«Occhio di Bue[1]»

Не си спомням, наистина не си спомням…

Кога точно майка ми започна да ми вика „теле“ не мога да кажа. Спомням си, че всеки път като чуех думата „теле“ ме обливаше студена пот и ме завладяваше усещане на дълбока безнадеждност. Губех дар слово, започвах да заеквам и исках земята да се разтвори и да ме погълне, понеже тя винаги ме наричаше така пред други хора.

С течение на времето у мен все повече се затвърждаваше убеждението, че съм била родена за да бъда отведена на заколение, защото това правим с телетата, заколваме ги и ги ядем. А може би това бе и дълбоката мисъл на майка ми за мен, при все че в други моменти казваше и различни, сигурно по-добри, неща за мен.

Несъмнено съществуването неизменно е кланица. Или то е И кланица, за да бъда по-обективна. Това, разбира се не оправдава колко охотно, като безропотно теле, бях отвеждана неведнъж в кланицата на живота… Бях подлагана на заколение, да… Почти изключително в ситуации свързани с пари. Тези обстоятелства обаче са друга история, която няма да разказвам тук. Сега искам да разкажа за дълбокия потрес, който преживях когато за пръв път видях вол отблизо, някъде при едно пътуване в Индия, там където кравите и воловете се разхождат в тяхното забавено и необезпокоявано време и пространство сред хората, без да си пречат и без да дразнят никого.

Току-що бе свършил сезонът на мусоните. Спрях в едно незастроено пространство, сред бараки удавени във вода и кал. Хора изтегнали се върху ръждясали пружини от кревати, други направо на земята, трети под нескопосно стъкмени шатри, деца, които пият вода направо от локвите, смесица от разбъркани миризми, които се разпростира навсякъде: на подправки, чесън, влажна пот и нечистотии. Там беше и волът. Приближих се към него. Застанах срещу него и го загледах. Голям и бавноподвижен, изглежда и той ме гледаше, защото иначе нямаше завинаги да се е впил оттогава в паметта ми неговият поглед. Видях очите му и автоматично в мен се задейства гласът на майка ми. А заедно с него потта и безпокойния смут. И в този момент погледът му, нетрепващ и чист, обгърна цялото ми същество с онази крайна сериозност на пълно безветрие. Ресниците му само донякъде смекчаваха безкрая на погледа му. Поглед на яко мълчание и състрадание. И докато вътре в мен гърмеше гневният глас на майка ми, животното се приближи малко към мен. „Теле е тя, мила моя, теле е! Какво ще правя с нея, не знам. Тя е пълен вол!“, звучеше гласът навсякъде, из целия бидонвил, в цялата ми черепна кухина. Волът се вслушваше във вълнистото звучене на думите. Сякаш споделяше тази моя горчива тайна, със съкровеното приемане на жертвата, която отличава всички животни за заколение, при цялата болка и ужас от сатъра. Погледът му за миг ме погълна цялата в глъбината на едно безкрайно око. След това то леко се отвори и затвори клепачи, а окото се превърна в кръгла таванска капандура на къща на остров Сими[2] – залюля се наляво –надясно, извърна глава, обърна към мен задницата си и започна да се отдалечава. Смирено. И спокойно.

От моите очи се търкулнаха сълзи.
Оттогава престанах да ям телешко.
А гласът на майка ми се превърна в музика…

---

[1] Occhio di Bue“ (итал.) – архитектурен елемент, (също “Oculus”, фр.: œil-de-bœuf – окул: светлопропускаш купол, кръгъл прозорец, капандура). Известен, в превод, и като „волско око“. Характерен за византийската и неокласическата архитектура, широко разпространен в италианските ренесансови сгради, особено в тези строени от Брунелески, Алберти, Мадерна и Паладио. – бел.прев.

