Шестте години прекарани от Василис Цицанис в Солун по време на Окупацията – „Узерия Цицанис“, неговите най-хубави песни

На 18 януари Солунската община постави две паметни плочи на централни места в града в памет на композитора на ребетика Василис Цицанис – на ул. „Павлос Мелас“, където се е намирала легендарната „Узерия Цицанис“, и на стената на сутерена, където е живял забележителният музикант възпял града на Термаическия залив. Паметните плочи са били поставени в присъствието на кмета на града Константинос Зервас, като символична почит по повод изпълването на 107 години от рождението на композитора и 38 от смъртта му (Трикала, Гърция 1915 – Лондон 1984).

Психоаналитичката и авторка на няколко книги Вера Павлу, родом от Трикала, пише: „Цицанис е роден на 18 януари и е починал на същата дата, на Свети Атанасий, и остава безсмъртен. Израснали сме в Трикала около дома-кафене на Цицанис на улица „Ларисис“ (днес преименувана на „Вас. Цицанис“). Това е бил домът на семейството, кафенето е въртял братът на композитора. Днес то вече не съществува… превърнато е в нещо модерно, както пише характерно тя за родния си град в разказа си „От Литеос до Перистери“.

За легендарната „Узерия Цицанис“ и песните ребетика

На номер 22 на улица „Палос Мелас“ в Солун се е намирало заведението, днес обявено за архитектурен обект. А Цицанис е живял в сутерен отсреща заедно с жена си Зои Самара от 1942 до 1946 година, където е написал едни от най-хубавите си песни, като „Облачна неделя“ (Συννεφιασμένη Κυριακή), записана след края на Втората световна война.

През 1936 г. Цицанис заминава за Атина да се запише да следва в Юридическия факултет, но музиката бързо го спечелва. Първите влияния върху собствените му музикални композиции са от песните ребетика на Маркос Вамваркарис и Вангелис Папазоглу. Скоро се запознава с Димитрис Пердикопулос, който го завежда в звукозаписното студио „Odeon“, където записва първата си песен „В едно теке нахлуха“ (на гръцки, освен ритуален комплекс на дервишка общност, думата е синоним за място/свърталище за пушене на хашиш). Свързван, ако не с подземния, то поне с гръцкия свят от маргиналията, пристанищни работници и др., привнесеният от бежанците от Мала Азия след 1922 г., музикален стил се развива особено в Пирея през 20-те години на двайсети век, когато различни типове от низшите слоеве се събират в кафенета и текета.

Не малко гръцки композитори и изпълнители на „ребетика” са увековечили в протяжните си тъжни, но и други жизнерадостни песни от същия жанр, града известен в навечерието на създаването на кемалистка Турция като „гяур Измир”, а и с прозвището „Гюзел Измир”. Зараждането на стила ребетика – вид градска песен, е неизменно свързано с икономическия и културен напредък на Смирна от средата на деветнайсети век. Оформилият се там музикален стил е белязан от влияния, както ориенталски, така и западни – в него звучат мандолинови оркестри с цигулки, италиански обертонове, както и характерни за Изтока сандури, уд, цариградска лира (гъдулка) и др. Създадените от средата на 19 век до 1922 г. песни се разпространяват с огромна бързина навсякъде, където живеят гърци. Така възникват основните музикални центрове в Цариград, изиграл съществена роля за формирането на музикалния стил ребетика в Солун, но и сред гръцките имигранти в Америка, завещали на поколенията уникални архивни записи на песни ребетика от началото на двайсети век.

Характерен за развитите градски пристанищни центрове (неслучайно той процъфтява в градове като Ермуполи на остров Сирос, родил един от двамата най-прославени гръцки ребетес – Маркос Вамвакарис, Пирея, Солун, Кавала, Ираклион на Крит и другаде), този музикален жанр понякога бива оприличаван на негърските блусове, тъй като дава израз на копненията и болките на маргиналните слоеве в обществото – „ребетес” – отритнатите от него, както и отказващите да се впишат в неговите условности и норми.

