Министър-председателят на България (1997-2001) Иван Костов разкрива как изглежда „Политиката отвътре“ в нова книга
Със своите мемоари „Свидетелства за прехода 1989-1999 г.“ Иван Костов започна да говори за трудния път за модернизирането и европеизирането на България. Три години по-късно продължава разказа си за българския преход като разкрива на читателя как изглежда „Политиката отвътре“.
Книгите на Иван Костов може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
В новата си книга авторът обяснява на достъпен език, защо преходът у нас не завърши с установяването на върховенство на закона. Търси причините за общото разочарование. Прави своя анализ на двигателите на прехода и на силите, които все още успяват да се противопоставят на опитите за демократизация на страната.
Иван Костов се позовава на примери от своя опит за правилни политически решения, въвели България сред свободните и развити държави, но и за тези грешки и провали, заради които страната ни да остава в плен на мафията.
„Политиката отвътре“ не е само учебник по политика, това издание е и учебник по политическо достойнство.
„Високият личен морал на политика с мисия го кара сам да преследва амбициозни цели и да насърчава полезните, градивни, но и високи очаквания на хората. Сам да търси и предизвиква максималното напрягане на обществените усилия. Тогава политическите му задачи стават много по-трудни. Но ако не го направи, пилее силите на хората и институциите и затваря политическите хоризонти пред обществото, губи историческото му време и го обрича на изоставане.“
„Политиците у нас не разбират важното, че демокрацията и пазарната икономика са органично цяло – едното не може да замести другото.
Няма демокрация без пазарна икономика и обратно, без демокрация икономиката става джунгла, в която господстват монополи и престъпност.”
Иван Костов
Политиката отвътре
5. Защо остава незавършен българският преход?
Внимателното вглеждане в класациите на Freedom House[1] през годините показва, че в 2008 – 2009 г. българската демокрация е била оценявана като „консолидирана“. В последните 13 години е изпаднала в регрес. Той се прояви в политическата и съдебната система и в много от институциите на държавата. Успоредно с това в последното десетилетие, вместо да се увеличава, гражданската общност, изглежда, не нарастваше. Едва след началото на войната на Русия срещу Украйна изглежда, че започва очакваната по-дълбока трансформация на българското общество. Гражданската общност като че ли ще се очертае като по-голяма от посткомунистическата.
Редица външни оценки доказват, че повече от 30 години след като започна, българският преход остава незавършен. Сред тях са незавидното ни място сред 180 държави по отношение на свободата на медиите; липсата на върховенство на закона; предупрежденията на европейските институции, че съдебната ни система е под заплаха.
Както се вижда от постигнатите неубедителни резултати, НАТО и ЕС по геополитически причини са направили отстъпления от своите критерии и са ни приели за член, въпреки че не сме завършили своя преход. Според мен целта им е била да ни помогнат, защото са оценявали вътрешните ни сили за недостатъчни.
Ако проследим реализираното от предписанията за прехода, в България отварянето се е случило с падането на Берлинската стена, с първите свободни митинги и сдружавания, със създаването на първите партии и на СДС; пробивът – с отхвърлянето на чл. 1 от комунистическата Конституция за ръководната роля на БКП и първите демократични избори; консолидацията не е постигната. На нито един етап на прехода не сме постигнали най-важното – върховенството на закона, гарант за основните права и свободи, за справедливостта в обществото, за здравината на институциите.
Защо усилието ни да изградим демокрация не е завършено?
На първо място, заради силната вътрешна съпротива. Като под вътрешна разбирам произтичаща от мнозинството на българското общество. Още на старта на прехода у нас нямаше постигнато съгласие в обществото както за политическите цели, така и за средствата, с които те да се постигнат. Начело на тази съпротива първоначално бе Българската комунистическа, преименувана на социалистическа, партия. Тя запази позициите си, като наложи приемането на сегашната Конституция в 1990 г. Почти през цялото време до 2009 г. редом с нея действаше Движението за права и свободи, създадено от репресираната общност на българските турци, но веднага овладяно от специалните служби на комунистическия режим.
У нас преходът започна движен от външни, а не от вътрешни причини. Първоначално те идваха от разпадането на социалистическия лагер и на Съветския съюз; след това от натиска за реформи на международните финансови институции. Сега в много слаба степен идват от ЕС.
