Днес разлистваме „Дървесна история“ – един забележителен роман, получил широк отзвук в цял свят. Подписана от големия американски писател Ричард Пауърс, книгата е отличена с награда Пулицър за художествена литература (2019), Голямата награда за американска литература (2018), Награда Уилям Дийн Хауърс.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Дървесна история” (превод: Деян Кючуков, художник: Неда Ангелова, ИК „Колибри“) засяга тема, необятна като Вселената: природата и връзките ни с нея. Съдбите на главните герои се преплитат около първата и последна загадка в света: общуването между дърветата. В центъра на тази екофантастика със симфонични измерения е историята на една секвоя, застрашена от унищожение. Пилот от американските военновъздушни сили във Виетнам е прострелян в небето и се спасява, като се приземява в бананово дърво. Един художник наследява фотографски портрети, правени в продължение на сто години, на все един и същи прокълнат кестен. Колежанка, любителка на веселия живот, получава токов удар в края на осемдесетте, умира и се връща към живот благодарение на същества от въздух и светлина. Учен с проблеми със слуха и говора открива, че дърветата общуват помежду си. Тези герои и петима други непознати се срещат в последна и жестока битка, за да спасят няколкото акра девствена гора, останали на американския континент. Ричард Пауърс изследва екологичната драма и бавното ни удавяне в киберсвета и ни напомня, че без природата нашата култура не съществува, тя е тази, която предпазва душите ни от разруха.

Дървесна история

Ричард Пауърс

КОРЕНИ

Отначало нямаше нищо. А после имаше всичко.

В парка над един западен град след здрач въздухът е изпълнен с послания. Една жена седи на земята, опряла гръб на борово дърво. Кората му притиска гърба ѝ, твърда като живота. Игличките му пръскат ухание, а в сърцевината му бучи стаена сила. Слухът на жената се настройва на найниските честоти. Дървото говори, с думи отпреди езика.

То казва: Слънцето и водата са въпроси, на които си струва да отговаряш до безкрай.

То казва: Добрият отговор трябва да се измисля отново и отново, тръгвайки от нищото. То казва: Всяко късче земя трябва да се улови по свой начин. До клона има повече пътища, отколкото ще очертаеш с дървен молив. Едно нещо може да стигне навсякъде просто като стои неподвижно.

Жената прави точно това. Посланията валят около нея като семена.

Тази вечер всички са разговорливи. Стволовете на елшата носят белези от отдавнашни бедствия. Бледите цветове на кестена ръсят поленовия си прашец, готови скоро да се превърнат в бодливи плодове. Тополите шумят, повтаряйки носени от вятъра клюки. Райската ябълка и орехът мамят с плодовете си, а офиката – с кървавочервените си зрънца. Древните дъбове вещаят бъдещето. Стотиците видове глог се смеят на единственото име, което са принудени да делят. Лавърът настоява, че дори смъртта не е нещо, за което си струва да се тревожиш.

Нещо в аромата на въздуха нарежда на жената: Затвори очи и си представи върба. Виждаш я плачеща, но това е грешно. Представи си трън от акация. Нищо, за което си помислиш, няма да е достатъчно остро. Какво има над теб сега? Какво се носи над главата ти в момента?

По-далечните дървета също се присъединяват: Всички начини, по които присъстваме в съзнанието ви – омагьосаните мангрови гори, стъпили като на кокили, възлестия ствол на слоновото дърво, извисяващото се като стрела дърво сал, – са просто ампутации. Вашият вид никога не ни вижда цели. Пропускате половината, че и повече. Под земята има толкова, колкото и над нея.

В това е проблемът на хората  – в корените. Животът тече незабелязан покрай тях, в самите им нозе. Ние създаваме почва. Правим кръговрат на водата. Обменяме хранителни вещества. Определяме времето. Градим атмосфера. Храним, приютяваме и лекуваме повече същества, отколкото можете да преброите. Хорът от живи дървеса пее на жената: Ако съзнанието ви беше само малко по-зелено, щяхме да ви удавим в смисъл.

Борът, на който се е облегнала, промълвява: Слушай. Има нещо, което трябва да чуеш.

НИКЪЛЪС ХОЙЛ

СЕГА Е ВРЕМЕТО на сладките кестени.

Хората мятат камъни по гигантските стволове, а плодовете се ръсят около тях като божествена градушка. Тази неделя това се случва на безброй места, от Джорджия до Мейн. В Конкорд, щата Масачузетс, Торо също взема участие. Има чувството, че замеря с камъни разумно същество – с по-притъпена сетивност от неговата, но все пак кръвен роднина. Старите дървета са наши родители, и родители на нашите родители. Ако искаш да узнаеш тайните на природата, трябва да упражняваш повече хуманност…

В Бруклин, на Проспект Хил, новопристигналият Йорген Хойл посреща със смях пороя, предизвикан от попаденията му. Всеки път щом камъкът улучи, храната се сипе в изобилие. Хората сноват напред-назад като крадци и тъпчат торби, шапки, джобове и пазви с благодатта. Това е той, пословичният безплатен обяд на Америка – страната, която получава дори огризките си направо от божията трапеза.

Норвежецът и неговите приятели от Бруклинската корабостроителница ядат плячката си, приготвена върху жар на една поляна сред дърветата. Препечените ядки са неописуеми – сладки и ароматни, с вкус едновременно засищащ, дъхав и тайнствен. Бодливите обвивки се ежат, но тяхното „Не“ е по-скоро кокетничене, отколкото действителна преграда. Ядките искат да се измъкнат от закрилата им. Всяка една напира да бъде изядена, за да могат другите да се разпространят надлъж и шир. Същата вечер, опиянен от кестените, Хойл предлага на Ви Поуис, ирландско момиче, живеещо в редицата оградени с борове къщи край Фин Таун, на две пресечки от собствената му квартира. Никой на три хиляди километра околовръст не възразява и те се женят по Коледа. До февруари вече са американци. През пролетта кестените цъфват отново и короните им, отрупани с дълги, мъхести реси, белеят като шапки над мътнозелената река Хъдсън.

Заедно с гражданството идва и апетитът за още неовладени земи. Двойката си събира багажа и поема през сушата, преминавайки огромните пояси от източен бял бор, тъмните букови гори на Охайо, сенчестите дъбове на Средния запад и се заселва край форт Де Мойн, в новия щат Айова. Тук властите раздават парцели, начертани едва вчера, на всеки, който желае да ги обработва. Най-близките съседи са на три километра разстояние. Първата година разорават и засаждат двайсет хектара. Царевица, картофи и фасул. Работата е тежка, но я вършат за себе си. Все е по-добре, отколкото да строиш кораби за нечия армия.

После идва прерийната зима. Студът подлага на изпитание волята им да оцелеят. Нощите в къщата от неодялани трупи смразяват кръвта им. Всяка сутрин трябва да трошат леда в умивалника само за да наплискат лицата си. Но те са млади, свободни и изпълнени с воля да изковат своето собствено съществуване. Зимата не ги убива. Засега. Въгленът на отчаянието в сърцата им се пресова и превръща в диамант.

Когато идва време за новата сеитба, Ви е бременна. Хойл долепя ухо до корема ѝ.

− Какво казва? – смее се тя на благоговейната му физиономия.

− Нахранете ме! – отвръща той с гърления си северен акцент.

През месец май Хойл открива шест кестена, забравени в джоба на сакото, което е носил, когато е предложил на съпругата си. Той ги засажда в почвата на Западна Айова, в голата прерия край дома им. Фермата е на стотици километри от естествения ареал на кестените и на хиляда и осемстотин от някогашните веселби на бруклинския Проспект Хил. С отминаването на месеците зелените гори на източното крайбрежие все повече избледняват в паметта на Хойл.

Но това е Америка и както хората, така и дърветата извършват странни екскурзии. Хойл сади, полива и си мисли: Един ден моите деца ще брулят и ще ядат без пари.

За автора

Ричард Пауърс е роден през 1957 г. Заради първия си роман – „Трима селяни тръгнали на танци“ (1985), е цитиран от престижното списание „Ескуайър“ като един от тримата най-значими автори на десетилетието (другите двама са Мартин Еймис и Дон ДеЛило). Пауърс е написал  десетина други книги, включително „Времето, когато пеем“, избрана за най-добра книга на 2003 г. от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, и „Ехото отеква“, увенчана с Националната награда за най-добра книга. „Дървесна история“ е неговият дванадесети роман, спряган от мнозина като шедьовър и „една от най-добрите книги, писани някога.“  Книгата присъства в краткия списък за наградата „Ман Букър“, повече от година е в листата на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ и е определена като най-добра книга на годината от Вашингтон Таймс, Опра Магазин, Нюзуик, Чикаго Трибюн и др.