Коя е голямата любов на Ориана Фалачи?

На български език излиза ново издание на eдна от най-личните творби на журналистката – „Един мъж“.

Известна като едно от най-острите пера на Запада в съвременността и като журналиста, осмелил се да спори лице в лице с някои от най-жестоките диктатори на съвремието, Ориана Фалачи завещава на света блестящи образци на литературата и белетристиката („Силата на разума“, „Гневът и гордостта“ и „Интервю със себе си. Апокалипсис“).

На български език в ново издание се появява една от най-личните ѝ творби – „Един мъж“ – безсмъртно обръщение към нейната голяма любов Александрос Панагулис, организирал атентата срещу диктатора Георгиос Пападопулос и останал в историята като „гръцкия Дон Кихот“, дал живота си в името на справедливостта.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Един човек се изправя срещу бруталната машина на диктатурата. Оцелява в най-мрачната килия, издържа на най-жестоките мъчения. Готов да умре, той продължава да живее и да черпи сили от свободата, която извира от него и разпалва пожари сред народа му. И вместо да остави историята да го смачка, той се превръща в неин двигател, като побеждава както диктатурата на грубата сила, така и диктатурата на лъжата, на компромисите, шикалкавенето и демагогията на партиите.

В „Един мъж“ легендарната италианска журналистка споделя, обръщайки се към поета и революционер Панагулис, за последните му години – след излизането му от затвора, когато заедно преживяват преследване, тормоз и лична трагедия.

Изрядна по отношение на фактологическото , впечатляваща по своя емоционален заряд, изповедта на една жена към нейния мъж в тези страници разказва политическата и идеологическа история на една борба в конкретна малка част от света, която обаче се оказва сходна на стотици други. 

Трагична предистория на дълбоко личната „Писмо до едно неродено дете“, това не е книга за една конкретна страна, за една конкретна диктатура и една конкретна политическа битка. Това е роман за силата на човешкия дух, за несломимата човешка воля за свобода и справедливост, написан с характерния и забележителен плам на жената, променила облика на съвременната журналистика.

„Един от „неразбраните самотници. Поетите.

Героите от безсмислените приказки, без които животът не би имал никакъв смисъл, без които да се бориш, знаейки, че ще загубиш, би било лудост.”