[2] Сими – Остров от архипелага на Додеканезите, известен с традициите си в мореплаването, корабните флотилии, значим търговски център до средата на двайсети век. – бел.прев.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

Георгия Делиянопулу е следвала Новогръцка филология в Солунския университет „Аристотел“, театрално изкуство в школата на Държавния театър на Северна Гърция (ΚΘΒΕ) и музика (китара и вокално пеене). Работила е като преподавателка в системата на средното образование. Авторка е на книгите: „Раирана розова скарида“, изд. „Кастор“ (песни за деца-приказки), „Градината въздиша“, разкази, изд. „Кедрос“, „Дървото на Амалия“, новела, изд. „Гавриилидис“. Разказът й „Мъртвото дете“ е включен в сборника с отличени разкази (от литературния конкурс Лого-Технис/ΛόγωΤέχνης) „11 думи“, изд. „Календис“ (2013). „Завръщането на Марула“ е театрална адаптация за деца по народната песен и приказка „Марула“ (2014), изд. „Лагудера“. „Скромно погребани“ (2018), стихотворения, изд. „Лагудера“. Тук предлагаме нейн кратък разказ публикуван в атинското литературно списание „Хартис“.

«Occhio di Bue»

Δεν θυμάμαι, ειλικρινά δεν θυμάμαι…

Πότε ακριβώς η μαμά μου άρχισε να με φωνάζει «βόδι» δεν ξέρω να πω. Θυμάμαι πώς κάθε φορά που άκουγα τη λέξη «βόδι» με έλουζε κρύος ιδρώς κι ένα αίσθημα βαθιάς απόγνωσης. Έχανα τη μιλιά μου, τραύλιζα κι ήθελα ν’  ανοίξει η γη να με καταπιεί, γιατί πάντα με προσφωνούσε έτσι μπροστά σε άλλους.

Καθώς περνούσε ο καιρός εδραιωνόταν όλο και περισσότερο μέσα μου η πεποίθηση ότι ήμουν γεννημένη για να με σφάξουν, γιατί αυτό κάνουμε στα βόδια, τα σφάζουμε και τα τρώμε. Κι ίσως αυτή να ήταν και η βαθύτερη ιδέα της μαμάς μου για το άτομό μου, παρόλο που σε άλλες στιγμές έλεγε και άλλα, σίγουρα καλύτερα, πράγματα για μένα.

Αναμφίβολα η ύπαρξη είναι πάντα ένα σφαγείο. ΚΑΙ ένα σφαγείο, για να είμαι πιο αντικειμενική, όχι μόνο. Αυτό βέβαια δεν δικαιολογεί το πόσο πρόθυμα, σαν ένα υπάκουο βόδι, οδηγήθηκα πλειστάκις στο σφαγείο της ζωής… Εσφάγην, ναι… Σχεδόν αποκλειστικά σε καταστάσεις που σχετίζονται με χρήματα. Αυτές οι καταστάσεις όμως είναι μια άλλη ιστορία που δεν θα την πω τώρα. Τώρα θέλω να πω για τον  βαθύ συγκλονισμό που βίωσα όταν για πρώτη φορά είδα βόδι από κοντά,  κάπου σ’  ένα ταξίδι μου στην Ινδία, εκεί όπου τα βόδια περιφέρονται μέσα στον αργό τους και ρευστό χωροχρόνο τους ανάμεσα στους ανθρώπους, χωρίς να ενοχλούνται και χωρίς να ενοχλούν κανένα.

