Днес четем „Последна спирка Русе“ – любовен трилър, разгърнат на фона на родната действителност през погледа на французин българофил.

„Последна спирка Русе“ (превод: Красимир Кавалджиев, ИК „Колибри“) ни запознава с Деляна и Серж, българка и французин. Тя е блестяща студентка, франкофон и франкофил, той е журналист и писател, избрал да живее в България. Свързва ги влечението им към френската литература. Ала Деляна изоставя учението, постъпва като стриптийзьорка в нощен клуб и след бурно съжителство пътищата им се разделят. За да се срещнат отново, когато, уволнена най-безцеремонно, тя ненадейно отмъква от сейфа на собственика на клуба плик с пари, в който обаче има и компрометиращи снимки на влиятелна публична личност, и търси убежище при бившия си съпруг. Но дългата ръка на мафията надвисва над тях и те се впускат в безумно бягство от София до Русе, белязано с престъпност, насилие и една хаплива, упорита любов.

В напрегнатата криминална интрига Ерик Ноло умело вплита сюжети и персонажи от близкото минало и от днешния ден на България, картини от Русчук, града на Елиас Канети, и едно поклонническо пътуване в творческия свят на Нобеловия лауреат.

Последна спирка Русе

Ерик Ноло

Love gets you twisted.

Греъм Паркър

Русе е петият по големина град в България. До Освобождението на страната през 1878 година се е наричал Русчук. Уикипедия

Същата загадъчна усмивка, появила се ненадейно върху устните на светицата, освен ако не бе застинала върху тях в очакване на това някоя дошла отвъд времето светлина да я разкрие за първите минувачи, посрещна в тази нова утрин внезапната възбуда на хората. Градът започна да се върти на бързи обороти около нея.

От центъра на площада светицата се закачаше за всички траектории, строгият ѝ поглед понякога се смекчаваше от мимолетен израз на благоразположение също както някой детектив най-накрая се умилява пред проявите нa незначителност и дребнавост, натрупани у този, когото следи от години. Ала може би това бе само сянка от облак, застояла се върху нейното лице.

Първият трамвай потегли, вагоните, пълни с призраци със затворени клепачи, започнаха обиколката си – малка въртележка без друга музика освен туптенето на сърцата в забавен каданс. Като око на циклоп, взряно в хоризонта, на който всеки момент може да се появи платно на кораб, единственият фар се мъчеше да разсее мрака, трамвайният звън заглушаваше откъслечните разговори, вмъкваше се в сънищата, стряскаше спящите.

Сега вече релсите разсичаха все по-интензивното движение, босоноги дечурлига се шмугваха между колите с грацията на тореадори, за да завладеят своето кътче от асфалта, бабички с пазарски чанти обръщаха и преобръщаха с подозрително изражение зеленчуците на пазара, някаква шестнайсетгодишна принцеса с нацупена уста и високо вдигната ръка спря такси пред хотел „Шератон“. Като човек, който си прочиства гърлото, преди да вземе думата, и в крайна сметка решава да запази мълчание, някаква табела премигна кратко и отново угасна.

Светицата нищо не изпускаше от вечно започващия отначало спектакъл, навсякъде се появяваха следи от живот, лъкатушеха и изчезваха като пръски боя върху съвършено светло платно.

Улиците на столицата се разстилаха на всички страни, каменните ѝ очертания се проясняваха под силното августовско слънце. Постепенно у разхождащия се човек се зараждаше усещане за нереалност, впечатлението, че фасадите пред него се издигат срещу празното пространство и изведнъж, като по сигнал, от нищото изплуват няколко съучастници в мистификацията.

Небесната синева тъмнееше от лек примес на нощ, белотата на камъните поемаше светлината, в горната част на булеварда се появи силует.

Светицата вече не се усмихваше, кацналата на ръката ѝ сова разперваше крила, кокореше се свирепо.

1

Колкото и да се отдалечаваше момичето, статуята се извисяваше с няколкото си тона мед и бронз като че ли все на същото разстояние. Сянката ѝ я обгърна от изхода на метрото до местоназначението – и за Деляна се бе превърнало в игра да вдига внезапно поглед, за да провери дали покровителката на града продължава да протяга ръка над нея със закрилнически или предупредителен жест. Тази зрителна измама създаваше смесица от тревога и весело настроение в променливи пропорции според душевното състояние в съответната вечер. Като банална илюстрация на каноните на социалистическия реализъм, чиито цветни литографии сега радваха антикварите, някога на това място дълго се бе извисявала статуя на Ленин – дали обаче притежаваше същата сила? Споменът за Владимир Илич се губеше в едно минало, далечно като египетските пирамиди или епидемиите от черна чума – човек трябваше да се допита до един от онези старци без възраст, които запълваха последните си часове с местене на фигурки по шахматна дъска в съседния парк. Скулпторът странно бе натоварил образа на светицата със заимствани от различни древногръцки божества символи, сред които совата на Атина и короната на Тюхе. За миг ѝ се стори, че кацналата на ръката на света София птица на двайсет и пет метра височина плесна с крила, а грабливите ѝ очи още повече се ококориха.

За да развалиш магията, няма нищо по-лесно от това да тръгнеш по друг път, но тя обичаше да усеща жълтите павета под стъпките си, идеше ѝ да заподскача на куц крак като в игра на дама. Харесваше ѝ, когато пресечеше някое кръстовище и на устните ѝ заиграваше същият английски рефрен. Обичаше да гледа смяната на гвардейците пред президентството, които и в онази вечер бяха в пълна униформа въпреки смазващата жега – дори ѝ се бе случвало, „облечена“ само с подарена ѝ от един клиент шапчица, да пародира на сцената тяхната хореография от друго време, да заема тържествени пози, пренебрегвайки обичайните пластични акробатики, да марширува по войнишки и да прави внезапно кръгом. Обичаше миговете, когато столицата заменяше постепенно златото на булевардите с жълтите стотинки на съмнителните улици, паметниците – с барове с компаньонки, бялата светлина на уличните фенери – със заслеплението на неоновите надписи.

Един такъв надпис бе увенчал входа на клуб „Орфей и Евридика“ и от поставянето му очевидно бе преживявал и по-благоприятни дни. Буквите блещукаха слабо в нощта – свидетелство за скъперничеството на собственика, както и спомен от сватбено пътешествие в Париж, от което бе донесъл името на долнопробна сауна някъде около площад „Бланш“. Деляна кимна с глава на охранителя – не беше сигурно дали разменените с него за десетина години думи бяха достатъчни да се образува цяло изречение,  – бутна вратата и се потопи в червеното.

Червеното на креслата и покривките, по които мъждукаха пламъчетата на маслени лампи, червеното на диваните в кътчетата, които водеха до по-дискретни сепарета, червеното на прожекторите, червеното на костюмите на оркестрантите, червеното на отраженията по влажните кожи на танцьорките. Червеното на сълзите по бузите на Корнелия, която – с червена рокля, полупритворени клепачи и ръкомахания на удавница в потоците бликнала от подвижния прожектор светлина – се преструваше, че следва с върховете на пръстите следите им по бузите си: думите, които пееше, се плъзгаха между масите, после застиваха за миг над клиентите заедно с цигарения дим, Както Дунавът в Черно море се губи, една вечер ти се изгуби, молих се на Бялата Дева, на Черната Дева да мога пак да те намеря… Червеното на дървения ствол, от който бе издялан барплотът, където момичето се подпря на лакти.

– Здрасти, Иванчо.

– Здрасти, Делянче.

– Май няма много народ тази вечер…

– „Левски“ играе срещу някакъв турски отбор, има продължения. След няма и час ще видиш как ще заприиждат запалянковците, решени да се натряскат независимо от резултата. Какво да ти сипя  – както обикновено?

Един куплет бавно се разля под опушения таван. Споменът за теб, когато падне вечер, грее на небето ми като черно слънце, споменът за теб, когато падне вечер, тече във вените ми като черна кръв…

И червеното на бирата – белгийска бира, която Иван (Иванчо за приятелите) доставяше за нея или почти само за нея. Сервираше я без пяна – нещо, което вече не беше необходимо да се уточнява, защото церемониалът на тази отворена скоба между нощта на града и нощта на клуба не трябваше да се променя. Халбите се чукнаха, гласовете се сляха:

– Само Левски!

Барманът кимна с глава към сцената.

– Споменът за теб, когато падне вечер, грее на небето ми като черно слънце… Все се питам дали вярват поне малко в това, което пеят всички певици с имена, завършващи на „а“ и „я“. Или го вършат, както останалата част от човечеството си казва „добър ден“ и „добър вечер“.

– И всички певици, чиито имена завършват на „а“ и „я“, все се питат дали ти наистина се интересуваш от всички истории, които ти разказват клиентите, или просто си вършиш работата. Я, за вълците говорим, пък те…

Двама мъже, които се бяха настанили в другия край на барплота, вдигаха ръка, за да направят поръчка.

– Предполагам, че след време човек спира да прави разлика – заключи Иван, преди да се обърне към тях. – Иначе ще откачи.

За автора

Ерик Ноло (р. 1961 г.) е френски писател, есеист, памфлетист, литературен критик с остро перо, преводач и издател, емоционално свързан с България. През 80-те години на миналия век съдбата го отвежда в Сливен, където преподава в езиковата гимназия. Особено го привлича Русе, родното място на Елиас Канети, чието творчество задълбочено изследва. Издава български писатели във Франция. „Последна спирка Русе“ (2020) е първият му роман, в който мнозина съзират прилики със стила на Жорж Сименон.