В разгара на Втората световна война сестрата на германския писател Ерих Мария Ремарк („На западния фронт нищо ново“, „Живот назаем“, „Триумфалната арка“) – Елфриде – е  безмилостно екзекутирана заради критиката си спрямо нацисткия режим. И именно на нея той посвещава eдин от най-разтърсващите си и може би най-лични романи – „Искрица живот“.

След дълго отсъствие на пазара емблематичната творба се появява в ново луксозно издание с корицата на Дамян Дамянов и в превода на Емилия Драганова, за да припомни, че и в най-обречените мигове жаждата за живот може да победи.


Книгите на Ерих Мария Ремарк може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22-4
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Вече повече от 10 години той няма име. Просто номер в дългата редица от загубени човешки души – някога хора, а сега почти привидения, борещи се за своето оцеляване, – 509 е един от малкото ветерани в германския концентрационен лагер Мелерн. Затворникът от барака 22, преживял унижения, глад, мъчения, е загубил десетки приятели, но и надежда, че отново ще може да види света отвъд оградата.

Животът в лагера налага свои собствени жестоки правила. Там дори връзките за обувки са  разменна монета, почти животинската борба за легло, златен зъб или палто от все още неизстинал труп е ежедневие, а издевателствата над лагерниците е единствената форма на общуване, която е разрешена между палачи и жертви.

 Докато изненадващо близкият град е бомбардиран от съюзнически самолети. И несломимостта на националсоциализма сякаш е разклатена. Възможно ли е германците в крайна сметка да губят войната?

509 решава да направи всичко възможно да оцелее и да се бори. Да окаже съпротива, колкото и тялото му да е слабо, колкото и близо да изглежда смъртта. Есесовците стават все по-жестоки, но и по-невнимателни, по-разтревожени. Някъде там, отвъд ужасите, надеждата разпалва огромен пожар и искрици от него достигат дори до най-отчаяните. Смелите затворници са готови да се съпротивляват. И дори да умрат във войната, ще умрат в борба, както те са решили. За да победи животът.

Но на какво е способен човек, за да оцелее,  когато на изпитание са подложени не само ценностите му и но цялото му същество?

Безмилостен в своя психологизъм, „Искрица живот“ от Ерих Мария Ремарк рисува ужасяващото ежедневие на милиони жертви на може би най-голямата човешка трагедия – Холокоста. История за крехкостта на човешкото съзнание, попаднало в ръцете на един от най-безчовечните и жестоки режими. Но и история за онази упорита надежда, която възкръсва от пепелта на крематориумите и е способна да запали непостушими пожари срещу насилието, жестокостта и несправедливостта.

Искрица живот

Ерих Мария Ремарк

1.

Скелет 509 бавно вдигна глава и отвори очи. Не знаеше дали е бил в несвяст, или просто е спал. Между едното и дру­гото нямаше почти никаква разлика; гладът и изтощението от­давна вече бяха свършили своето. И двете бяха като затъване в дълбоко тресавище, от което сякаш нямаше начин да издрапа. 509 полежа малко, без да шавне и наострил слух. Това беше старо лагерно правило: никога не се знаеше от коя страна дебне опасност, и докато не помръдваше, човек винаги имаше шанс да не го забележат или да го вземат за мъртъв – елементарен природен закон, известен на всяка буболечка.

Не чу нищо подозрително. Постовете на картечните кули се бяха унесли в полусън, а и зад тях всичко бе спокойно. 509 предпазливо изви глава и погледна назад.

Концлагер „Мелерн“ дремеше мирно и кротко под слънце­то. Големият плац, който есесовците на шега наричаха „дан­синг“, бе кажи-речи пуст. Само на дебелите дървени стълбо­ве вдясно от портала висяха четирима души със завързани на гърба китки. Бяха окачени толкова нависоко, че нозете им не допираха земята. Ръцете им бяха изкълчени. Двама огняри от крематориума се забавляваха, като ги замеряха от прозореца с бучки въглища; никой от четиримата обаче не помръдваше. Ви­сяха от половин час на импровизираните кръстове и вече бяха загубили съзнание. Бараките в трудовия лагер бяха празни; ра­ботните бригади още не се бяха върнали. Неколцина дневални току притичваха по улиците. Пред бункера изолатор вляво от портала седеше шарфюрерът от СС Бройер. Беше наредил да поставят там кръгла масичка и плетено кресло и сега пиеше кафе на слънце. Първокачественото кафе беше рядкост през пролетта на 1945 г., но Бройер преди малко беше удушил два­ма евреи, които гниеха от шест седмици в бункера, и смяташе това за човеколюбива постъпка, заслужаваща награда. Капото от кухнята му беше пратил заедно с кафето и чиния с кекс. Бро-йер ядеше бавно, с наслада; най обичаше стафидите без семки, с които бе шпиковано тестото. По-възрастният евреин не му достави кой знае какво удоволствие, виж, по-младият излезе по-жилав: доста време рита и хърка. Бройер се ухили сънено и се заслуша в звуците, долитащи иззад зеленчуковата градина, където репетираше лагерният оркестър. Свиреха „Рози от юг“ – любимия валс на коменданта, оберщурмбанфюрер Нойбауер.

