24 часа труд - корица

Мога да разпозная писането на Панайотов от няколко изречения – чета го от дванайсет години.

Често съм искала да му зашия един шамар, задето се прави на интересен, но ми е минавало бързо, защото душевните му и словесни провокации винаги са се оказвали намясто. Докато четях „24 часа труд“, се улових, че изпитвам чисто удоволствие и ми липсва желание за саморазправа – стилът тук изразява зрялата лекота на таланта. В сюжета му виждаш себе си.

– Лилия Попова, „Жената днес“


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Бърз и откровен преход през Прехода.

Нашият, но най-вече неговият. За свободата и за избора да не участваш в играта, въпреки че си поканен на масата, докато тече раздаването.

– Миролюба Бенатова

Винаги съм имал усещането, че съм се родил прекалено късно за всичко вълнуващо. „24 часа труд“ са 90-те – десетилетие, по което имам необяснима носталгия. Годините на бунт, погледнати от височината на години безсмислие.

Васил Панайотов е битникът на българското писане.

В разгара на младостта си той изглеждаше стар и отегчен. Сега пише като момче. Завиждам на всички, на които им предстои да прочетат тази книга.

– Илиян Любомиров

Една от задачите ми като редактор беше да убедя автора Васил Панайотов, че Васил Панайотов в романа му „24 часа труд“ не е той самият, а литературният герой в романа на автора Васил Панайотов. И че той, авторът Васил Панайотов, е все още млад и бързоподвижен, за да пише мемоари. Един ден, когато стане стар и бавноподвижен, когато мускулите му се отпуснат и кожата му с татуировките провисне, когато тестостеронът му бъде заместен от спомени за тестостерон, може да напише и мемоарите си, и ако ми се отвори пак честта и удоволствието да бъда негов редактор, тогава няма да го убеждавам, че Васил Панайотов е литературен герой, а не самият той.

„24 часа труд“ е ударен и стегнат роман, торпилиращ всеобщото разбиране, съгласно което всички се стремят и трябва да се стремят към кариерния успех. Роман за Прехода от денонощен труд към щастие и смисъл чрез мързел и шмекерия. Но това се отнася за литературния герой Васил Панайотов, а не за автора на романа – автора го познавам, той е свястно момче, умно, талантливо и работливо.

–  Красимир Лозанов

24 часа труд

Васил Панайотов

* * *

Мина месец, преди да се поотракам и да преценя дали на Лили може да ѝ се вярва. Барът правеше сериозни обороти, но това се дължеше на високите цени. Едно кафе беше два лева. В „Слатина“ го продавах за двайсет стотинки. Не продавах „Лаваца“, а „Нова Бразилия“, но все пак.

Там обаче правех по триста кафета на ден, а тук я имаше трийсет, я не. Едно еспресо се прави от шест и половина грама кафе. Това е една мерителна лъжичка, подравнена

отгоре. Но ако не се бръкне до дъното на буркана, където кафето е по-плътно, а се гребне от повърхността, където е по-пухкаво, грамажът намалява. После както и да го тъпчеш в цедката, кафето става слабо. Никога не правех слабо кафе и мразех половинчати работи. Баща ми нарочно ги цакаше в грамажа. Кафето му нямаше нито каймак, нито утайка. Като кална вода. Но не му пукаше и не проумя, че с всеки един грам спестено кафе губи по един клиент. Видях, че моралът на Лили не е по-висок от моя, затова ѝ предложих да продаваме свое кафе. Лили предложи да продаваме и свой алкохол. Възразих.

– Как ще го внасяме? Бутилките са големи.

– Има и малки. По двеста милилитра. Като среден по

размер член.

– През зимата става, скрити в някой джоб, но сега…

Идвам по дънки и потник.

– Аз ще ги внасям – каза Лили.

– И ти идваш така.

– Като член са, казах ти…

– Ааа, аз тия бутилки няма да ги барам.

– Просто преливаш от малката в голямата и готово.

После ми връщаш малката.

– Не!

– А кафето как?

– Остави на мен. Твоята работа е да си траеш. Дори

пред Людмил. Хванат ли ни, изгаряме. И десет-петнайсет

кафета на ден няма да маркираш. Но не повече!

– Окей, дай да пробваме!

Петнайсет кафета са сто грама. Сипах ги в пликче и си го сложих в гащите. Бях скъсал панаката. Бях престанал и да раста, но по навик новите дънки също ги купих с перспектива. Можех да пъхна половин кило и пак нищо нямаше да се забелязва. Критичният момент бе преобличането. Имахме една стаичка, в която сменяхме нормалните дрехи със служебни. Само персоналът влизаше там, но аз трябваше да се крия от всички. А сто грама бонус в бельото винаги си личи. Преобух се бързо и в гръб. Всяка сутрин управителят пиеше първото си кафе на бара. Пиеше „Лазарин“, затова аз взех „Лаваца“. В бара купувахме кафе на зърна, след което го смилах сам, на точно определен размер в мелачката, за да тече перфектно. Ситно смляното едва капе, а едро смляното шурти. Нямах представа как беше смляно смляното кафе, което купих, но в малките магазинчета не продаваха друго. Ако нещо оплескахме, по-добре да усети клиент, отколкото управителят. Кафето, което той пи онази сутрин на метър от мен, бе най-продължителното кафе в живота ми. Нещо го гнетеше, той мълчеше, гледаше намусено и мога да се закълна, че ми гледаше панталона. Изпотих се, включително на онова място. От потта пликът стана хлъзгав. Вече не шумолеше толкова, но усещах как с всяко движение се изплъзва от чатала на гащите ми. А премине ли крехката бариера на ластика, пътят надолу по крачола на панталоните е кратък. Сутрин винаги имаше много работа. Пространството зад бара беше няколко крачки и аз през цялото това време не спрях да ги изминавам. Стараех се да ги правя ситни, като движението идва от коленете надолу, за да държа бедрата стегнати. Един вид, придвижвах се неподвижно. Точно тогава той ме зяпна. Потта изби и по челото ми, а ризата взе да лепне. Лили обикаляше масите и току хвърляше по някой безпомощен поглед. Сигурно се питаше дали ще я завлека заедно с мен към Бюрото по труда. Аз не се страхувах за работата си. Нямаше да е първата загубена, нито последната. Срамът е това, което ме притесняваше, както и погледите, които щях да отнеса. Обвинителни от едни, разочароващи от други. Добре че поне Люцата го нямаше още. Ресторантът отваряше в единайсет. Хрумна ми даже да си призная. Даже не да си призная. Да се предам! Да се предам в ръцете на властта

и тя да реши как да постъпи с мен. В позицията на жертва има доста комфорт. Погледнах управителя. Преглътнах. Той отмести поглед от панталона и го впи в очите ми.

Отворих уста.

– Знам, знам! – прекъсна ме той. Тонът му беше опрощаващ. Може пък и да не ме бият… – Отивай!

Не помръднах. В офиса ли да отивам, или направо да си отивам у нас? А кой ще застане зад бара?

– Аз ще застана зад бара.

Нямаше как да не ме хванат. Този човек четеше мисли. Наведох глава и провлачих крачка. Не ми пукаше, ако пликът падне. Лили се беше скрила.

За автора

Васил Панайотов (1978) е автор на романите „Убиец“, „Другата“, „Сянка“ и съавтор в сборниците с разкази „Проект Смърт“, „Любовни упражнения“, „Обича ме, не те обича“. Романът му „Сянка“ е номиниран за Националната награда „Тринайсет века България“ и наградата за съвременна българска художествена проза „Хеликон“.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук