Четем за противоречивата и могъща владетелка Исабел Кастилска в нов роман

Сред „Известните жени в историята“, популярната поредица исторически романи на издателство „Емас“, се нареди испанка – Исабел I Трастамара Кастилска, една от най-великите владетелки на всички времена.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Обединителка на Испания, разширила територията ѝ до невиждани дотогава размери. Благодетелка на Христофор Колумб, с чиято благословия генуезкият мореплавател открива Америка, а Испания прибавя нови земи към територията си, ставайки империя. Владетелка, наложила в огромната си държава единна вяра – католическата, макар и с методи, които днес будят смесени чувства. Предводителка на войските, довършили Реконкистата и отвоювали Иберийския полуостров от мюсюлманите… Това е кратката история на нейното 30-годишно управление, довело Испания до световно могъщество чрез битки, но и чрез дипломация и визионерство.

Годината е 1469-а. Осемнайсетгодишната Исабел, трета в линията за унаследяване на испанския трон, се жени в тайна церемония за своя втори братовчед Фернандо, син на краля на Арагон. Едва ли някой преди това е предполагал каква сила на духа и решимост се крият в дребната златокоса девойка, отхвърляща едно след друго пет предложения за женитба. Едва ли някой е предполагал, че едно младо момиче ще се осмели да води тайни преговори зад гърба на брат си, кастилския крал, за да встъпи в брак, който да ѝ осигури не само млад и привлекателен съпруг, но и бъдещ крал на силна страна, с която да обедини своята Кастилия.

И не след дълго, през 1474 година, след смъртта на брат си и след победата над другата претендентка за трона, Исабел е вече кралица на Кастилия и историята на бъдещата могъща и обединена Испания може да поеме своя победоносен ход. А така щателно подготвеният династичен брак се превръща в страстна любов и Фернандо става мъжът, подкрепящ с разбиране и мъдрост своята пламенна съпруга…

Романът „Исабел Кастилска“ на немската авторка Сюзън Хейстингс, вече известна у нас със своите исторически книги, следва историята в едно плътно и изпълнено със събития повествование. Написано като „класически“ исторически роман, произведението остава вярно на историческата истина и на хронологията, като завладява с творческото им пресъздаване, с живите картини от кралския двор и с ярките образи на героите. И най-незабравима остава Исабел, момичето поело в ръцете си една раздирана от противоречия, неголяма страна и оставило зад себе си най-могъщата за времето империя. А българските читатели имат удоволствието да се потопят в нейния живот, благодарение на изключителния превод на проф. Борис Парашкевов.

Исабел Кастилска

Сюзън Хейстингс

Сватбата във Валядолид

– Доня Франсиска, може ли да ви обезпокоя?

След като Исабел влезе плахо, съпругата на Виверо вдигна поглед от ръкоделието. Веднага остави бродерията настрана и стана.

– Разбира се, Ваше Височество.

– Моля, наричайте ме Исабел.

Сините й очи се взряха в сивите на доня Франсиска.

– Нещо ви притеснява, нали? – Тя пристъпи към Исабел и улови двете й ръце, повеждайки инфантата бавно към едно кресло. – И то е предстоящата сватба, нали така?

Исабел кимна безмълвно и седна.

Ликът на доня Франсиска изразяваше майчинско чувство, което се отрази благотворно на Исабел. И някак си успокоително.

– Съвсем нормално е – обясни доня Франсиска. – Случва се на всяка девойка, която става невеста. В крайна сметка животът съвсем рязко се променя.

Исабел повдигна глава.

– Рязко? Боли ли? Имам предвид…

– Имате предвид плътското сливане? – Доня Франсиска кротко се усмихна. – Трябва само да го желаете, не бива да се противите. То е нещо много лично, интимно… и много хубаво.

– Нещо хубаво? Мислех, че е едно необходимо зло. Така поне ми казваше моята дойка.

Доня Франсиска се засмя.

– Аха, имате предвид брътвежите на пасторите. Те или не знаят нищо за това, или мълчат, защото са наясно, че съвсем не е толкова страшно. – Тя се изкиска почти като момиче. – Вие ще имате млад, здрав съпруг. Тогава то може да бъде само удоволствие.

– Удоволствие ли? – Исабел се ококори. – Една жена не бива да изпитва никакво удоволствие при това.

– Кой го казва?

– Мъжете от църквата.

Доня Франсиска махна пренебрежително с ръка.

– Където богословите говорят, там Бог мълчи.

– Но така пише в Библията.

– Не, в Библията пише друго – възрази доня Франсиска. – То е богоугодно. Иначе защо Бог го е уредил така? Господ Бог казва: „Не е добро за човека да бъде сам.“ И казва още: „Плодете се и множете се.“

Исабел бе свела поглед, бузите й бяха почервенели.

– В Първа книга Мойсеева пише също: „И към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“ – продължи доня Франсиска. – Ще видите, че е съвсем просто.

– Благодаря, загдето ме окуражавате, доня Франсиска.

Съпругата на Виверо все още държеше ръцете на Исабел.

– Вие сте толкова млада, доня Исабел, насладете се на това време. То никога няма да се върне. Радвайте се на вашия принц и крал.

Майчинските думи на доня Франсиска възвърнаха увереността на Исабел. Тя наистина с радост очакваше принц Фернандо. Радваше се на женитбата и брака. И дори да усетеше някакво съмнение, нямаше да го покаже. Сама бе взела решението за тази връзка. Връщане назад вече нямаше!

***

Архиепископът бе уведомил за визитата си. Хуан де Виверо го прие с всички почести.

– Как е нашата малка годеница? – осведоми се Карильо с доволен израз на лицето.

Благородникът го погледна приветливо.

– Доня Исабел се чувства отлично и е изпълнена с радостно очакване. Съпругата ми непрестанно я успокоява.

– Това е добре. Уведомете, моля, инфантата, че съм дошъл. Аз също искам да я успокоя.

Исабел посрещна Карильо с въпросителен поглед.

– Подхожда ви да бъдете годеница – констатира той. – Ставате все по-красива, Ваше Височество.

– Не бива да ме ласкаете, Ваше Преосвещенство. Като мой изповедник е редно най-много да ми дадете опрощение за греховете.

– Нима сте сторили някакви?

Тя го погледна твърдо в очите.

– Ако се омъжа за Фернандо, ще извърша смъртен грях.

– Дума да не става! Женитбата не е никакъв грях, а изцяло в духа на Свещеното писание, където още в Битие се казва…

– Плодете се и множете се, знам – прекъсна го Исабел. – Точно като мене вие знаете, че с Фернандо сме сродници с втора степен на родство. Без позволение от папата не бива да се оженим. А доколкото ми е известно, такова позволение ние нямаме.

– Ваше Височество, не се безпокойте. Това е моя задача. Мога да ви уверя, че всичко е уредено. Когато се пристъпи към венчавката, вече ще сте получили папското позволение.

Тя го погледна скептично.

Архиепископът се приближи до нея и загадъчно се усмихна.

– Всъщност дошъл съм, за да ви предам радостна вест. Дон Фернандо се намира съвсем близо до Валядолид на път при вас. Още тази нощ ще имате възможност да посрещнете вашия годеник.­

– Тази нощ ли?

– Колкото и странно да ви прозвучи, дон Фернандо можеше да стигне до вас само посредством един хитроумен план, за който съвсем скромно смея да спомена, че е плод на моя ум. За да не бъде разпознат, той избра умело предрешване.

– Предрешване? – удиви се Исабел. – Като черен рицар или като турски емир?

– Не, като мулетар.

Недоверчива усмивка пробяга по лицето й.

– Като мулетар!

– Точно така. И той очевидно е изиграл ролята безупречно, защото с шепа приятели благополучно стигнал до Осма, където, естествено, сменил облеклото си. Сега се намира в Дуеняс. Ведно с нашия предан Педро де Акуня ще пристигне днес към полунощ. Вие би трябвало да го посрещнете достойно.

Изненадата беше сполучила! Младият арагонски принц в ролята на безумно смел авантюрист! Тя неволно се усмихна, а архиепископът самодоволно го забеляза. Историята бе впечатлила Исабел. Тя повече нямаше да пита за позволението.

С неговото измолване от папата в Рим се беше заел арагонският крал Хуан II, изпращайки преди доста време посланици във Ватикана. Седмици наред те се стараеха да се сдобият с позволението. Но папа Павел II, благосклонен към крал Енрике, знаеше, че той не одобрява свързването на Кастилия с Арагон. Ето защо отхвърли категорично искането и посланиците се завърнаха в Сарагоса, без да са изпълнили задачата.

За всичко това Исабел нямаше представа. Тя трябваше да се радва и щеше да се радва! Щом принц Фернандо бе изразил готовност заради нея да се унизи толкова ниско, неговата постъпка следваше да се възнагради. Тя щеше да го посрещне като сияеща годеница!

***

Исабел беше облечена в бяла рокля. Драгоценната рубинена огърлица красеше шията й. Ръцете й трепереха, но тя ги държеше пъхнати в гънките на дрехата си. Гутиере де Карденас придружи Исабел до стола, повдигнат като трон на малка поставка. Салонът бе празнично украсен, но присъстваха много малко хора, между тях и доня Франсиска, която й се усмихна ободрително. Моментът беше настъпил!

Архиепископ Карильо закрачи тържествено към вратата и я отвори. Пред нея принц Фернандо стоеше със свитата си. Карильо се поклони и редом с Фернандо тръгна церемониално към Исабел. В салона цареше пълна тишина.

Исабел впери поглед във Фернандо. Престолонаследник на Арагон, крал на Сицилия, висок млад мъж в рицарски доспехи, чието младежко лице с чувствена уста и високо чело някак си не се схождаше със снажното му телосложение. Черните му очи се вглеждаха в нея, сякаш искаха да прозрат мислите й. Изражението му излъчваше самообладание. От него Исабел не можеше да заключи какво мисли или чувства. На три крачки пред нея той спря.