В периода 1937-1940 г. Цицанис пише песни, които записва с гласовете на Пердикопулос и други известни изпълнители от онова време, като Стратос Паюмдзис, Маркос Вамвакарис и Стелакис Перпиниадис заедно с които в множество звукозаписи самият той участва като втори глас. По време на германската окупация в Гърция (1941 – 1944) музикантът живее в Солун, където в продължение на четири години (1942 – 1946) държи собствено заведение, «Узерия Цицанис» на споменатата улица „Павлос Мелас“ № 22, което става прочуто.

Шестте години прекарани от Цицанис в Солун

Цицанис се установява в Солун през 1941 и 1942 г., по време на германската Окупация, и заедно с шурея си Андреас Самарас отварят „Узерия Цицанис“ с няколко маси, където всяка вечер Цицанис пее, а германските патрули преминават, за да проверят дали всичко е спокойно. През тези шест години в Солун той композира едни от най-известните си песни, в които са споменати места и лица от града, които го правят особено прочут. Написва „Облачна неделя“ («Συννεφιασμένη Κυριακή), „Неблагодарна“ («Αχάριστη»), „Бахче чифлик“ («Μπαχτσέ Τσιφλίκι»), „Архондиса“ («Αρχόντισσα»), „Околовърст“ («Πέριξ»), „Какво те е грижа теб, къде се скитам аз“(«Τι σε μέλλει εσένα κι αν γυρνώ»), „Блокада“ («Μπλόκο») и много други. През пролетта на 1946 г. се завръща в Атина и изглежда тогава узерията е затворена.

През юли 1942 г. се оженва за Зои Самара (Андреас с когото държат заедно узерията е нейн брат), като на сватбата им кумува личният му приятел Николаос Мусхундис, полицейски началник на града, почитател на Цицанис и въобще на стила ребетика. От този брак се раждат децата на композитора, синът му Костас и дъщеря му Виктория. През 1946 г. се завръща в Атина и отново се отдава на звукозаписна дейност. Редом с него стават широко известни певиците-изпълнителки на ребетико като Сотирия Белу, Йоанна Георгакопулу, Марика Нину (с която е имал бурна любов), певецът Продромос Цаусакис. През 1947 г., впечатлен от особения дрезгав тембър на гласа, Цицанис открива Сотирия Белу, с която започва да работи в нощно заведение в Атина. През 1948 г. група крайнодесни нахлуват в локала, където тя пее, и й нанасят тежък побой, наричайки я като „българка“ (равнозначно по онова време на „комунистка“), без нито музикантите, нито самият Цицанис да се осмелят да се надигнат от столовете си .

През следващите десетилетия Цицанис се радва на огромен успех и признание. Особено след падането на хунтата започва да изнася концерти на стадиони, в открити пространства и на сцени, което се случва за пръв път с гръцки изпълнител на популярни сред народа песни. Последното му появяване пред публика е на проява, организирана от атинската община Никея (с предимно работническо население), заедно с Микис Теодоракис, по повод първите летни културни събития в Гърция.

Близки приятелски отношения свързват Цицанис с известния политик, основателя на Общогръцкото социалистическо движение ПАСОК и министър-председател на Гърция Андреас Пападреу; той е негов любим музикант. В негова чест общината на атинския крайморски квартал Глифада, където е живял композиторът в столицата, преименува улица „Вау“ на „Василис Цицанис“. Също така централна улица в родния му град Трикала носи неговото име, както и улици и площади на други места в Гърция.

Според известния гръцки етномузиколог Ламбос Лиавас, Цицанис «изважда популярната гръцка песен от маргиналията, където са й отредили място нейните антисоциални и ориенталски мотиви и елементи, за да я впише в новата социална реалност на следвоенна Гърция. Той утвърждава нов стил на свирене и пеене посредством европеизирането и смесването на музикални стълбици и ладове, хармонии с втори и трети гласове, обогатената оркестрация и новаторски подходи към поетичната структура, при които за пръв път пятата от народа песен се отдалечава от традиционните форми на двустишието, отстъпвайки официално място на рефрена„.

Пътят на композитора е майсторски и емоционално проследен в издадената през 1994 г. в Солун от емблематичния поет на града и изследовател на ребетика Динос Христианопулос със заглавие „Василис Цицанис и първите му песни (1932-1946) (изд. Диагониос).Допуснатите в нея от автора хронологични и други неточности са коригирани в две последващи издания – на книга и поредица дългосвирещи плочи, появили се през същата година: книгата на Дионисис Маниатис „Василис Цицанис, Нескончаемият“ (изд. „Пицилос“, 1994) и плочите „Цицанис Νο 1-10“ записани от Minos-EMI.

Паметната плоча за Цицанис с QR с информация за композитора

„Солун отдава почит и изпълнява един свой дълг към композитора. Общината. Не само днес, но и винаги ще си спомня и ще почита големите композитори, забележителните хора на духа, белязали със своя печат културата“, заявява кметът на града Константинос Зервас. Възпоменателната плоча е снабдена с QR, така че интересуващите се да мога да използват мобилните си телефони, за да получат повече информация за живота и творчеството на Цицанис. Проявата е била обрамчена от музикални изпълнения на оркестъра „Пареа ту Цицани“ („Компанията на Цицанис“), членове на която са споделили с кмета вълнението си от почитта отдавана на големия гръцки композитор.

В рамките на Солунския летен фестивал дирекцията по туризма към общината подготвя двудневна музикална проява за Василис Цицанис с участието на състави изпълняващи ребетика, „компаниес“ както характерно са наричани те в Гърция, а Трети общинско подразделение на града всяка година организира „Вечери на Цицанис“ на едноименния площад в Горния град, в подножието на крепостта.

Цицанис в литературата и киното

На поставянето на паметната плоча в на Атанасовден е присъствал и солунският журналист и писател Йоргос Скамбардонис, автор на излезлия през 2001 г. исторически роман „Узерия Цицанис“, върху който почива сценария на едноименния филм заснет години по-късно от режисьора Манусос Манусакис.

Скамбардонис казва: „Цицанис е прекарал в Солун най-решаващия период от живота си. Тук е служил войник, тук се е оженил, тук са се родили децата му. По време на хитлеристката окупация и на най-мрачните години от историята на Гърция от средата на миналия век той е живял в сутерена, където създава най-хубавите си песни. Композиторът е здраво свързан със Солун и самият той заявява, че през онези трудни години изважда от себе си най-хубавата си музикална вселена“.

Йоргос Скамбардонис започва писателската си кариера през 1989 г. със сборник разкази, които разкрива таланта му. През 2001 г., след като междувременно е издал и други книги с разкази и един роман, се появява с една различна книга – романа „Узерия Цицанис“, с главен герой композитора Василис Цицанис. Скамбардонис е един от първите гръцки писатели, дръзнали да пишат в подобен жанр, ако може да бъде наречен така придобилия особена популярност в други страни. Тоест, той пише история, в която действащи лица са реално съществували исторически лица и измислени герои, без книгата да е романизована биография. Действието му се развива по време на германската окупация в Гърция, когато Цицанис отваря (το 1942) узерията в центъра на Солун. Освен известния музикант, герои в него са жена му Зои и полицейския началник на града Никос Мусхундис (като в края на книгата по страниците й преминава и композиторът Апостолос Калдарас). Историята е разказана от Йоргос Самарас, прототип на който е шуреят на Цицанис, Андреас Самарас.

Разказът започва от конкретното заведение, където се събират любителите на песните ребетика, почитателите на Цицанис, полицаи и жандармеристи, черноборсаджии, но и членове на гръцката Съпротива сътрудничещи с патриотични организации. Мусхундис, кум на народния бард, известен с тъмната роля, която изиграва в аферата с убийството на американския журналист Джордж Полк през 1948 г., тъй като оглавява разследването й, е представен от Скамбардонис като суров и умен, но и справедлив (както гласи информация от познавали го). Цицанис и Мусхундис разговарят за музика, виждаме композитора да пише песните си в тетрадка, виждаме и разказвачът да се люби с еврейката Естрея, която е въвлечена в Съпротивата. А когато германците и техните сътрудници, местните колаборационисти, разбиват нелегалната организация, възниква въпросът кой е бил предателят.

По същество чрез образа на Цицанис Скамбардонис прави опит да направи възстановка на живота в Солун по време на Окупацията и постига това; описвайки всекидневието на града, какви филми са били прожектирани по кината, какво са писали вестниците по онова време. Също така той говори за табелите на магазините и заведенията, за лица от панорамата на обществения живот, като Макс Мертен, прословутия съветник на германската военна администрация в Солун, за основаването на местните шпицкоманди (Τάγματα Ασφαλείας). Немалък дял за достоверното описание на събитията в романа има съответното библиографско проучване, проведено от автора, откъдето е почерпена историческа информация за тях. Голяма част от разказа заема темата за многобройната (от приблизително 50 000-ното еврейско население на града в навечерието на Втората световна война, оцелелите след нацистките концлагерите са около 1000 души) еврейска общност на града, известен по онова време като „Йерусалим на Балканите“ и „Мадре де Израел“. Преследвано от германците, почти 95% от него е депортирано в лагерите на смъртта. Някои са предадени от единоверците им. Описано е солунското гето, където шестотин еврейски семейства са приклещени в капан преди ешалоните да потеглят. Евреите са охранявани от германци, но и от въоръжена гражданска милиция, съставена от хора от тяхното „племе“ начело на която е някой си Хиршон, кръвожадник, който всява страх и ужас сред мирните си съграждани. И не без основание, тъй като повечето от тях биват отправени към лагерите на смъртта…

Романът, който може да бъде прочетен като спомени на неговия разказвач, представлява преди всичко забележителна хроника на Солун от онова време.

Здравка Михайлова, от Атина

Един стар… стенопис: „Стената на Цицанис“ в Трикала

Който е посещавал Трикала, не може да не се спре пред една стена, още едно „посвещение“ в памет на Василис Цицанис. Намира се малкия площад „Ирини“, недалеч от централния площад на града, срещу сградата на Червения кръст досами т.нар. Манавика, пазара за зарзавати. Всекидневно този mural събира десетки любопитни и възхитени погледи…

На него са изобразени Василис Цицанис и Апостолос Карлдарас, двама съвременни музиканти, един малък футболист с фанелка с цветовете на местния отбор, обикновени жители на града, пазарът…

Историята на тази градска забележителност гласи, че тя е заместила недотам приятната гледка на стара стена. Осъществена е през 2005 г. от френски художници от фирмата „Cite de la Creation“, дошли от Лион в рамките на междудържавна програма „Завършено интервениране за урбанистично развитие в местни малкомащабни зони в Трикала“, проведена по областна оперативна програма в Тесалия, в сътрудничество с Техническата служба на общината на Трикала. Завеждащ Техническата служба на общината и отговорник за координирането на проекта е бил Стелиос Карайоргос, понастоящем технически директор на музея „Василис Цицанис“ в града, намиращ се в сградата на някогашния затвор там. Стенописът е осъществен с цел естетическо облагородяване на фасадите на сгради, по пилотен модел на такива в Лион, където естетични композиции са покрили редица стари и похабени стени. Стената е изрисувана със специални бои, а – както уверяват френските художници – те най-малко петнайсет години няма да претърпи изменения. След това ще трябва да бъде извършена съответна поддръжка. Французите дори са оставили бои, в случай че бъде необходимо освежаване на стенописа.

Произведението на урбанистичното изкуство е открито през 2006 година в присъствието на тогавашния кмет на града Михалис Тамилос и кмета на Пети арондисман на Лион.