Ориана Фалачи

Един мъж

ПРОЛОГ

Вой на болка и гняв се носеше над града и ехтеше неспирен, натрапчив, помитащ всеки друг звук, повтарящ голямата лъжа. „Zi, zi, zi! Жив е, жив е, жив е!“ Вой, в който нямаше нищо човешко. В действителност той не се издаваше от човешки същества, от създания с две ръце и с два крака и със собствен ум, а от един чудовищен и безмозъчен звяр, от тълпата, от окто­пода, който на обяд, покрит със свити юмруци, изкривени лица и присвити устни, беше превзел площада пред православния храм, след което беше прострял пипалата си по съседните ули­ци, задръствайки ги, заливайки ги с безпощадността на лавата, която в преливането си помита всяка пречка, оглушавайки ги със своето Zi, zi, zi! Да се измъкнеш, беше немислимо. Някои се опитваха и се затваряха по домовете си, по магазините, по работните си места, навсякъде, където изглеждаше, че може да се намери убежище и да не се чува поне воят, но прониквайки през вратите, прозорците, стените, той пак достигаше до слуха им, така че не след дълго се предаваха на неговата магия. Под претекст, че ще отидат да видят, излизаха и се натъкваха на ня­кое пипало, попадаха в него и се превръщаха и те в свит юмрук, в изкривено лице и присвита уста. Zi, zi, zi! А октоподът рас­теше, разстилаше се на талази, с всеки талаз още хиляда, още десет хиляди, още сто хиляди души. В два часа следобeд бяха петстотин хиляди, в три – един милион, в четири – милион и по­ловина, а в пет вече не можеха да бъдат преброени. Не идваха само от града, от Атина. Идваха и отдалеч, от селата в Атика и Епир, от егейските острови, от селищата в Пелопонес, Ма­кедония и Тесалия. Идваха с влакове, с корабчета, с автобуси, създания с две ръце и с два крака, и със собствен мозък, преди да бъдат погълнати от октопода, селяни и рибари в празнични­те си одежди, работници в работни гащеризони, жени с деца, студенти. С една дума, народът. Същият този народ, който до­вчера ти беше обръщал гръб, който те беше оставил сам като краставо куче, който те пренебрегваше, когато ти казваше: „Не се оставяйте да бъдете обединявани от догми, от униформи и от доктрини, не позволявайте да бъдете мамени от тези, които ви управляват, които ви обещават, които ви заплашват, които искат да заменят един господар с друг, не бъдете стадо, за бога, не се крийте зад чуждата вина, борете се, мислете с главите си, помнете, че всеки е от значение, всеки е ценна, отговорна и самоизграждаща се личност, бранете своето „Аз“ – същината на всяка свобода, свободата е дълг, преди да бъде право, тя е дълг“. Сега те слушаха, сега, когато беше мъртъв. Вървейки към октопода, носеха твоя портрет, заплашителни и предизви­кателни плакати, знамена, лаврови корони, венци във формата на буквите А, П и Ж: А за Алекос, П за Панагулис и Ж за „жив е“. Тонове гардении, карамфили и рози. И такава непоносима жега беше онази сряда на 5 май 1976 година, смрадта на спаре­ните цветя се носеше във въздуха, спираше дъха ми също както увереността ми, че всичко това ще трае не повече от ден, след което воят ще утихне, болката ще се уталожи в безразличието, а гневът в послушанието и водите ще се успокоят, нежните и меки води на забравата, над водовъртежа на потъналия ти ко­раб: Властта ще е спечелила за пореден път. Вечната Власт, която никога не умира, тя пада, за да възкръсне отново от пе­пелта си, дори да си мислиш, че си я победил с революция или с клане, което бива наричано революция, ето я отново, непокът-ната, различна само по цвят, ту черна, ту червена или жълта, или зелена, или лилава, а народът приема или търпи, или се приспособява. Затова ли на устните ти беше изписана тази едва доловима горчива и насмешлива усмивка?

Скована пред ковчега със стъклен капак, под който беше изложена мраморната статуя – твоето тяло, с поглед, вперен в горчивата и насмешлива усмивка, изписана на устните ти, чаках момента, в който октоподът ще нахлуе в храма и ще из­лее върху теб закъснялата си любов, и някакъв ужас и покруса ме изцеждаха цялата. Вратите бяха залостени, подпрени с же­лезни греди, но освирепели удари ги разтърсваха бясно и през невидими пролуки пипалата вече започваха да проникват. Из­виваха се около колоните на аркадите, провесваха се от пери­лата на гинекея, вкопчваха се в решетките на иконостаса; около катафалката се беше образувал кратер, който с всяка изминала минута ставаше все по-тесен. За да избегна блъскането, което напираше от двете ми страни и зад мен, трябваше да се подпра на стъкления капак. Беше много тягостно, защото се страхувах да не го счупя, да не падна върху теб и да почувствам отново студа, който хапеше ръцете ми, когато в моргата си размених­ме пръстените – на твоя пръст този, който ти беше сложил на моя, а на моя този, който аз бях сложила на твоя, без закони или договори, в един радостен ден, от който вече бяха измина­ли три години. Но там, вътре, нямаше къде другаде да се хвана. Дори въжето, което първоначално отделяше катафалката, беше погълнато от реките от лъжливи последователи, от любопит­ните, от лешоядите, нетърпеливи да заемат първите редове, за да се покажат, да изиграят някаква роля в комедията. Преди всичко от слугите на Властта, представителите на културното и парламентарно благоприличие, достигнали лесно до кратера, тъй като октоподът им прави път винаги когато те слизат от ли­музините си: „Моля, Ваше Превъзходителство, заповядайте!“. И виж ги само как стоят опечалени в сивите си двуредни сака, в безупречно белите си ризи, с поддържания си маникюр, с поч-теността си, от която да ти се доповръща. След тях лъжците, които разправят, че се противопоставят на Властта, демагози­те, занаятчиите на мръсната политика, с друга думи, лидерите на второразредните партии, пробили си път с лакти, не защото октоподът не е искал да ги пропусне, а защото е искал да ги прегърне. И виж ги само как демонстрират опечаления си вид, как се уверяват изпод клепачи, че фотографите са готови да ги снимат, как се навеждат да оближат ковчега ти с целувките си на Юда, да замажат стъклото с охлювните си лиги. След това онези, които ти наричаше „псевдореволюционери“, бъде­щите последователи на фанатиците, на убийците, които сипят куршуми в името на пролетариата и на работническата класа, прибавяйки безчинства към безчинствата, злодейства към зло­действата, самите те своеобразна власт. Виж ги само как вдигат юмрук, лицемерите, с техните бради на мними бунтовници, с буржоазния им хъс на бъдещи бюрократи, на бъдещи господа­ри. И накрая духовниците, синтез на всяка настояща, минала и бъдеща власт, на всяка тирания, на всяка диктатура. Виж ги как се перчат в тъмните си раса, с безсмислените си символи, с кадилниците си с тамян, който замъглява зрението и ума. Сред тях е първосвещеникът, патриархът на православната църква, който обгърнат в мантия от лилава коприна, окичен със злата и огърлици, със скъпи кръстове, със сапфири, рубини и сма­рагди, пееше „Eonia imi tu esu. Вечна ти памет“, но никой не го чуваше, тъй като бесните удари по вратите на входа сега се сливаха с шума от счупени витражи, със скърцането на клю­чалките, които не можеха да издържат на напора, с крясъци­те на протестиращите хора, с глухата врява, носеща се откъм площада, където воят се беше превърнал в бучене, и прилепнал към стените на храма, октоподът настояваше нетърпеливо да те изнесат навън.

Изведнъж се чу страшен шум като от експлозия, вратите на централния вход поддадоха и октоподът нахлу вътре, кипейки, диплейки своите струи лава. Нададоха се уплашени крясъци, викове за помощ и кратерът се сви във водовъртеж, който ме преобърна върху ковчега ти и ме затисна под абсурдната си тежест, и потънах в мрака, в който едва се различаваше сян­ката на бледото ти изпито лице, на скръстените на гърдите ти ръце и блясъка на пръстена. Под мен катафалката се олюлява­ше, а стъкленият капак скърцаше. Малко оставаше и щеше да се пръсне на парчета, както се опасявах. „Назад, животни, да го изядете ли искате?“, извика някой. И след това: „Към фур­гона, бързо, към фургона!“. Абсурдната тежест олекна, през един процеп проникна лъч светлина, шестима доброволци се хвърлиха във водовъртежа и повдигнаха ковчега, за да го за­несат на сигурно място навън, минавайки през един страничен изход, за да стигнат до фургона, заклещен пред стълбището. Но звярът вече беше неконтролируем и когато забеляза изложе­ния труп, съвсем видим под крехкия прозрачен щит, обезумя. Сякаш воят вече не му беше достатъчен и сега искаше да те изяде, наежи се целият и се нахвърли върху носачите, които, притиснати в клопката му, не можеха да помръднат нито на­пред, нито назад и се олюляваха, подхлъзваха се и умоляваха: „Дайте път, моля, дайте път!“. Върху раменете им ковчегът се издигаше и спускаше, клатушкаше се като сал, подмятан от бурното море, запращайки те насам-натам, на моменти пре­обръщайки те, така че аз напразно се опитвах да пробия път с лакти и ритници, и ужасена от мисълта, че шестимата мъже ще загубят равновесие, че ще те оставят на озверилата лудост, крещях отчаяно: „Внимавай, Алекос, внимавай!“. Беше се об­разувал и поток, който ни завличаше в посока, противополож­на на фургона, така че вместо да се приближаваме към него, ние се отдалечавахме все повече. Измина цяла вечност, преди ковчегът да се добере до него, да бъде захвърлен напреки, за да не се губи време, и преди да успеят да затворят вратата му и да попречат на хищническите лапи, които искаха да я отворят от­ново – всичко това на фона на яростна борба с тъпчещи крака и дращещи нокти; мина много време, преди да успея, пълзейки покрай едната страна на фургона, сантиметър по сантиметър, да седна до парализирания от паника шофьор, който се опа­сяваше, че това е само началото. Защото сега трябваше да се стигне до гробището.

Това безкрайно пътуване, с ковчега, захвърлен напреки, и с тялото ти, варварски изложено на показ, като артикул във витрина, един вид предизвикателна и курвенска покана: „Гле­дай, но не пипай!“. Този безкраен кошмар във фургона, кой­то заклещен от лавата, не помръдваше и ако спечелеше метър преднина, веднага го губеше. Трябва да ни е отнело три часа да изминем разстояние, за което при нормални обстоятелства са достатъчни десет минути: улица „Митрополеос“, улица „Ото­нос“, улица „Амалия“, улица „Диаку“, улица „Анарафсеос“. Полицаите, които трябваше да съпровождат планираното ше­ствие, се бяха разпръснали веднага в навалицата от тела, по­вечето от тях биваха ранени или бити; младежите, които бяха натоварени със задачата да гарантират обществения ред, бяха пометени незабавно, от няколко десетки представители бяха останали не повече от пет-шест корабокрушенци, покрити със синини и изправени като щит пред разбитите на парчета про­зорци. Това се вижда и на направените отвисоко снимки, на ко­ито фургонът представлява едва забележимо петънце, което се губи във водовъртежа на една компактна маса – окото на ура­гана, главата на октопода. По никакъв начин не беше възмож­но да се откъснем от него – до такава степен беше прилепнал, че не можеше вече да се установи на коя улица се намираме или на какво разстояние сме от гробището. И като че ли това не стигаше, ами валеше и дъжд от цветя, които, спускайки се по предното стъкло, образуваха тъмна завеса и падаше мрак, подобен на онзи, който ме беше погребал под себе си в хра­ма, когато бях преобърната върху катафалката. От време на време завесата се разкъсваше, дарявайки ми малко светлина, и тогава виждах неща, които предизвикваха у мен въпроси, сред които се губех и на които не можех да дам отговор: нима беше възможно да са се пробудили изведнъж, ненадейно, нима беше възможно да не се държат вече като стадо, което ходи накъдето му каже този, който командва, който обещава и който заплашва? Ами ако отново ги бяха изпратили, ако отново ги бяха събрали за благото на някой лешояд, искащ да извлече полза от твоята смърт? Виждах обаче и неща, които заличаваха съмненията ми и стопляха сърцето ми. Гроздове от хора, които висяха по уличните лампи и по дърветата, които преливаха от прозорците и первазите, които бяха накацали по покривите, по ръбовете на стрехите, сгушени като птици. Една жена плачеше и плачейки, ме умоляваше: „Не плачи!“. Друга се вайкаше и в отчаянието си ми крещеше: „Кураж!“. Един младеж с разкъ­сана риза, пробивайки си път през мравуняка от хора, ми по­даваше някаква твоя тетрадка от времето на гимназията, със сигурност представляваща за него ценна реликва, и казваше: „Давам я на теб!“. Една старица развяваше забрадка и хлипа­ше: „Сбогом, дете мое, сбогом!“. Двама селяни с побелели бра­ди и черни шапки бяха коленичили на асфалта пред фургона, държаха вдигната сребърна икона и нареждаха: „Моли се за нас, моли се за нас!“. Фургонът за малко да ги прегази, хора­та ги обиждаха: „Отдръпнете се, тъпаци, отдръпнете се!“, а те стояха там на асфалта и държаха сребърната икона.

Всичко свърши, когато един глас прошепна: „Стигнахме“, и около нас се отвори малка пролука; шофьорът спря, някой свали ковчега, който, повдигнат на раменете на носачите, за­почна да напредва много бавно през един неочаквано отворил се коридор, сред ледена тишина. Октоподът внезапно беше спрял да вие, вече не се извиваше и не напираше. Въпреки това беше там. Някои от пипалата му бяха изпреварили фургона, притиснат като в клещи, в гробището и около него гъмжеше от десетки хиляди души, но безмълвни. Вътре те бяха закрили всяка надгробна плоча, всеки камък, изпълваха всяка алея, вся­ка пътека, скупчваха се около всеки кипарис и всеки паметник, но безмълвни. И в тази ледена тишина, през този коридор, кой­то се разтваряше ням, за да ни пропусне, и пак ням се затваря­ше зад нас, вървяха към изкопа, който не се виждаше, но после се показа. Тесен, дълбок трап, който зейваше под краката ми. Олюлях се. Някой ме хвана, вдигна ме, остави ме до оградката на съседния гроб, заравянето започна. Но по краищата на трапа октоподът беше издигнал стена от тела, и за да те спуснат както трябваше да бъдеш спуснат, с глава откъм кръста и с крака към алеята, трябваше да завъртят ковчега. Стената обаче, здрава като камък, не можеше да бъде поместена, напразно гробарите даваха наставления: „Назад, отстъпете назад!“, и така те спус­наха, както си беше – с глава откъм алеята и с крака на мястото, където щяха да сложат кръста. Единственият покойник, докол­кото ми е известно, с кръст откъм краката. След това, когато ти вече се намираше на дъното на трапа, незнайно от коя пролука изникна първосвещеникът с лилавата си копринена мантия и със златата си, с огърлиците си от сапфири, смарагди и руби­ни. Помпозен и заклинателен, вдигна свещеническия си жезъл, за да ти даде божия благословия, но падна веднага презглава в трапа, счупвайки стъкления капак и стоварвайки се върху гърдите ти. Остана така в продължение на няколко секунди, почервенял от срам и смешен, да си събира одеждите, да се суети в търсене на опора, за да се измъкне оттам, след това го извадиха и обиден изчезна, забравяйки за божията благосло­вия. Паднаха върху теб първите шепи пръст. Паднаха глухо и безшумно, но въпреки това октоподът ги чу. Една бърза тръпка го разтърси като токов удар, тишината се наруши, разчупвай­ки се в апокалиптично безредие. Някои викаха: „Не е мъртъв, Алекос не е мъртъв!“, други крещяха думи, които не различа­вах, но впоследствие разбрах, и една от тях беше моето име, а друга беше заповедта: „Пиши за това, разкажи го, пиши!“, и докато буците падаха вече с лопати, като удари с чук по душа­та ми, покривайки лека-полека мраморната статуя, горчивата и насмешлива усмивка, докато знамената се вееха на излишно червени вълни, воят се надигна наново – неспирен, натрапчив, помитайки всеки друг звук, скандирайки голямата лъжа: „Zi, zi, zi! Жив е, жив е, жив е!“.

Издържах, докато трапът не беше запълнен и не се превър-на в пирамида от увехнали венци, от цветя, които допълнител­но запарваха въздуха, след което избягах. Стига с лъжите, с организираните или импровизирани събирания, с временната и закъсняла обич, с болката и гнева, траещи само ден и толкова. Но колкото повече бягах и отказвах да го приема, толкова по­вече проклетият вой ме преследваше с ехото на спомените, на съмненията, на надеждата, като ме утешаваше и не ми даваше мира, също както тиктакането на часовник без стрелки. „Жив е, жив е. Жив е, жив е. Жив е, жив е!“ И дори след като окто­подът те беше забравил, превръщайки се отново в стадо, което ходи накъдето му каже този, който командва, който обещава и който заплашва, и дори след като твоето поражение се беше кристализирало във формата на вечен триумф за този, който управлява, който обещава и който заплашва, воят не спираше – призрак, прилепнал по стените на мозъка ми, сгушен между гънките на съвестта ми, неудържим, дори ако му се противопо­ставях с логика или здрав разум, или цинизъм. Така че в един момент започнах да си казвам, че може би е истина. А ако не беше истина, трябваше да се направи нещо, за да изглежда или да се превърне в истина.