Нямаше вид на герой от войната, приличаше по-скоро на учен. Невероятно, че бе склонил да участва в авантюристичното пътуване, предрешен като мулетар. Беше млад, не изглеждаше неуравновесен, със здравето явно бе добре. При всички случаи беше потентен. Приписваха му няколко метреси и две деца. Високото чело свидетелстваше за интелигентност, дебелата долна устна – за чувственост. Можеше и да е по-зле.

Исабел се вдигна от стола. Тя бе значително по-дребна от Фернандо. Тъй като столът стоеше на подставка, разликата не пролича толкова много. Двамата се гледаха в очите, а в мълчанието им се вмесваше тягостност. Никой от тях не произнасяше нито дума. Докато при други обстоятелства Исабел винаги беше проявявала трезвост, този път зееше празнота. Много нощи не бе спала добре, представяйки си все този миг. Сега обаче беше съвсем другояче. Стоеше права, вторачена в тъмните му очи, които от своя страна се опитваха да проникнат в ясната синева на нейните очи. Вътрешно тя се питаше какво може да се установи от този първи поглед. Радост, разочарование, равнодушие?

Кралските деца винаги се женеха по политически сметки. Рядко мъжкият партньор биваше млад, представителен и здрав. И ако Фернандо се вписваше в изискванията от брачния договор на Исабел…

Застанал до подставката и затова най-близо до Исабел, Карденас очакваше изпълнен с нетърпение двойката да реагира някак си. Но двамата само се гледаха в очите. Пръстите му се свиваха конвулсивно, напрежението вътре в него нарастваше. Най-сетне, най-сетне бяха стигнали до целта след месеци наред напъни за тази връзка! Най-сетне грандиозният план се бе осъществил! Колко пари, колко сили и нерви досега бе коствало това на всички участници! А ето че двамата стояха като статуи и само се съзерцаваха!

Гутиере де Карденас не можеше да се сдържи повече.

– Esse es! Esse es![1] – извика той и заподскача от радост.

Звучният смях на околните спаси двойката от възникналото положение на неловкост и те също се разсмяха. Напрежението отведнъж се разсея. Исабел протегна ръце и Фернандо ги улови.

– Сърдечно добре дошли в Кастилия!

***

Веселото произшествие позволи на всички присъстващи да преминат към дневния ред. Брачният договор, означаван като „конвенция“, трябваше да бъде разгледан подробно, но той не беше нищо повече от едно споразумение. Със своите съветници до себе си Исабел и Фернандо проседяха часове наред на дългата маса, за да обсъдят договора точка по точка. Сега настроението се определяше от изрядна деловитост.

Фернандо бе достатъчно умен, за да не бъде въвлечен в никакви изявления, въпреки че много от точките на договора звучаха доста странно. Погледнат като цяло, той налагаше на Фернандо какви ли не задължения, докато на Исабел признаваше какви ли не привилегии. На Фернандо например се вменяваше в дълг да има седалище в Кастилия и да се подчинява на законите на кралството. Не биваше да извършва никакви назначения – нито военни, нито цивилни. Дарение на църквата можеше да предприема само със съгласието на своята съпруга. Всички решения и разпоредби щяха да подписват съвместно. Борбата с маврите щяха да продължат до пълното освобождаване на страната.

Всъщност за един горд ибериец договорът беше недостоен. Дори селянин не би се оставил да бъде деградиран до такава степен и поставен под гнета на жена си. Още по-малко един крал!

Много бяха причините Фернандо да не се противопостави. Всичките тези клаузи не се отнасяха за настоящето. Исабел не беше кралица, нито той – крал на Кастилия. Енрике продължаваше да управлява и един Господ знаеше колко още. Дотогава немалко неща щяха да се променят. Поръчението на неговия баща гласеше да си осигури короната на Кастилия. Това Фернандо нямаше да пропилее заради някакви оспорвания на договора. Той не се държеше като бакалин, не издребняваше. Макар още млад на години, вече умееше да постъпва дипломатично. Освен това за първи път в историята на Иберийския полуостров жена щеше да има дързостта да се извиси над мъж, над собствения си мъж. Щом вече му бе дошло времето, привилегиите на Исабел щяха да се изравнят от само себе си.

„Тук очевидно съм просто мулетарят“, разсъждаваше Фернандо. „И какво от това – ще дойде моментът, когато ще имам възможност да поема юздите в свои ръце, както се полага на един мъж.“

Фернандо не се горещеше, не беше луда глава и умееше да чака. Амбицията го подтикваше и навярно тя го накара да застане редом с Исабел. Той обаче беше и предпазлив, не предизвикваше съдбата – можеше както да се колебае, така и да се подчинява, когато от това очакваше изгода.

По време на разговорите Фернандо наблюдаваше Исабел. На вид изглеждаше невзрачна, макар и разкошно облечена. Само че бялата рокля не й отиваше. Правеше бледата й кожа още по-белезникава, а русата й коса губеше сияйния си блясък. Нейните сини очи, приличащи на два драгоценни сапфира, сега избледняваха като небето над Кастилия през горещ летен ден. Рубинената огърлица обаче изпъкваше извънредно ефектно на шията й и привличаше всички погледи.