509 лежеше от отсрещната страна, досами група от дървени бараки, отделена с бодлива тел от големия трудов лагер. Нари­чаха ги Малкия лагер. В него се намираха затворниците, които бяха вече твърде слаби, за да работят. Бяха там, за да умрат. Почти всички умираха бързо; но още преди старите обитатели да са предали богу дух, непрестанно прииждаха нови и нови, така че бараките бяха винаги претъпкани. Нерядко умиращите лежаха един върху друг даже на пътеките между наровете или чисто и просто хвърляха топа отвън. В „Мелерн“ нямаше газо­ви камери. Комендантът особено се гордееше с това. Обичаше да казва, че в „Мелерн“ умират от естествена смърт. Официал­ното име на Малкия лагер беше „възстановително отделение“; малцина обаче намираха сили да понесат възстановителния ре­жим по-дълго от седмица-две. Такава една държелива групичка обитаваше барака 22 и проявявайки черно чувство за хумор, наричаше себе си „ветераните“. 509 беше от тях. Преди четири месеца го бяха преместили в Малкия лагер и за него самия бе истинско чудо, че е още жив.

От крематориума се носеше черен дим. Вятърът го гонеше към лагера и талазите се стелеха ниско над бараките. Димът беше мазен и сладникав и предизвикваше гадене. 509 така и не свикна с него дори след десетте години, прекарани в лагера. Днес в него имаше и частици от двама ветерани: часовникаря Ян Сибелски и университетския професор Йоел Буксбаум.

Двамата бяха умрели в барака 22 и по обед откарани в крематориума – впрочем Буксбаум не съвсем цял-целеничък: липсваха му три пръста, седемнайсет зъба, ноктите на краката и част от половия орган. Беше ги загубил по време на превъз-питателните мероприятия, целящи превръщането му в полезен член на обществото. Историята с половия орган неизменно предизвикваше бурен смях на културно-масовите вечеринки в есесовската казарма. Идеята бе на шарфюрер Гюнтер Щайн­бренер, наскоро дошъл в лагера. Проста като всяко велико хрумване – инжекция с концентрирана солна киселина, нищо повече. С нея Щайнбренер мигом спечели уважението на ко­легите си.

Мартенският следобед беше мек, а слънцето вече се усеща­ше; 509 обаче зъзнеше, въпреки че бе навлякъл върху своите и дрехите на трима други – куртката на Йозеф Бухер, палтото на вехтошаря Лебентал и прокъсания пуловер на Йоел Буксбаум, който бараката спаси, преди да отнесат трупа. Само че когато човек е висок метър и седемдесет и осем и тежи под трийсет и пет кила, по всяка вероятност не би се стоплил дори с кожено палто.

509 имаше право да лежи половин час на слънце. Сетне трябваше да се върне в бараката, да предаде чуждите дрехи, както и куртката си на следващия. Така се бяха договорили ве­тераните, след като студовете отминаха. Някои не искаха. Бяха твърде изнемощели и след мъките през зимата имаха само едно желание: да си умрат на спокойствие в бараката. Старшият на помещението, Бергер, обаче настояваше всички, които все още се държаха на краката си, да излизат за малко на чист въздух. Следващият беше Вестхоф, подир него Бухер. Лебентал беше отказал; имал си по-важна работа.

509 пак се обърна. Лагерът беше построен на хълм и през телената ограда се виждаше целият град: сгушен в долината, далеч под лагера, с камбанарии, стърчащи над лабиринта от покриви. Беше стар град с многобройни църкви и крепостни валове, с липови алеи и лъкатушни улички. На север беше но­вата част с по-широките улици, централната гара, жилищните блокове, фабриките и стомано- и медодобивните заводи, в ко­ито работеха бригади от лагера. Минаващата през града река описваше широка дъга, в която сънено се оглеждаха мостовете и облаците.

509 наведе глава. Можеше да я държи вдигната само за крат-ко. Черепът тежи, когато вратните мускули са се спаружили и са изтънели като нишки, а гледката на димящите комини в до­лината само изостря още повече глада – глада в мозъка, не само в стомаха. Стомахът от години беше свикнал и неспособен на друго усещане освен неизменното притъпено желание за хра­на. Гладът в мозъка беше по-ужасен. Пораждаше халюцинации и никога не стихваше. Ръфаше душата дори насън. През зимата на 509 му отне три месеца, докато прогони спомена за пържени картофи. Подушваше ги навсякъде, даже сред вонята в нужни­ка. А сега го преследваше споменът за сланина. Сланина с яйца на очи.

