От следвоенна Япония до Париж и Лондон, дебютният роман на Аша Леми проследява борбата за свобода на едно момиче с грешен цвят на кожата

Само месец след излизането си дебютният роман на Аша Леми „Петдесет думи за дъжд“ се превърна в безапелационен бестселър на New York Times и оглави списъците с предложения на някои от най-известните книжни клубове в Америка. 

Нежна и епична, „Петдесет думи за дъжд“ се появява и на български език в превод от Надя Златкова (ИК „Сиела”), за да отведе родните читатели на ослепително пътешествие през континенти и десетилетия, започнало в отломките на следвоенна Япония. 

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

Киото, Япония, 1948 г.

„За една жена е добре да се научи да мълчи…

Не поставяй под съмнение. Не възразявай. Не се съпротивлявай.“ Това са най-важните уроци, които осемгодишната Норико „Нори” Камиза е научила от майка си преди да я види за последен път. 

Нори няма да пита защо майка ѝ я изоставила пред портите на фамилната им къща само с тези последни думи. Няма да се възразява, когато баба ѝ и дядо ѝ я държат затворена на тавана на огромното им имение, криейки я от света. И няма да се съпротивлява на изгарящите химически бани, на които ежедневно я подлагат в опит да изсветлят цвета на кожата ѝ. 

Защото самото съществуване на Нори е позорна тайна за аристократичната фамилия Камиза, сродена с императорското семейство. Тайна, която заплашва да опетни безупречното им родословие в страна, в която репутацията е всичко. 

Послушна до краен предел, Нори умее да мълчи. Да търпи. Да приема самотния си живот въпреки естествения си интелект и любопитство за света отвъд стените на тавана. До момента, в който в имението не се появява нейният полубрат Акира. 

Талантлив, амбициозен и властен, той е законният наследник на фамилията, предопределен да продължи името ѝ към бъдещето. Единствен Акира вижда Нори като уплашеното дете, което е. В негово лице тя открива невероятен съюзник, с когото я свързва силна връзка. Връзка, която страховитите ѝ баба и дядо са готови на всичко да прекъснат – готови са дори да я изпратят в дом за гейши. 

По пътя към порастването Нори ще научи, че цената на свободата най-често е болката. Но веднъж зърнала света навън, тя е готова да се бори, за да стане част от него – дори тази битка да ѝ коства всичко. 

„Петдесет думи за дъжд“ е впечатляващ по стил и размах дебют – разтърсваща приказка за любовта и загубата, за предразсъдъците и семейните корени, които трудно могат да бъдат изтръгнати. 

Смел и автентичен, историческият роман на Аша Леми проследява живота на момиче с грешен цвят на кожата, което трябва да се научи да вирее в следвоенна Япония – въпреки предателствата и разочарованията, въпреки прогнилата почва, в която расте. И да превърне живота си във вдъхновяваща одисея за оцеляването.

Петдесет думи за дъжд

Аша Леми

– За една жена е добре да се научи да мълчи – казваше винаги майка ѝ. – Дори и да не знае нищо друго, една жена трябва да знае как да мълчи.

Нори слезе на паважа и провери дали е взела всичките си неща. Тук беше малкият ѝ кафяв куфар с разръфаните каишки и с пурпурната ѝ копринена кърпичка, завързана в единия край. Също и синята чанта със сребърната ката[1]рама, която бе получила за последния си рожден ден. И това беше всичко, което имаше. Не че Нори смяташе, че има нужда от много повече.

За първи път, откакто майка ѝ я беше събудила на зазоряване тази сутрин, Нори забеляза, че тя не е взела никакви куфари. По-възрастната жена стоеше така, сякаш розовите ѝ сатенени обувки са вкоренени в неестествено белия тротоар. Светналите ѝ очи бяха приковани в нещо, което Нори не можеше да види.

Нори огледа с какво е облечена майка ѝ – дълга до коля[1]ното светлосиня рокля с къси ръкави. Бежови чорапи. На шията си носеше изящен сребърен кръст с малък диамант в средата. Беше стиснала ръце пред гърдите си толкова силно, че миниатюрните сини вени се виждаха под нежната ѝ кожа.

Нори протегна колебливо ръка да докосне майка си.

– Окасан…

Майка ѝ примигна бързо, разтвори ръце и ги остави да паднат безжизнено отстрани на тялото ѝ. Очите ѝ обаче не се отделиха от мястото, в което бяха втренчени.

– Норико – каза тя с толкова необичайна топлота в гласа, че Нори почти не можеше да повярва. – Искам да ми обещаеш нещо.

Нори примигна към майка си, като се стараеше да изглежда хубава и покорна и всичко, което майка ѝ искаше да бъде. Нямаше да развали този момент с непохватните си думи.

– Да, окасан?

– Обещай ми, че ще си покорна.

Молбата завари Нори неподготвена. Не защото прозвуча като нещо, което майка ѝ не би казала. А защото в живота ѝ нямаше нито един случай, когато да не е била покорна. Това не ѝ се струваше нещо, което се нуждаеше от специално обещание. Объркването ѝ сигурно беше очевидно, защото майка ѝ коленичи, така че очите им бяха почти на едно ниво.

– Норико – изрече тя с настойчивост, която Нори не бе чувала по-рано. – Обещай ми. Обещай ми, че ще си покорна във всичко. Не поставяй под съмнение. Не възразявай. Не се съпротивлявай. Не мисли, ако мисленето ще те отведе някъде, където не трябва да си. Просто се усмихвай и прави каквото ти казват. Само животът ти е по-важен от покорството ти. Само въздухът, който дишаш. Обещай ми това.

Нори си помисли, че този разговор е много странен. Не разбираше всички думи, които ѝ казваше майка ѝ, нито защо ги казваше. Хиляди въпроси изгаряха езика ѝ. Тя преглътна всичките.

– Да, окасан. Юксоку шимас. Обещавам.