„Сторила го е заради мене – установи Фернандо. – Не себе си е поставила във фокуса, а моя годежен дар.“ Той бързо потисна чувството на симпатия към Исабел, което се надигаше у него. Тя притежаваше буден ум, много буден дори, въпреки на­предналия нощен час. Работеше съсредоточено, говореше с кратки, прецизни изречения, пишеше бързо и плавно. Цялото й същество беше целеустремено, праволинейно, понякога малко своенравно и твърдоглаво. Във всеки случай излъчваше самоувереност, без да кокетничи.

Като жена всъщност бе непривлекателна, независимо че светлата й кожа и русата коса, сините очи и дребната й, склонна към леко напълняване фигура безспорно притежаваха свое очарование. Но нали Исабел не биваше да е забавлението на неговите нощи, а работничката на неговите дни. Тя със сигурност беше старателна, усърдна и несломима. А що се отнася до нощите, създаването на престолонаследници с нея несъмнено щеше да му доставя удоволствие.

Така те се разделиха в пълно разбирателство. На тръгване Исабел дори се усмихна. Усмивката й отиваше.

Фернандо се завърна с придружвачите си в Дуеняс, където с помощта на Педро де Акуня щеше да се приготви за сватбата. Конкретен ден не определиха. Той искаше да го предостави на Исабел. Но и сам знаеше, че трябва да се бърза.

Едва вратите се бяха затворили след Фернандо и съветниците настоятелно почнаха да убеждават Исабел.

– Сватбата трябва да се състои незабавно. Още утре. Най-късно вдругиден. Той прие всичко. Няма причина да го караме да чака още.

Исабел се изправи. По лицето й вече личеше умората от та­зи нощ.

– Господа, аз знам, разбира се, че е желателно да се бърза. Няма обаче да допусна да ми бъдат наложени действия против съвестта и моето душеспасение. – Тя се обърна към Карильо. – Ваше Преосвещенство, известно ви е какво имам предвид. Папското позволение. Едва когато то ми бъде представено, ще дам съгласието си за женитба.

***

Папа Павел II беше стар и болнав. Беше също глух, и то с двете уши по отношение пратениците на арагонския крал. Те не­п­рестанно го подканваха да освободи Фернандо и Исабел от забраната за брак между близки родственици, накратко: да издаде папското позволение, наречено диспенс. Исабел и Фернандо бяха роднини с втора степен на родство, така че този брак не се разрешаваше поради опасност да бъде загубено душеспасението. Техен общ предшественик бе крал Хуан I Кастилски. Само Светият престол имаше пълномощието да придаде законност на брака.

Тъй като липсата на диспенс още при Енрике IV беше довела до политически последствия, Карильо се стараеше тази грешка да не се допусне повторно. На първо място обаче искаше да лиши от аргументи всички противници и критици, които биха оспорили брака. Бащата на Фернандо, крал Хуан II Арагонски, който държеше извънредно много на връзката с Кастилия, също задвижи всички лостове в същата посока. Но този път старата лисица не успя да накара папата да промени становището си нито с молби, нито с подкупи. Павел II стоеше на страната на Енрике, който беше против въпросната връзка. Папата остана неотстъпчив. От Рим пратениците се върнаха в Сарагоса с празни ръце.

Неблагоприятната вест стигна до ушите на Карильо тъкмо в мига, когато всичко останало протичаше напълно задоволително за него. Щеше ли всичко това да се провали заради липсващия диспенс на папата?

Карильо нямаше да е безскрупулният и честолюбив политик, нито Хуан II Арагонски – алчната и лукава лисица, ако не изнамереха начин за решаване на случая.

Усамотен в своята стая, архиепископът изрови от вещите си заключено ковчеже. В него се намираше асото, което щеше да извади от ръкава си. Карильо познаваше Исабел достатъчно добре. Тя така здраво се бе сраснала с вярата, че никога не би извършила нещо, което да навреди на нейното душеспасение. Най-безмилостно щеше да се откаже от женитбата, ако не е узаконена от Светия престол в Рим. Ето защо Карильо държеше сметка и за тази възможност. Благоговейно, почти тържествено отвори ковчежето. Обвит във фино платно, в него лежеше пергаментен свитък. Архиепископът го извади и като ценна реликва го занесе на писалището си. Там разгърна пергамента.

Това беше един перфектен фалшификат! Никой нямаше да се усъмни. Архиепископът изобщо не искаше да знае колко е за­платил крал Хуан за него на талантливия фалшификатор. Именно затова той бе просто перфектен!

Документът даваше на принц Фернандо Арагонски правото да се ожени за роднина до четвърта степен на родство. И тъй като в момента на написването името на бъдещата невеста още не е било установено, за него предвидливо имаше оставено празно място. Булата носеше подписа на папа Пий II, предшественика на папа Павел II.

Архиепископ Карильо взе ново, добре изострено перо, потопи го в златната си мастилница и с изразителни букви лично постави името на невестата: Исабел. Изискваният диспенс беше готов.

Доволен, Карильо огледа делото си. Да, то наистина бе негово дело – бракът между Исабел и Фернандо при използване на всички благоприятни обстоятелства. Сега оставаше само да пъхне булата под носа на Исабел и последното препятствие щеше да бъде преодоляно.

Архиепископът не изпитваше големи угризения най-вече поради факта, че познаваше добре състоянието на нещата около Светия отец в Рим. Един ден така или иначе щеше да получи официална благословия от Рим. Папата беше стар, болен и ако Бог се смилеше, щеше да прибере своя наместник на земята възможно по-скоро при себе си. Нов понтифекс щеше да заеме папския престол. И с него щеше да намери общ език.

***

Погледът на Карильо се размекна като восък и на лицето му се появи най-любезната усмивка. Папската була лежеше пред Исабел. От изражението й не можеше да се прочете какво мисли.

– Вече няма никаква причина да се чака – оповести архиепископът.

Погледът на Исабел се прикова в документа. Каква странна съдбовност, твърде странна! А какво щеше да се случи, ако се усъмнеше в документа? И ако дори го отхвърлеше?

Тогава на кастилския престол вместо нея щеше да се възкачи Хуанита. А тя, Исабел? Какво щеше да стане с нея?

Щеше да бъде задомена за някой мъж и ведно с него да потъне в посредствеността. Но нали искаше да подбуди нещо, да промени нещо! Панта рей… Тя никога нямаше да го забрави. Където нещо тече, нещо ще се промени. И го искаше. Непременно!

– Добре! – кимна тя, сетне вдигна ръце в трогателно безпомощен жест. – Обичайно е бащата на годеницата да подготви сватбата. Такъв отдавна нямам. С пари също не разполагам.

– Това, естествено, ми е известно. Аз съм се погрижил и уредих получаването на заеми от неколцина еврейски заемодатели.

Тя отново кимна, но като че ли малко разсеяно.

– Остава да насрочим венчавката. Предлагам да е утре.

Исабел внезапно се оживи.

– Утре ли? Невъзможно! Не преди 19 октомври.

– Ваше Височество, това значи още три дена!

– Мога да смятам много добре, Ваше Преосвещенство.

– Защо е това колебание? – Посочвайки папската була, той напомни: – Всичко е уредено.

Тя отметна глава.

– След три дена, Ваше Преосвещенство. Искам да се доверя на Бога.

– На Бога? – извика с писклив глас Карильо. – Предизвикваш Бога? Във Валядолид вече гъмжи от агенти на Енрике. Ако те спипат, ще изчезнеш в някой манастир или тъмница и до края на живота си не ще видиш бял ден. Как може човек да е толкова дебелоглав?

Той се тресеше от вълнение и лицето му почервеня от ярост. Без да се впечатлява от холеричния му пристъп, тя го гледаше със светлите си очи.

– Ако Бог го желае, ще ми предостави тези три дена. На 19 октомври, Ваше Преосвещенство!

Червенината по лицето на Карильо потъмня. Той бурно се завъртя и изфуча вън от стаята. Вратата се затръшна.

– Кой може да ги разбере тези упорити жени? – изпухтя той. – Доня Франсиска, пригответе всичко за сватбата на 19 октомври. Така пожела Нейно Височество!

Сетне излетя от палата на Виверо.

***

Жителите на Валядолид се възползваха от всяка възможност да празнуват. Затова се струпаха по двете страни на улицата към църквата „Санта Мария ла Майор“, размахвайки пъстри ленти и знаменца в очакване на брачната двойка. Тя беше още в църквата, където архиепископ Карильо извършваше венчавката. Преди това с триумфиращ израз на лицето показа папската була, при­звана да узакони брака между Исабел и Фернандо. Той прочете още веднъж и брачния договор, като посочи подписите на Фернандо, Исабел и един нотариус. Накрая пристъпи към свещенодействията.

Исабел бе прекарала три дена в пост и молитва и изпитваше болки в коленете от твърдия плочник. Непрестанно беше питала Бога дали това е правилната стъпка. Накрая стигна до непоколебимото убеждение, че постъпва правилно.

Двамата свидетели на бракосъчетанието, Гутиере де Карденас и доня Франсиска, честитиха първи на младоженците. Исабел се откъсна от мислите си.

Беше хубава невеста. Заради повода този път нямаше нищо против да облече една прелестна рокля. За нея венчалният акт протече малко разочароващо – доста бързо и безлично. Но и какво друго очакваше? Ставаше дума просто за бъдното политическо свързване на две несъвсем дружелюбно настроени едно към друго кралства. В момента Енрике бе на четиресет и четири години и можеше още дълго да властва на кастилския престол. А Хуан II Арагонски? Някой ден Фернандо щеше да го смени на арагонския престол. Това обаче засягаше Исабел само косвено. Тя искаше да стане кралица на Кастилия, а не на Арагон.

Тъй като Фернандо беше крал на Сицилия, сега тя имаше право да се нарича кралица на Сицилия. Но Сицилия също не бе страната на нейното въжделение. Кралица на Сицилия… Дъхът й секна. Внезапно в ума й изникна сбръчкано лице със загнили жълти зъби и кръгли черни очи. Една страна с две корони… виждам една страна с две корони…

– Какво ти е? – Фернандо спря и я погледна въпросително. – Видът ти е сякаш се взираш в призрак. Да не би вече да се разкайваш, че се омъжи за мене?

Исабел бързо се отърси от призрака.

– Какви ги приказваш, прескъпи ми съпруже? Щом аз реша нещо, то е окончателно.

Усмивката й засвидетелства лъжовност в нейните категорични думи. Те не подхождаха на дребничката личност с кръгло лице и с комичните наченки на двойна гуша. Фернандо беше сигурен, че някой ден щеше да напълнее. Но пък щеше да му бъде вярна и доверена съпруга.

Галантно й протегна ръка, на която Исабел положи дланта си. Сетне закрачиха към църковните двери.

Отвън жителите на Валядолид и околностите му възторжено ги приветстваха. Но на хората вероятно щеше да им е все едно какъв е поводът да ликуват, щом той прекъсваше тяхното трудно и еднообразно ежедневие.

Исабел внезапно се почувства облекчена от всяка напрегнатост. Отпусната и смеейки се, махаше на радващите се хора. Сред шумни възгласи „Честито!“ сватбеното шествие пое обратно към палата на Виверо, където щеше да се състои тържеството. Ала народът също трябваше да бъде възнаграден за възторзите. По улиците цял Валядолид празнуваше с фокусници и музиканти, с бъчви вино и печени овни.

Малко по-изискано протичаше приемът в палата. Там цареше празнично настроение, макар на тържеството да липсваше бляскаво великолепие. За една кралска сватба гостите бяха дори твърде малко и незначителни. Единственият гранд беше Фадрике Енрикес. Той впрочем бе дядо на Фернандо, така че всъщност се числеше към неговото семейство. Сред присъстващите бяха освен това пратениците и неколцина представители на низшата аристокрация.

Угощението беше обилно и разнообразно. Карильо тайно констатира, че всеки един от неговите празници е бивал по-разкошен от тази сватба. Въпреки това той се намираше в прекрасно настроение. Колкото повече вино се изпиваше, толкова повече се разгорещяваше духът на сватбарите. Карильо и Фадрике Енрикес се надпреварваха да разказват непристойни вицове, така че дамите на трапезата се чудеха дали да се изчервяват, или да пребледняват. Но на една сватба това си е в реда на нещата. Фернандо добави няколко анекдотични случки от авантюристичното си пътуване за Кастилия.

Брачната двойка се чукна с двата украсени с безценни камъни бокала, които съпрузите Виверо бяха връчили на Фернандо и Исабел като сватбен подарък.

– Простете, Исабел, но аз не преставам да се взирам във вашите сини очи. Те са като две звезди на небето, като две бистри планински езера, като два сапфира – каза Фернандо.

„И могат да гледат така студено“, додаде той мислено, ала под въздействие на придобитото от виното настроение веднага прогони тази мисъл.

Със стъклен поглед Гутиере де Карденас се наведе през рамото на Фернандо.

– Пийте с мяра, Ваше Височество, та през нощта всичко да бъде наред. Дотук можехме да ви помагаме, по-нататък обаче оставате поверени на себе си – прошепна той и се закиска като момиче.

Фернандо се извърна.

– В това отношение младостта има предимство пред старостта. Знам аз какво дебне така жадно цялата компания. Затова, драги ми Карденас, пийте и вие с мяра, за да не проспите утре заран събитието.

Противно на досегашните си навици Исабел бе харесала виното. Вероятно това се дължеше на отпускането по време на празненството, а може би искаше да се освободи от известен страх и притеснение заради предстоящата брачна нощ. В късен час цялата сватбена компания съпроводи двойката до вратата на спалнята. Там двете камериерки на Исабел стояха като истински цербери и внимаваха никой от гостите да не стъпи крачка по-нататък. Единствено Фернандо придружи Исабел в брачната стая. Двете камериерки чакаха на вратата, за да я съблекат.

Фернандо обходи с поглед стаята, за да се увери, че всичко необходимо е на мястото си. След това отгърна покривката на леглото.

– Не знам какво ти е усещането, но при това нещо мене зрителите ме смущават.

Бузите на Исабел, поруменели още при пиенето на вино и непристойните приказки, внезапно пламнаха и тя сведе поглед.

– Предоставям изцяло на вас да ме водите, съпруже – промълви тя.

Дни наред бе обмисляла как ще трябва да се държи в тази непозната за нея ситуация – дали хладно и спокойно, или развълнувано и свенливо? При всички случаи очаквателно и пасивно.

„Всеотдайно – беше я посъветвала доня Франсиска. – Отдай му се, все едно се потапяш в чебър за къпане с ухаеща на лавандула вода.“

Тя се обърна към вратата, за да освободи двете камериерки.

– Трябва да ви съблечем, Ваше Височество – възрази едната.

Фернандо досадено поклати глава.

– Това мога и аз лично. Ще имате още достатъчно възможности да предоставяте услугите си. Но не сега!

Двете като подплашени мишлета се измъкнаха навън.

– Така, сега двамата най-сетне сме сами – установи Фернандо и съблече великолепно избродираната си кадифена жилетка. Забеляза как силно тупти шийната артерия на Исабел. Тайно се зарадва, че тя очевидно не е така спокойна, какъвто вид си придаваше. На една масичка имаше кана с вино и две стъклени чаши. Фернандо наля и подаде на Исабел едната чаша. – Всъщност ние още не сме разговаряли на спокойствие.

Исабел изненадано го погледна.

– Не сме разговаряли?

– Да, не сме разговаряли. Венчани сме, но не сме разменили и двайсетина думи. – Той седна в края на леглото и потупа с длан мястото до себе си. – Ела седни тук, така по-добре ще си побъбрим.

Малко учудена, Исабел седна до него.

– Ах, да, аз вече съблякох жилетката си. Сега е ред и ти да свалиш част от облеклото си.

– Щом така предпочитате…

– Не бъди тъй скована, мила. Тук, на четири очи, ние сме просто Фернандо и Исабел, нещо като Адам и Ева.

Той се зае да разхлаби шнуровете на роклята й.

– Може би ще е по-добре да повикаме камериерките – предложи тя.

Фернандо се засмя.

– Та ония вън да има на какво да се смеят ли? Не, не, остави ми удоволствието да те обезлистя като разцъфнала роза.

Той разтвори роклята й и тя я изхлузи през раменете. Отдолу носеше още една от най-фин памук с извезани краища.

Двамата отпиха по глътка вино.

– Сега пак е мой ред.

Фернандо разкопча ризата си и я изтегли през главата. За миг Исабел сведе поглед, но сетне го погледна.

– Наш дълг е – заключи тя.

– За мен е удоволствие. Нека съчетаем дълга с удоволствието.

Исабел свали памучната си рокля. Отдолу носеше копринена риза. Постепенно формите на тялото й започнаха да се очертават. Не проличаваше обаче колко ризи имаше още.

Той посочи облеклото си.

– Предполагам, че ще остана по-бързо гол, отколкото ти, защото явно нося по-малко дрехи.

Двамата се засмяха.

– Аз няма да се съблека съвсем гола – рече тя.

– Какво каза? – запита Фернандо видимо объркан.

– При метресите може би е обичайно, но не и за една съпруга. Ще трябва да се примириш с това.

Фернандо стана и разкопча колана с диаманти по катарамата.

– Това ли е последната ти дума?

Тя кимна и посочи с пръст вратата.

– В съответствие с традицията и в изпълнение на Божията воля бракът трябва да се консумира. Как става това – в Библията не пише нищо.

Тя се отпусна по гръб върху възглавницата.

Фернандо се наведе над нея.

– Права си. Никого не го засяга как става това. Обещавам да ти причиня възможно най-малко болка.

***

Развиделяването пропълзя през прозореца и изпълни стаята като сива мъгла. Всички предмети възстановиха контурите си, отнети им от тъмнината. Погледът на Исабел се плъзна към балдахина на леглото, сетне по протежение на дръпнатите настрани завеси. Тя бавно обърна глава. До нея Фернандо лежеше и спеше дълбоко. Замислено огледа профила му, неговите юношески гладки бузи, които очароваха с нежната си руменина, малко големия нос, дебелата долна устна. Спеше с леко отворена уста и тихо похъркваше.

Едва осезаемото парене между бедрата й припомни, че брачната нощ вече е минала. Не я намираше толкова лоша, както се боеше, но не и чак толкова привлекателна, както придворните дами се мъчеха да й внушат. Беше си направо една необходимост за създаването на деца. А на колкото повече деца дадеше живот, толкова по-сигурен щеше да бъде престолът на Кастилия.

Фернандо се размърда и отвори очи. За миг също се огледа объркано, но сетне погледът му падна върху Исабел и той се усмихна.

– Добро утро – каза тихо. – Как си?

– Чувствам се добре, съпруже. Надявам се ти също да си добре.

Той посегна към бокала и го изпразни на един дъх. Останало от предната вечер недопито, виното не му беше вкусно и Фернандо сбръчка лице. Исабел го изтълкува като отрицателен отговор.

– Съжалявам, че не можах да ти бъда по-добра любовница, но просто ми липсва опит.

Той я погледна уплашено, сетне се разсмя.

– О, нямах предвид това. Ти беше чудесна. Ще видиш, че ще ти хареса.

– Изповедниците твърдят, че тогава жената не бива да изпитва радост.

Той махна пренебрежително с ръка.

– Не ги слушай. Те говорят за неща, които не разбират.

– Е, в такъв случай ти зле познаваш нашите кардинали и епископи. Те се перчат със своите креватни преживявания.