Погледна никелирания часовник, който лежеше на земята до него. Лебентал му го беше дал назаем. Часовникът беше скъпоценност, притежание на цялата барака; преди години по­лякът Юлиус Зилбер, отдавна мъртъв, го беше вкарал нелегал­но в лагера. 509 видя, че има още десет минути, но реши да пропълзи обратно до бараката. Не му се щеше пак да заспи. Никога не се знаеше дали ще се събуди, или не. Внимателно огледа още веднъж улицата. И отново не забеляза нищо, което би представлявало опасност. Всъщност и не очакваше друго. Предпазливостта беше по-скоро навик на стара лагерна крим­ка, отколкото реален страх. Заради дизентерията Малкият лагер беше под лека карантина и есесовците рядко стъпваха там. Ос­вен това през последните години контролът в целия лагер беше значително отслабен. Войната се усещаше все по-осезателно и част от есесовците, които дотогава юнашки бяха измъчвали и убивали беззащитни затворници, в крайна сметка беше изпра­тена на фронта. Сега, през пролетта на 1945-а, в лагера бе оста­нала само една трета от есесовските войски. За вътрешния ред отдавна вече се грижеха почти изцяло концлагеристи. Всяка барака имаше общ отговорник и четирима старши на отделните помещения; работните групи се командваха от неколцина капо и бригадири, а целият лагер – от лагерни отговорници. Всички бяха затворници. Надзираваха ги лагерфюрери, блокфюрери и групенфюрери – задължително от СС. Първоначално в „Ме­лерн“ имаше само политически затворници; по-късно с тече­ние на времето бяха надошли и маса криминални престъп-ници от препълнените затвори в града и областта. Групите се различаваха по цвета на платнените триъгълници, които заедно с номерата бяха пришити към дрехите на концлагеристите. На политическите бяха червени, на криминалните – зелени. Евре­ите носеха допълнително и жълт триъгълник, наложен върху другия така, че се получаваше звездата на Давид.

509 наметна палтото на Лебентал и куртката на Йозеф Бу­хер и запълзя към бараката. Чувстваше се по-уморен от обик­новено. Дори пълзенето го затрудняваше. Не след дълго земята под него се заклати. Той спря, затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се съвземе. В същия миг завиха градските сирени.

Отначало само две. Броени секунди по-късно – и други, а веднага след това сякаш зави целият град. Воят идваше от покривите и улиците, от камбанариите и фабриките. Градът ле­жеше открит под слънцето и като че ли изобщо не помръдваше, само виеше като парализирано животно, което вижда смъртта, ала не може да избяга; виеше със сирени и с парни свирки сре­щу небето, в което цареше покой.

509 моментално се прилепи до земята. При въздушна тре­вога беше забранено да се излиза от бараките. Би могъл да се опита да стане и да се затича, но беше твърде слаб, за да го направи, пък и бараката беше много далече; през това време някой нервен новак картечар като нищо щеше да стреля по него. Затова прилази няколко метра назад, до плитка трапчина, сгуши се в нея и се покри с чуждите дрехи. Така приличаше на човек, рухнал мъртъв на земята. Това се случваше често и не будеше подозрение. И бездруго тревогата скоро щеше да от­мине. В последните месеци обявяваха тревога едва ли не през ден, но досега нищо не се беше случило. Самолетите всеки път прелитаха над града в посока Хановер и Берлин.

Ето че се обадиха и лагерните сирени, а малко по-късно подадоха сигнал за втора въздушна тревога. Воят ту се за­силваше, ту утихваше, все едно повредени плочи се въртяха на гигантски грамофони. Самолетите наближаваха града. 509 беше наясно и с това, но не му дремеше. Негов враг беше най-близкият картечар, който би забелязал, че не е мъртъв. Става­щото зад бодливата тел не го засягаше.

Дишаше с усилие. Спареният въздух под палтото се превръщаше във все по-плътна черна вата, която се напластя­ваше върху него. Лежеше в хлътнатината като в гроб – и посте­пенно го завладя усещането, че това наистина е неговият гроб, че никога няма да се измъкне от него, че този път ще настъпи краят и той ще си остане тук и ще умре, най-накрая победен от последната слабост, с която се беше борил тъй дълго. Понечи да ѝ се противопостави, ала напразно; усещането само се уси­ли, странно примирено очакване, което се разпространяваше във и извън него, сякаш всичко бе застинало в очакване – и градът, и въздухът, дори светлината. Беше като началото на слънчево затъмнение, когато цветовете вече имат оловен от­тенък и витае смътното предчувствие за безслънчев, мъртъв свят – вакуум, задъхано очакване дали смъртта ще те отмине още веднъж, или не.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук