Огромен интерес към българското издание на журналистката Катрин Белтън още с появата му в книжарниците.

Oще със самото си излизане на български език книгата „Хората на Путин“ от журналистката и бивш кореспондент в Москва Катрин Белтън, в която тя документира смайващото заграбване на властта и превземането на правосъдната система от страна на Владимир Путин и неговите колеги и приближени,  се превърна в абсолютен бестселър. Първият тираж на изданието е почти изчерпан, вече е подготвен втори, а  лошото време не спря желаещите да присъстват на премиерата на изданието, състояла се на 10 юни (петък) в Литературен клуб Перото.

Участници в събитието бяха проф. Тодор Тагарев, доц. Георги Лозанов и създателят на поредицата „Власт и отговорност“ Свилен Спасов, а модератор на разговора беше журналистът Асен Григоров.

„Хората на Путин“ е журналистическа книга с елементи на историческа такава. Разликата, както знаем, между история и журналистика е, че историята е разказ за вече станалото. Докато журналистиката е разказ за ставащото, докато то става и затова може да му повлияе“, изтъкна доц. Георги Лозанов и добави: „Когато на дъното на човешката личност не стои абсолютната норма „не убивай“, оттам нататък това е безмилостен човешки екземпляр. И когато в такъв човешки екземпляр попадне власт, и то безконтролна, започва една поредица от разрушения. Тази книга фактически представя огромните разрушения и поглъщания, които представляват властта на Путин.“

 Проф. Тодор Тагарев добави, че образът на руския президент се „изчиства“ чрез интервютата, разследванията и личните наблюдения на авторката, описани в изданието. „Нещо, което Путин сам заяви много ясно в последните години, но авторката много по-рано е уловила, е, че за него най-голямата трагедия на XX век е разпадането на Съветския съюз. В изданието Катрин Белтън споменава и вкоренена параноя и липса на емпатия в Путин като човек“.

Свилен Спасов, създателят на поредицата „Власт и отговорност“, част от която е и книгата на Белтън, разказа малко повече за съдбата на книгата и изтъкна, че българският е третият превод в света: „Книгата излиза през април месец 2020 г. Моят първи разговор с Катрин Белтън беше есента 2020 г. по скайп. И тя се развълнува, че след Великобритания и САЩ това е третата държава, в която се издава нейната книга“.
Спасов допълни, че срещу журналистката се водят дела заради написаното в „Хората на Путин“ и изтъкна, че такива срещи и книги са сигнал, че е време обществото ни да спре да се снишава. Защото снишеният човек е изгубен.

В „Хората на Путин“ носителката на знаковата награда за защита на човешките права на името на руския адвокат Сергей Магнитски през 2021 г. Катрин Белтън  представя факти, философия, идеология, стратегии, детайлно описани престъ­пни действия и схеми, информация, събрана от хиляди разговори със стотици хора в продължение на седем години.

След публикуването на книгата през 2020 г. милиардерите Роман Абрамович, Пьотр Авен, Михаил Фридман, Игор Сечин атаку­ваха в съда издателството и авторката на книгата, но като следствие книгата не бе толкова променена, колкото допълнена с няколко паса­жа за тяхната гледна точка, която се свежда до отричане.

От Москва до Лондон, от Швейцария до Бруклин, от Париж до София – навсякъде могат да бъдат открити хората на Путин: приказно богати, наглед недосегаеми, послушни марионетки на властелина на Кремъл.

Хората на Путин

Катрин Белтън

Глава 1: ОПЕРАЦИЯ „ЛЪЧ“

САНКТ ПЕТЕРБУРГ – Началото на февруари 1992 г. Служебна кола от градската администрация бавно се движи по главната улица на града. Тротоарите са частично почистени от сивкавата киша, а хо­рата крачат в студа, сгушени до неузнаваемост в дебелите си палта и шапки, натоварени с торби и прегърбени срещу мразовития вятър. Зад избледнелите фасади на някогашните величествени сгради на Невския проспект магазините са почти празни. Рафтовете им са практически оголени от вторичните трусове след внезапния разпад на Съветския съюз. Изминали са само шест седмици, откакто Съветският съюз престана да съществува, от онзи съдбовен ден, когато президентът на Русия Борис Елцин и лидерите на другите съветски републики под­писаха края на съюза си с един щрих на химикалката.

Дистрибуторите на хранителни продукти в града се мъчат да реагират на бързата промяна, след като строгите съветски регулации, ко­ито десетилетия наред контролираха снабдителните вериги, и фикси­раните цени внезапно престанаха да съществуват.

На опашките за автобуси и импровизираните пазари, появяващи се из града, докато жителите се стремят да припечелят пари, продавай­ки обувки и други предмети от домовете си, цяла зима се говори за не­достиг на храна, купони за дажби, витае униние. И нещо още по-лошо, хиперинфлацията изяжда спестяванията. Някои дори предупреждават за глад, което звучи като тревожен камбанен звън в град, който пази болезнени спомени за блокадата по време на Втората световна война, когато до хиляда души умираха от глад всеки ден.

Но високопоставеният градски служител зад волана на черния се­дан „Волга“ изглежда спокоен. Слабата, решителна фигура, която гле­да съсредоточено напред, е Владимир Путин. Той е на 39, заместник- кмет на Санкт Петербург и наскоро е назначен за шеф на градската комисия за отношения с чужбина. Тази сцена се заснема за поредица от документални филми за новата администрация на града, като този е посветен на младежки изглеждащия заместник-кмет, чиито отговор­ности включват осигуряване на адекватен внос на храна. (1)

Кадрите на филма се връщат обратно в офиса му в кметството в Смолни[1], където Путин представя поредица от цифри за тоновете зърно, което е хуманитарна помощ, изпратена от Германия, Англия и Франция. Няма място за притеснение, казва той. Близо десет минути от филма той внимателно обяснява за мерките, които неговата коми­сия е предприела за осигуряване на спешни доставки на храна, вклю­чително новаторска сделка за зърнен фураж за добитък на стойност 20 милиона британски лири, осигурена по време на среща между кмета на града Анатолий Собчак и британския министър-председател Джон Мейджър. Без този акт на щедрост от Обединеното кралство младият добитък в региона нямаше да оцелее, казва заместник-кметът.

Той има впечатляващо умение да владее детайлите, а също така отлично разбира огромните проблеми, пред които е изправена иконо­миката на града. Говори убедително за необходимостта да се изгради класа от собственици на малък и среден бизнес като гръбнак на нова­та пазарна икономика. Всъщност казва: „Класата на предприемачите трябва да стане основа за процъфтяването на нашето общество като цяло“.

Той говори с прецизност за проблемите по конверсията на огром­ните отбранителни предприятия в региона от съветската епоха в граж­данско производство, за да ги запази живи. Мощни предприятия като Кировския завод, огромен производител на артилерия и танкове в южната част на града, бяха основният работодател в региона още от царско време. Сега производството в тях беше замряло, тъй като без­крайните поръчки за военна техника, които подхранваха, а в крайна сметка и фалираха съветската икономика, внезапно секнаха. Трябва да привлечем западни партньори и да интегрираме заводите в глобал­ната икономика, казва младият високопоставен градски служител.

С внезапно забързана реч той започва да говори за вредата, която комунизмът нанесе, като изкуствено отряза Съветския съюз от сво­бодните пазарни отношения, свързващи го с останалия развит свят. Идеите на Маркс и Ленин „донесоха колосални загуби на страната ни“, казва той. „Имаше период от живота ми, когато изучавах теории­те на марксизма и ленинизма и ги намирах за интересни и както много от нас, логични. Но когато пораснах, истината ставаше все по-ясна за мене – тези теории не са нищо повече от вредни измислици.“

Наистина болшевишките революционери от 1917 г. са отговор­ни за „трагедията, която преживяваме днес – трагедията на краха на нашата държава“, смело казва той на интервюиращия. „Те нарязаха страната на републики, които не са съществували преди, и след това унищожиха това, което обединява хората в цивилизованите страни: разрушиха пазарните отношения.“

Изминаха само няколко месеца от назначаването му за заместник-кмет на Санкт Петербург, но неговите действия на този пост са мощни и внимателно режисирани. Той седи небрежно облегнат назад на един стол, но всичко останало сочи към прецизност и подготовка. Петде­сетминутният филм го показва на татамито (постелката) за джудо как прехвърля опонентите си през рамо, говори свободно немски с госту­ващ бизнесмен и приема обаждания от Собчак за най-новите договор­ки за чуждестранна помощ.

Той щателно се е подготвил за снимките чак дотам, че сам е посо­чил човека, който да проведе интервюто с него и да режисира филма: става дума за известен и обичан в целия Съветски съюз автор на до­кументални филми. Дело на Игор Шадхан е документалната поредица, проследяваща живота на група деца – съветска версия на популярния британски телевизионeн сериал Seven Up („От седем нагоре“). Той е 50 евреин, който наскоро се е завърнал в Санкт Петербург след заснема­нето на поредица от филми за ужасите на съветския ГУЛАГ в далеч­ния север; човек, който все още трепва при спомена за антисемитски­те изблици от съветските времена и който, по собствено признание, все още навежда глава от страх, когато минава покрай бившия щаб на КГБ на Литейния проспект в града на Нева.

