогнал да стигна до класа.

– Ще направя възможното, да се пипа програмата на едно училище, е като да стъпчеш отровна змия. По-скоро какво ще правите с изпитванията и проверките?

– Достатъчно е да слушам.

– Имам предвид писмените проверки.

– Както винаги: аз задавам въпросите, а те пишат отго­ворите.

– Но как ще ги поправяте? Или ще виждате дали препис­ват? Или пък да четат, докато ги изпитвате?

– Никой не краде монетите на някой слепец, освен ако не е наистина отчаян, в такъв случай по-добре да го оста­вим да го стори. Ще ги накарам сами да четат отговорите. Бъдете спокоен. Няма да има проблеми.

– Надявам се да е така, в този клас вече имаше доста­тъчно проблеми. Миналата година една млада заместнич­ка, която ги имаше за месец, дойде разплакана и каза, че си е сбъркала професията. Единствената цел е да ги доведете до зрелостния изпит.

– Чудесна цел, не мислите ли?

– Току-що го казах.

– Природата се грижи да остареем, но ние трябва да се погрижим за съзряването си… О, чуйте, дали мога да ви по­моля едно последно нещо?

– Нещо друго?

– Може ли да докосна лицето ви?

– Моля?

– Искам да си създам по-точна представа за вас. Вие сте новият ми ръководител и е важно да ви познавам.

– Вече се запознахме…

– Разбирам вашето затруднение, но аз виждам с пръсти…

– Необходимо ли е?

– Да.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук