Кой ще има последната дума, Любовта или Историята? Днес четем романа „Чашата преля“ (превод: Красимир Петров, художник: Люба Халева, ИК „Колибри“) от голямата френска писателка Франсоаз Саган, в който действието се развива по време на Втората световна война.

През 1942 година, по време на окупацията на Франция от хитлеристка Германия, Шарл – провинциален фабрикант, съвършено безразличен към бедата, сполетяла неговата страна, дава убежище на своя приятел Жером и неговата съратничка и любовница Алис, преследвани от Гестапо заради активното им участие в Съпротивата, и заплашени от разстрел. Пристигането им променя тотално живота на този самодоволен буржоа, който дотогава е водил безметежно съществуване в пасторална обстановка, изцяло отдаден на малки всекидневни удоволствия и на мимолетни сантиментални авантюри.

Неочаквано пламналата любов на Шарл към младата жена безвъзвратно изкарва битието му от обичайното русло, поставя на изпитание приятелството и на карта съдбата на тримата. В това по неволя затворено пространство отношенията между тях постепенно се изострят и при развръзката водят до една колкото неочаквана, толкова и логична метаморфоза на главния герой.

Чашата преля

Франсоаз Саган

През 1942 година дори времето се оказа немилостиво. Не беше превалил май, а ливадите вече вехнеха. Изнурена от жегата, високата трева полягаше, съхнеше и се прекършваше досами земята. По-далеч над водоема се точеше вечерна мъгла и дори къщата с набръчканата си розова фасада, с криещите сякаш някаква тайна кепенци на втория етаж и зейналите от изумление остъклени врати на партера напомняше задрямала стара дама, обезсилена от неочакван пристъп на несигурност.

Макар да минаваше девет часа и кафето да бе поднесено на терасата в подножието на стълбите с надеждата за малко прохлада, светлината все още беше ярка, а въздухът топъл, все едно бяха в разгара на лятото.

– Като си помисля, че още е май! – отбеляза мрачно Шарл Самбра. – А какво ли ще бъде през август?

Той хвърли пред себе си угарката, чиято кратка и неотвратима траектория може би предвещаваше според него тяхното бъдеще, но отпусната в люлеещия стол, Алис Файат проследи без каквато и да било тревога нейния полет, защото видя решителното движение, което запрати в нищото и върху чакъла горящата цигара. От тъмния силует на мъжа, очертан върху все още светлия фон на настъпващата вечер, лъхаше по-скоро сила и живот, отколкото обреченост: в леко присвитите кафяви очи, пълните устни и месестия нос на Шарл Самбра, обрамчени от черна коса и изумително тънки вежди, достойни за жена и дори за един Валентино, в донякъде старомодния му стил на красив донжуан от началото на века нямаше нищо обезпокоително, нито пророческо. Нито дори дразнещо, колкото и чудно да бе, мислеше си Алис. Наистина, странно как цветущото здраве на този мъж, откритото му жизнелюбие ни най-малко не я дразнеха със своята срамна безсъвестност и несвоевременност през май на 1942 година. И макар съвършеното му безразличие към съдбата на неговата страна да я възмущаваше, не можеше да не признае, че е налице съгласие, само по себе си скандално, но безспорно между този мъж и уханието на неговия дом, ливадата отпред, очертанията на тополите и на хълмовете; съгласие, което би примирило – стига тя да можеше дори за миг да си представи нещо подобно – гръмките трикольорни речи на маршал Петен с обагрените му в зелено призиви за връщане към изконните ценности. И ненадейно на Алис се стори, че чува трезвия и звучен глас на стареца, а сетне неговия неистов и креслив вопъл на маниак, което я накара да примигне, да отметне глава и инстинктивно да се обърне към Жером.

Жером също изглеждаше унесен от уханието на нагрятата трева. Бе притворил очи, а светлите кичури на косата му едва се различаваха върху бледото изнурено лице със застинал израз на изострена ранимост. Лицето на Жером, комуто днес тя дължеше всичко, включително тази трева, осеяното със звезди небе и неочаквания отдих след нервното напрежение; всичко, дори смътното и двусмислено удоволствие, смътната печал, която ѝ вдъхваше, редом с едва доловимо чувство за срам, чисто мъжкото обаяние на този негов приятел от детството, на този Самбра, у когото бяха отседнали същия ден без предупреждение и без обяснение, защото приятелството ги избавяше от подобна необходимост.