И все пак това е човекът, когото Путин избра да му помогне да направи едно много специално разкритие, човекът, който ще раз­крие пред света факта, че Путин е служил като офицер в страшното и ненавиждано КГБ. Това все още е първата вълна на движението за демокрация – време, когато едно такова признание може да ком­прометира шефа му Собчак, пламенен оратор, който се издигна до кмет на вълната на заклеймяването на тайните на стария режим, на репресиите, извършвани от КГБ. И до този момент Шадхан все още се съмнява дали изборът, направен от Путин, не е бил част от внима­телно подготвен план за изчистване на образа му. „Винаги се питам защо избра мене. Той разбра, че съм нужен, и беше готов да ми каже, че е от КГБ. Искаше да покаже, че хората от КГБ също са прогресив­ни.“ Путин направи добър избор. „Един критик веднъж ми каза, че винаги съм очовечавал обекта (на творбите) си, без значение за кого става дума – спомня си Шадхан. – Очовечих и него (Путин). Исках да знам кой е той и какво е видял. Бях човек, който винаги е критикувал съветските власти. Изтърпях много от тях. Но изпитвах симпатия към него. Станахме приятели. Той ми се струваше човек, който ще тласка страната напред, който наистина ще направи нещо. Той наистина успя да ме вербува.“ (2)

През целия филм Путин изкусно използва възможностите да под­чертае добрите качества на КГБ. Там, където е служил, настоява той в отговор на деликатния въпрос дали е злоупотребил със своето по­ложение, за да взема подкупи, подобни действия се считат за „преда­телство на родината“ и ще бъдат наказани с пълната сила на закона. Що се отнася до това да си „официално лице“ – чиновник, в тази дума според него не трябва непременно да се влага негативен смисъл. Той беше служил на страната си като военен чиновник, а сега беше циви­лен служител, обслужващ – както и преди – страната си „извън сфера­та на политическата конкуренция“.

Към края на документалния филм Шадхан, изглежда, напълно е приел тези аргументи. Филмът завършва с намек и реверанс към слав­ното минало на КГБ: Путин е показан как оглежда заледената река Нева, защитен от студа с кожена шапка, като човек от народа зад во­лана на бяло жигули, вездесъщия в онези дни автомобил с форма на кутия. Докато той наблюдава града със стоманен и грижовен поглед, филмът завършва под звуците на емблематичната мелодия от попу­лярния съветски сериал „17 мига от пролетта“, превърнал в герой един шпионин на КГБ под прикритие, внедрен дълбоко в управлява­щите структури на нацистка Германия. Това е избор на Шадхан. „Той беше човек, точно характерен за професията си. Исках да покажа как се оказа така, че все още е в същата професия.“

Путин обаче се беше погрижил в интервюто да създаде впечат­лението, че се е оттеглил от КГБ веднага след като се е върнал в Ле­нинград, както тогава се наричаше Санкт Петербург – през февруари 1990 г. Той каза на Шадхан, че е напуснал (КГБ) по „най-различни причини“, а не по политически, давайки да се разбере, че го е напра­вил, преди да започне работа през май същата година със Собчак, тогава професор по право в Ленинградския държавен университет и бързо изгряваща звезда на новото демократично движение в града.

Путин се беше завърнал в бившата руска столица от царската епоха след пет години служба в Дрезден в Източна Германия (Герман­ската демократична република – ГДР), където е бил офицер за връзка между КГБ и Щази, източногерманската тайна полиция. По-късна ле­генда гласи как е доверил на свой колега страховете си, че може би не го чака по-добро бъдеще от това да работи като таксиметров шофьор при завръщането си. (3) Очевидно е искал да създаде впечатлението, че е прекъснал всички връзки със старите си господари, че бързо про­менящите се порядки в Русия са го изхвърлили на свободно плаване по течението.

Това, което Путин каза на Шадхан, беше само началото на поре­дица от лъжи и заблуди относно кариерата му в КГБ. В разпадащата 52

се империя, в която се беше върнал от Дрезден, нищо не беше така, както изглеждаше. От вилата на КГБ, кацнала високо над брега на река Елба, с изглед към елегантно разрастващия се Дрезден Путин вече беше свидетел от първа ръка на края на контрола на съветската империя над ГДР, на краха на така наречената социалистическа мечта. Създаденият от Съветския съюз военен блок – Варшавският договор – се беше разпаднал пред очите му, след като неговите граждани се разбунтуваха срещу комунистическото ръководство. Той беше наб- людавал, първо отдалеч, как вторичните трусове започват да отекват в Съветския съюз, а националистическите движения, вдъхновени от рухването на Берлинската стена, се разпространяват все по-бързо в цялата страна, принуждавайки комунистическия лидер Михаил Гор­бачов към все по-големи компромиси с едно ново поколение демокра­тични лидери. По времето на интервюто на Путин с Шадхан един от тези лидери, Борис Елцин, излезе победител от опита за хардлайнер­ски преврат през август 1991 г. Неуспешният пуч се опита да върне часовника назад за завоюваните политически и икономически свобо­ди, но завърши с грандиозен провал. Елцин забрани Комунистическа­та партия на Съветския съюз. Старият режим изведнъж сякаш беше пометен.

---

[1] Историческа сграда в града, където след революцията от 1917 г. се е помещавала ре­гионалната централа на болшевишката партия. – Бел. прев.49