Фернандо се подсмихна.

– Значи, не се различават от духовенството в Арагон. – Той й подхвърли един копринен халат. – Облечи го, ако не искаш да се появиш в този вид пред погледа на всички.

Уплашена, тя загърна шия с копринената си риза.

– Дали вече стоят пред стаята?

– Напълно убеден съм в това. Нека да не ги оставяме да чакат по-дълго.

Той раздига леглото и издърпа чаршафа. Върху него имаше малки, но добре видими петна кръв.

Исабел въздъхна.

– Знам, че се налага.

– Да, налага се. Виждаш какви проблеми създава на твоя брат Енрике подобен пропуск. Хората продължават да го смятат за импотентен.

Тя само кимна безмълвно и бързо се загърна в халата.

– Нека камериерките да влязат.

Фернандо отиде до вратата, чиито крила дотогава оставаха плътно прилепени, и я отвори.

Отвън стоеше струпана цялата сватбена компания – от архиепископа Карильо до най-незначителните благородници. Колкото повече свидетели имаше, толкова по-добре. Фернандо триумфиращо вдигна високо чаршафа. Видът му предизвика шумен възторг и одобрение.

– Да живеят Исабел и Фернандо! Ура за Фернандо и Исабел!

Всеобщото облекчение личеше ясно. Последната стъпка бе направена успешно!

***

Това беше може би едно от преломните събития в живота на една жена. Нейният мъж я бе припознал. Тя бе станала негова жена – не само в една тържествена церемония, а и физически, плътски. Исабел не размишлява дълго над това. Физическата болка премина доста бързо, отчасти благодарение на целебен мехлем, представен й от доня Франсиска. Само две нощи по-късно Исабел и Фернандо отново спаха заедно.

– Е, гълъбче, изглежда, че започва да ти допада – пошегува се Фернандо.

Беше се боял, че Исабел ще се държи значително по-свенливо. Но като се изключи обстоятелството, че отказваше нощем да сваля всичките си дрехи, тя го даряваше предостатъчно с наслада. Беше млада и кръшна, притежаваше също темперамент, който денем едва се забелязваше. Фернандо можеше да бъде само доволен. Във Валядолид зимата щеше да бъде дълга и скучна.

– Знаеш ли, изправям се пред едно предизвикателство – обади се тя, докато лежаха изтощени един до друг.

– Предизвикателство ли? – засмя се Фернандо тихо. – Та това не е борба.

– За мене е предизвикателство да ти бъда добра съпруга. Към това именно спада да изпълнявам дълга си в леглото.

– За тебе това само изпълняване на дълг ли е?

Във въпроса му прозвуча разочарование. Тя вдигна глава.

– На един много приятен дълг – отговори тя. – Но това никой не бива да го знае.

– И аз ли? Разочароваш ме, Исабел. Мислех си, че ме обичаш.

– Почитам те – отвърна тя. – В крайна сметка ти си ми съпруг. Как мога да те обичам? Та аз изобщо не те познавам.

Фернандо също повдигна глава и дълго я гледа.

– Какво би казала, ако ти призная, че те обичам?

За миг тя остана безмълвна. Сетне се отпусна върху възглавницата.

– Сигурно се заблуждаваш. Аз очаквам респект и уважение. Всички други чувства само пречат.

Фернандо се подпря на ръката си.

– Наистина ли? Ние не постигнахме ли споразумение? Тук, зад затворените врати на нашата спалня, ние сме само Фернандо и Исабел, само Адам и Ева. Нашите чувства също остават скрити зад тези затворени врати. Навън бурята може да бушува, но тук очаквам да бъдем честни един спрямо друг.

Исабел бавно протегна ръце и обгърна шията на Фернандо.

– Дай ми време. Първо трябва да свикна с тази нова ситуация.

– Всичкото време на света – обеща й той. – Стига ти също да се придържаш към обещанието.

Едва-що изговорено, тя беше нарушила това обещание. В новата ситуация се бе вписала веднага и безпроблемно. В края на краищата сама я беше пожелала, избирайки Фернандо. За задкулисната роля на Карильо при тази игра само подозираше. Тя обаче бързо отстрани тази мисъл. Разбира се, че имаше нужда от верни хора, от симпатизанти и помагачи. Но искаше да властва над тях, а не обратното.

Бракът й с Фернандо бе едно стъпало по стълбата към пре­стола на Кастилия. Впрочем едно доста нестабилно стъпало. Ала тя по-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да го признае.

В смътната светлина на една малка маслена лампа тя съзерцаваше лицето му, което беше много близо до нея. То изглеждаше нежно и меко, донякъде почти невинно. Устните му излъчваха малко строгост и умение да се налага, брадичката – недостатъчно енергичност. С този мъж до себе си щеше да постигне онова, към което се стремеше. Да, затова го обичаше!

---

[1] Това е той! Това е той! (исп.) – Въз основа на тази достоверна случка Карденас впоследствие получил привилегията да добави в герба си две вплетени букви S. – Бел. авт.