Είχε μόλις τελειώσει ο μουσώνας. Στάθηκα σε μια χωμάτινη αλάνα, ανάμεσα σε παραπήγματα πλημμυρισμένα νερά και λάσπη. Άνθρωποι ξαπλωμένοι σε σκουριασμένους σουμιέδες, άλλοι κατάχαμα, άλλοι σε μισοδιαλυμένα τσαντίρια, παιδιά να πίνουν νερό από νερολακούβες, ένα χαρμάνι από ανακατεμένες μυρωδιές να απλώνεται παντού, μπαχαρικά, σκόρδο, νοτισμένη ιδρωτίλα και ακαθαρσίες.  Εκεί και το βόδι. Το πλησίασα. Στήθηκα απέναντί του  και το κοίταξα. Μεγάλο και αργοκίνητο, μάλλον με κοίταξε κι αυτό, γιατί αλλιώς δεν θα είχε καρφωθεί για πάντα στη μνήμη του το βλέμμα του έκτοτε. Είδα τα  μάτια του κι αυτόματα ενεργοποιήθηκε μέσα μου η φωνή της μάνας μου. Μαζί κι ο ιδρώτας κι η αναστάτωση. Κι εκείνη τη στιγμή το βλέμμα του, ακύμαντο και καθαρό, αγκάλιασε όλη μου την ύπαρξη, με αυτή την άκρα σοβαρότητα της απόλυτης άπνοιας. Τα ματόκλαδά του γλύκαιναν μόνο λίγο την απεραντοσύνη που είχε αυτό το βλέμμα. Ένα βλέμμα στιβαρής σιωπής κι ευσπλαχνίας. Κι ενώ βροντούσε μέσα μου η θυμωμένη φωνή της μάνας μου, το ζώο με πλησίασε λίγο. «Είναι βόδι, χρυσή μου, είναι βόδι! Τι θα κάνω μαζί της; Είναι τελείως βόδι!» ακουγόταν παντού, σ’ όλη την παραγκούπολη, σ’  όλο το κρανίο μου. Το βόδι αφουγκραζόταν την κυματιστή ηχώ των λέξεων. Σαν να μοιραζόταν αυτό το πικρό μου μυστικό, με τη βαθιά αποδοχή της θυσίας που έχουν όλα τα σφάγια· με όλο τον πόνο και τον τρόμο του μπαλτά. Το βλέμμα του για μια στιγμή με απορρόφησε στα βάθη ενός απέραντου οφθαλμού. Έπειτα, ανοιγόκλεισε λίγο τα βλέφαρα και έγινε το μάτι του φεγγίτης ενός σπιτιού στη Σύμη·μετεωρίστηκε δεξιά και αριστερά, γύρισε το κεφάλι του, μου έστρεψε τα νώτα κι άρχισε να απομακρύνεται. Ταπεινά. Και ήσυχα.

Τα μάτια τα δικά μου άρχισαν να τρέχουν.
Από τότε έπαψα να τρώω βόδια.
Και η φωνή της μάνας μου γίνηκε μουσική…

Η Γεωργία Δεληγιαννοπούλου σπούδασε Νεοελληνική Φιλολογία στο ΑΠΘ, θέατρο στο ΚΘΒΕ και μουσική (κιθάρα και φωνητική). Εργάστηκε σε φροντιστήρια μέσης εκπαίδευσης. Έχει εκδώσει τα βιβλία: Μια Ριγέ Γαρίδα Ροζ, εκδ. Κάστωρ (παιδικά τραγούδια-παραμύθια). Ανασαίνει ο κήπος, αφηγήματα, εκδ. Κέδρος. Το δέντρο της Αμαλίας, νουβέλα, εκδ. Γαβριηλίδης. Το διήγημά της «Το νεκρό παιδί» συμπεριλαμβάνεται στην συλλογή διακριθέντων διηγημάτων (στο διαγωνισμό ΛόγωΤέχνης) «11 λέξεις», εκδ. Καλέντης (2013). «Η επιστροφή της Μαρούλας» είναι θεατρική διασκευή για παιδιά δημοτικού του λαϊκού παραμυθιού «Η Μαρούλα» (2014), εκδ. Λαγουδέρα. «Σεμνά θαμμένα» (2018), ποιήματα, εκδ. Λαγουδέρα. Το σύντομα διήγημά της που ακολουθεί έχει δημοσιευτεί στο λογοτεχψνικό περιοδικό «Χάρτης».