Срещу тези външни сили и срещу демократичната общност у нас се формира силна вътрешна съпротива. След като бяха направени най-тежките за обществото реформи и се очертаха примамливите размери на финансовата помощ от ЕС, номенклатурата на бившия комунистически режим и на неговите специални служби оглави и сега оглавява тази съпротива. За да си осигури безнаказаност във властта, се фокусира срещу прилагането на българските и европейските правни норми, торпилира върховенството на закона, овладявайки правоохранителните органи на държавата. Установи контрол върху прокуратурата, тъй като тя носи отговорност по конституция за прилагането на тези норми от всички лица и институции в държавата. С този контрол гарантира неприкосновеността и устойчивостта на своята властова система.
Описаната реалност бе предвидена още в 2007 г. от ЕС и затова бе наложен мониторинг върху българската съдебна власт. За съжаление, той се оказа неефективен. Също така неефективни се оказаха общите прегледи и контролът за спазването на регламентите, директивите и другите нормативни актове на ЕС.
Действат и други причини. Една от тях е ширещото се политическо невежество. У нас има някакво простонародно, битово съгласие за целта. То може да се изкаже така: „добре е да сме богати като западноевропейците“. Не се разбира как е постигнато това богатство в Западна Европа. Не се знае, че то е изградено върху ценности и принципи, които са издър-жали суровите изпитания на историята; че се дължи на висока производителност, постигната с вековни усилия, напрежения и лишения, както и на демократичните и компетентни институции, контролирани от вота на избирателите.
В разпокъсаната структура на българското общество изпъква общ-ността на българските турци. Не вярвам, че тези хора споделят и подкрепят реакционната роля на ДПС в българския преход. Никой не може да ме убеди, че тези избиратели искат мафията да е на власт в България. Но овладявайки техния вот, бившата Държавна сигурност още в началото на прехода имплантира в българската политическа система свой сигурен инструмент за манипулации.
Друг силно манипулиран вот е този на неквалифицираните, на изпадналите в бедност и на значителни групи сред българските роми. Много избиратели от тези общности не познават силата на своето гласуване и не се замислят за личната си отговорност. Не са убедени, че властите зависят от тях, и отхвърлят усилията, които трябва да положат.
Като изключим избирателите с остатъчно комунистическо съзнание и тези, посочени по-горе, гражданската общност остава малцинство. А без нея няма как да станем „богати като западноевропейците“ само с техните подаяния (които при това отиват в едни и същи ръце). Ще продължаваме да се питаме защо сме най-бедни и няма да си задаваме правилния въпрос: защо сме с най-ниска производителност в Европейския съюз?
Политиците у нас не разбират важното, че демокрацията и пазарната икономика са органично цяло – едното не може да замести другото. Няма демокрация без пазарна икономика и обратно, без демокрация икономиката става джунгла, в която господстват монополи и престъпност. Без пазарна икономика няма гражданско общество. Затова двете се градят заедно и едновременно.
Ползата идва от усилието и от компромиса, който трябва да направим по отношение на средствата. Казано по-грубо и с познатите на посткомунистите термини от миналото, няма демокрация без капитализъм. Развитието на страната е невъзможно без частна инициатива. Не се реализира печалба без поемане на риск. Не се получават високи доходи без успех в конкуренцията. И ако разширим изброяването на трудните условия, няма свобода без самодисциплина, права без отговорност, справедливост без спазване на закона. Светът след прехода е двулик – има бляскава и трудна страна. Няма как да постигнем само блясъка и да избегнем трудностите. А посткомунистическото ни общество точно това се опитва да прави.
Общото благо е като градеж на дом. То е общо дело, в което участват всички негови бъдещи обитатели. Движеща сила на градежа е вътрешният ни общ стремеж, друга няма. Ако хората не са убедени – градежът не се получава; не са в състояние да направят план и да го изпълнят; не могат да постигнат съгласие помежду си дори за какво са се събрали и емигрират или започват да хулят. Така едни градят, други сторват обратното. И когато другите са мнозинство, градеж няма как да се получи.
[1] 5 Freedom House. Nations in Transit 2020. Washington DC, 2020.24
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.