Тя примигна и поклати глава, за да привлече вниманието на Жером, преди да осъзнае, че той също я гледа с широко отворени очи, и то от доста време. Тази липса на усет по отношение на него бе нещо обичайно за нея и тя я отдаваше било на своя егоцентризъм, било на неговата подвижност. Някъде зад тях се дочу птича песен и Шарл се засмя.

– Тази птица подсвирва като каруцар – каза развеселено той.  – Всеки път ми се струва, че сипе най-груби ругатни. Вие как смятате? В тези нейни извивки няма нито романтика, нито изящество. Долавям дори някаква ярост, която ме разсмива.

– Вярно – отвърна Алис, отначало от любезност, а след това уверено, защото забележката не беше далеч от истината. – Вероятно това е утринна птица, ядосана, че е объркала часа.

Защо всъщност бяха тук двамата, тя и Жером? Защо коментираха песента на глупавата птица в компанията на този невзрачен фабрикант, собственик на обувна фабрика в провинция Дофине?

– Вечерята, която ви предложих, беше отвратителна – обяви Шарл, но без каквото и да било съжаление в гласа, така че думите му прозвучаха едва ли не цинично.

Този мъж е съвършено неуязвим за всякакви притеснения и угризения, помисли си Алис, но в същото време тя, която ненавиждаше високомерието и дори само душевното спокойствие, присъщи на столичните и провинциалните празноглавци, многознайковци и самонадеяни веселяци, неволно се усмихваше при спомена за смайването и възхищението на Шарл, когато ги посрещна, и на какви опасности се подложи след това в кухнята, докато им приготвяше импровизиран омлет. Оттогава беше минал един час  – цял час!  – а неговият смях продължаваше да звучи в ушите ѝ, отнемайки ѝ поне за тази вечер всякаква критичност. Очевидно човекът чисто и просто имаше добро сърце; качество, не по-малко старомодно от физическия му облик, но което в случая се оказваше напълно подходящо за осъществяването на техните планове, нейните и на Жером. Алис ни най-малко не се съмняваше в добротата на Шарл, защото тя беше изписана върху лицето му и се долавяше в държанието му. Беше красив, но също така и добър. Точно какъвто ѝ го бе описал Жером. И снизхождението, което тя бе доловила тогава в гласа на Жером, ненадейно ѝ се стори неуместно и несправедливо. В крайна сметка същият този женкар, този глуповат и тесногръд материалист на име Шарл Самбра, който дремеше сега в прегръдките на своята прекрасна Франция, би могъл един ден заради своите неочаквани гости да бъде изправен до стената за разстрел или да бъде измъчван до смърт от палачите садисти, без дори да узнае в името на какво. И макар да бе напълно изключено той да получи отговор в името на какво, преди да стане ясно дали споделя техните убеждения, тя неочаквано се почувства вероломна осквернителка на вековното свещено гостоприемство… Почувства се като вълк, попаднал в кошара, но в този момент забеляза, че влажните кафяви очи на овчицата, наречена Шарл Самбра, са вперени в собственото ѝ тяло и това я накара мигом да забрави ролята си на големия лош вълк.

– Какво говориш! Омлетът ти беше чудесен  – възрази Жером.  – Имай предвид, драги приятелю, че в Париж хората биха се избили за такъв омлет.

За авторката

Откъс от „Гримираната жена“ на Франсоаз Саган

Откъс от “Четирите кътчета на сърцето” от Франсоаз Саган

Авторка на 20 романа, шест от които издавани в България, както и на новели, пиеси, филмови сценарии и текстове за песни, Франсоаз Саган (1935-2004) става известна още с първия си роман, „Добър ден, тъга“, написан когато е едва 18-годишна. Оттогава до края на живота ѝ славата не я напуска. Книгите ѝ жънат успех по целия свят, много от тях са филмирани. Омъжва се два пъти, прочува се с бохемския си нрав, със страстта си към хазарта и бързите коли. След претърпяна тежка автомобилна катастрофа се пристрастява към опиатите и алкохола. При появата на първия ѝ роман Франсоа Мориак я нарича „очарователно малко чудовище“, впоследствие я определят като „Шанел на литературата“, говорят за „малката музика“ на романтичните ѝ сюжети, а по повод кончината ѝ Жак Ширак заявява: „С нейната смърт Франция загуби един от своите най-блестящи и чувствителни писатели“.